Какво си, смърт?
Самотно същество,
двойствено число,
без род, без Библия, без знамe?
Отдавна знаеш, че се знаем…
Неканен спътник си, а търсиш
в крайпътния ни дом
подслон…
От клона на изсъхналата круша
чернееш в мрака…
Но кой да се смили над теб?
Кой къшей хляб
със теб да сподели,
щом само сънем връщаш
отнетото ни безвъзвратно…
Броиш ни дните и нощите насъщни.
А искаш милостиня, братко…
VII
Ела ми в събота на гости,
отворена е портата за теб,
не я залоствам,
бъди поканена на този ден,
ела и приседни, вечеряй с мен
по време на Великите ми пости…
Маслини има… Трихлебие… И вино….
Останалото ти си донеси.
Простено да ти е. И ти прости.
VIII
Когато си жена, ела,
нощувай в празната ми стая,
додето пазя те отвън,
ти вместо мен кандилото духни,
кажи: „Добрите – още по-добри,
а лошите – по-малко лоши“,
до три пъти за тях се прекръсти.
И поспи…
Поспи.
Поспи.
IX
А щом пропеят третите петли,
на прага спри да се помолим
за здравето на бъдещите дни…
Раздай от твоя сън на всички
птички,
събудени от твоя дъх студен…
И ако топлина не ти достига,
вземи, каквото е останало, от мен.
X
Защо за мъртвите се молим?
Грешникът умира като грешник…
Искам милост само за болните,
защото са роби телесни…
И всичко им виси на косъм…
От теб ли дните им зависят?
Предай на всички и на моя Господ,
че никого не бива да отписват.
Та те са също поднебесни…
Зидари са –
без зид –
и са увиснали като отвеси,
като обесени,
с език
изплезен, безглаголни…
Милост за всички болни!
Милост за всички болни.
XI
Блажени са не нищите,
а висшите.
И ти си пратена от тях –
калта без дух разпада се на прах.
XII
Блазе на насъщните
същности.
Блазе на благите, които са
солта на земята.
Блазе на солта, която се топи в устата
и се услажда като мед.
Блазе на всяка смърт,
която не съществува
извън безсмъртието.
XIII
Когато някога се случиш мъж,
и гол се спуснеш като дъжд,
у себе си ме приеми, какъвто искам –
нали съм твой човек, и някак близки сме.
Предай ми пръчката на Кучеглавия.
Реката е над нас, виси като заглавие.
От бряг до бряг да бродя из дълбокото.
На рамо да пренасям рибооките…
И тези, напуснали телцата си деца.
Но кой бере душите на цветя!
Кой ги води и ги изпровожда,
очаква ли ги някой там?
Какво ли им говори? Как се обяснява
какво е смърт на сепнато дете,
което, без да знае – спира да расте
и гледа как се вайка отвъд реката
и как косите си скубе
смалената му майка…
Дете, което понякога на теб прилича,
което тича, тича, тича, тича
сред радостни пчели и мравчици засмени,
събира то по земните великденски поляни
венец от цъфнали цветя…
Христос возкресе. С него не успя.
XIV
Ела, разкрий лицето си сред нас,
Ти, образ Божий в съдния ни час,
Ела, свали си черния покров,
Ела, любов, осъдена на безлюбов.
XV
Сред живите е твоят ад и рай.
Потаен мъж си ти, самотен дух, без тайна…
Но щом животът има край,
и черната ти участ, знам, не е безкрайна.
За мъртвите си бяла, сестрицe милосърдна…
Ела, душичко, ела да те прегърна.
Сиротна скитница и ангелче свенливо,
рожбо на живота, рожба –
вечно жива…
