Румен Стоичков е завършил специалностите Българска филология и История в Софийския университет Св. Климент Охридски, а 30-годишната му професионална кариера като журналист преминава в БНР. За различните програми и предавания, предимно в Хоризонт, е автор на над 2000 интервюта и репортажи, правени предимно в малки населени места, чиято история и съдба винаги го е вълнувала. Той продължава да обикаля като репортер все по-обезлюдяващите села, защото е възприел като своя мисия съхраняването на тяхната памет, защото тя е не само регионална, но е и част от националната памет, както самият той твърди.

И в тази, както и в предишните му седем книги, ще прочетете спомени за Левски, за Ботев, за наследеното от траките по нашите земи, за трагедията на тракийските бежанци, за герои от Априлското въстание; ще чуете предания и легенди, изречени пред репортерския му диктофон от обикновените хора там – на местата, построени от дедите им. Румен Стоичков е носител на Годишната награда на СБЖ през 2007 г. в раздел Радиожурналистика за репортерско разследване. Печели Наградата на журито от Медийния фестивал в Албена през 2005 г., номинации в челната тройка и грамоти през 2016, 2017 и 2018 г. от конкурса Валя Крушкина – журналистика за хората в категория Радио, Пазител на традициите 2015 в категория Личност на А.Р.И.З., втора награда за репортаж от Източните Родопи – в конкурс на Проект Новото тракийско злато (2012), Националната награда Златна кана на фондация Съкровищата на Панагирик – за цялостно журналистическо и литературно творчество (2015).

Румен Стоичков е дългогодишен водещ на предаването Нощен хоризонт, за което има към 1300 изяви пред микрофона му. Член е на СБЖ и е автор на книгите Преди забравата, Из стръмнините на България, Някъде там, Сърце на длан, Ожадняла река, По билото на миналото, Полъх от дълбините. Броеница от гласове е неговата осма книга.

Странна трева по баирите е дала името на Типченица

Преди много лета покрай възвишенията Попрат и Станчова могила никнела много странна трева. Наричали я типец, а животните дори не я подушвали, камо ли да я ядат! И пак там, при някакво вражеско нападение над крепостта Градището настанала страшна тъпканица – преданието обаче на казва кога и колко народ е погинал в сечта и конското тъпкане. А и уникален „тип пшеница“ сеели хората преди години, лятна, а не есенна, та от тези три версии възниква името на село Типченица. То е съществувало открай време, щом има твърд над него. Според друго предание по римско време е служила като сигнална кула, откъдето защитниците й са предупреждавали, че идват нежелани войски. Възможно е, разбира се, да е строена в края на Първото българско царство, по времето на цар Иван Шишман, и да е давала отпор на нахлуващите османци. Които пък, след завладяването й, споменават през 1430-та година в открити неотдавна документи, че тук съществува селище с 54 домакинства. Къде се  намира ли?

Типченица се е подслонило в гънките на старопланинските възвишения Гола глава, над които наднича едноименният местен връх  /853 метра/. А компания встрани от него му прави по-малкият събрат – Муров дол. Общинският център Мездра е на 13 км, областният град Враца е на 33 км. Най-близките села са Люти дол – на 5 км, Лик е на 15 км,, Ослен Криводол – 19 км, наоколо са Синьо бърдо, Еловдол и т.н. От главния път София-Враца, малко преди Мездра, има отбивка вдясно и километрите до мегдана са 4. Трасето продължава през планината и води към Липница, на 11 км, после към Боженица – 14 км. Това е старият път за Орхание, а поемането по трасето му означава преминаване най-напред през Селището, където е било първото местоположение на Типченица. То е в ниската част, където преминава реката, наричана Селска, проправяща си път през землището и бързаща към Лик и Ослен Криводол – край което се влива при ж.п. гарата в посестримата Искър. Две от деренцата носят имената Бялата река и Малата вода, които вероятно са били доста пълноводни, щом в миналото са строени там малки воденици/караджейки/. Впрочем, Селска река извира на 6 км от селцето, в местността Креща, около която във времето назад се е обособила и една от 11-те махали. Но ако някога в нея са живели към 100 човека, през 2022 г. бяха само двама. Съдбата на останалите зависи от 358-те по настоящ адрес, числящи се към Преслапа, Реката, Ивановец, Умарска, Кълнела могила, Воилица, Люта поляна, Гавриловци, Стайкьовец, Два кладенца. Съществувала е и махала Сираково, преселници от която, според предание, са основали село в Оряховска околия. Имало е и обособена Черкезка, в края на селото, с около 20 къщи, в които са се били настанили представители на този див етнос, взели участие в разгрома на Ботевата чета. Предводителят им Джамболет е загинал в боя край Рашов дол, а от бивака им не е останало нищо, там е било съградено стопанството, а край него са ниви с обработваема земя и днешната винарна.

„Имали сме и турци в селото“, връща лента от наследени спомени Веселка Стоянова. „Държали са чифлик в местността Смильовец, край чешмата, в края на селото, там има извор и хората край него са правили тухли за къщи, там ни беше ТКЗС-то „Иван Йорданов““. Вероятно става дума за имението, тимар, на турчина Ибрахим, посочен в османски документи като  син на Халил, а събеседничката ми е една от възрастните жени, събиращи се всеки вторник в Пенсионерския клуб.

Мястото е наричано от всички „Пред бара“. Отдолу в двуетажната постройка е барчето, където всички минават да пият кафе, после се качват горе, а сетне се отправят на почерпка в „Липите“ – днешен хотел, застроен в пределите на някогашното училище.

То е носило името „Христо Ботев“, било е до 8-и клас и е съграждано преди 1944 г. Предхождало го е друго, тип килийно, пояснява ми родената през 1939 г. Илинка Недялкова: „В църквата най-напред е било школото, майка ми там е учила. Казваше ми, че ако не са си знаели урока, са ги карали да обикалят около църквата 3 пъти. И понякога – който не знае, са ги биели с пръчка през ръцете. Мен като ме водеше в първо отделение, първо съм се комкала, конкала – причестяване един вид. Тя ме държи, а те ми дават с лъжичка комката“. Събеседничката ми беше убедена, че по десетина деца са слизали от махалите пеш, за да учат, а в днешно време малкото на брой ученици се образоват в Мездра, където е и детската градина.

През 1970 година жителите са били 1800, през 2022 г. бяха около 5 пъти по-малко, но, все пак, се раждат и деца. „Това лято се родиха две, а очакваме и още три“, изтъква с усмивка кметът Георги Димитров, според когото в Типченица е спокойно, няма безработица, както и престъпност – вероятните причини, все пак, да се мяркат и по-млади люде из  улиците.

„Имаме стопанство, местна винарна и доста лозя, макар че вече почти не ги гледат. Работят в Мездра, Враца, а неколцина се занимават с животновъдство – имаме две стада с кози и три с овци, кравите общо са десетина в селото. А някога през къща имаше по 10 овце и крава, гледали са общо към 12 000 овце преди години…..“ Събеседникът ми посочва върха срещу кметството, над който личи огромен кръст, това е Градището – с останките от нявгашната твърд, край която са намирани върхове от стрели, разни железа, потрошена керамика, монети.

Сега към него има изградени две екопътеки, които водят и до кът за отдих. От птичи поглед би се забелязало, че тази крепост е в една линия с другите наблизо  – Липница, Боженишки Урвич, Люти брод, Калето в Мездра и т.н.. Има мнение, че около 150 са съществували в региона и че всички те са бранили Орханийския проход и  Искърското дефиле. Говори се, че и при Креща е съществувала твърд, описана през 1897 г. от един руски пътешественик и изследовател – Погодин. А той е открил там и останките от манастир, от който личат руините на църквата. Сведенията му са събрани и подредени от краеведа Георги Михайлов, който подробно е описал историята на Типченица до 1944 г. Тя най-вероятно ще види бял свят, след като Николай Николов, местен родолюбец, я допълни с фактологията и спомените от тоталитарно време до ден-днешен.

„Ще добавя снимков материал, историята на четири рода, разни копия на документи, устава на потребителната кооперация, създадена през 1907 г. Първият устав на читалището пък е от 1927 г., намерих го в Държавния архив-Враца. То се е помещавало най-напред в частни къщи, а първите му книги са съхранявани в стая на Потребителната кооперация, през 1899 г. самодейците ни са изиграли една руска пиеса. Книгата ще се казва „Възходи и падове между нашествия и епидемии“, с подзаглавие „Исторически очерк за Искърския край и с. Типченица, Врачанска област“. А приходите ще даря на читалището!“

Впрочем, прави впечатление, че, въпреки нашествията и присъствието на черкези и османци, в топонимията на селото липсват турски наименования. Местностите в землището са Дудовец и Бубарника, известни с черничевите си дървета и развитото някога бубарство, Язовината, Калугерово, Воилица, Обрашината, Люта поляна, Заград, Малата река, Чичерта, Гложето, Вълчи кладенец, където са си устройвали срещи ятаците на партизанските отряди „Чавдар“ и „Гаврил Генов“, Байчова нива, Лючища, Сърбинова круша, Сираково, Мечата дупка, Западинето, Бърложница, Вретенар, Провалето, Усоето, Маньово бърдо, Бялата вода и Батина глава – една равнинка в най-високата точка на селото. В петте последни от изброените са съграждани егреци и кошари за овцете и козите, които са били на големи бачии/стада/ – твърди в книгата си Георги Михайлов. Край Батина глава кръжи каменистият път, водещ към църквата „Св. Димитър“. Съграждана е през 1830 г. , изписана 1870 г., реставрирана през 2004 г. – както указват надписи върху фасадата. Зографисвана е цялата от Майстор Петко от Влашко село, което днес се нарича Царевец и е на 8 км от Мездра. Не е подозирал, че след години старият покрив, с част от творенията му горе, ще бъде разрушен, за да се изгради ново кубе, То е факт, но по технически причини бог Саваот личи обезглавен върху останките от стенописа, та и с това е прочута църквата. Повечето от библейските сцени и икони в недрата й носят имената на хората, които са ги поръчали. Помни се, че първият свещеник в селото е бил поп Димитър, дошъл през 1830 г. от Солун, от където са родовите му корени.

Градителите са издигнали храма върху основите на по-стара черква, а камбанарията с двете си звучности е от по-късно време, в дъното на двора. Там се е издигал и Войнишкият паметник, който в по-ново време, с разрешение на епархията, е преместен в центъра на Типченица, в малък парк, в чиито предели компания му прави и оръдие, ползвано във войните ни. На три от страните са изписани имената на загиналите местни жители, които трудно се разчитат, а на четвъртата е посвещението на оцелелите към падналите им събратя! „Сладко и приятно е да се умре за отечеството, скъпи другари! С тая мисъл сложиха кости в незнайни краища. Вашите тленни останки са далеч от нашата почит, но вашият дух е с нас, вашият завет ще бъде наш идеал! Мир на народите, поклон пред праха ви! От другарите и селяните ви!“

Но ако имената на загиналите типченци трудно се разчитат върху войнишкия паметник, то не е така с тези на други техни съселяни, които са дарители в Етнографския музей, подреден на втория етаж на читалището. Надписани са на листове А 4 и са окачени над една от вратите, а вътре експонатите представят битието на селото от поне 100 години назад. Оригинални, изработени от предците, – роначка за царевица, стан, панер с нищелка, кълбета, совалка, хурка, чекръг, бурета, каци, черги, постелки, покривки, плетени кошници и дамаджани, възглавници, софра с посуда, пипиниерски уреди, разказващи за уменията в традиционното тук лозарство, и т. Следва стаята на булката, в която са окачени красиви носии. Женската съдържа тъмносин или черен сукман, носен в празничните дни, а в ежедневието премяната е била вълненик и бръченик, с които се е ходило на нивата. Мъжката е с традиционните потури и риза, с топлия ямурлук отгоре, и др.

Третото помещение, наречено „кащи“, представлява своеобразната кухня: всевъзможни домакински съдове, сита, тави, менци, грънци, бучка за разбиване на млякото, нощви, бебешка люлка, паници, глинени стомни и кратунки, ползвани, разбира се, за да се пие вода, и т.н. Впрочем, питейната течност на Типченица идва по тръби от Люти дол, осигурявана с помпи от 2019 г, с което се е сложил краят на нежелания воден режим.

Нявгашните учители Стоян Чорбанов, Петко Тодоров и Йордан Кръстев са учредителите на Народно читалище „Съзнание – 1899“, като най-напред то не е имало своя сграда и се е помещавали в една от стаите на школото. Днешната му постройка е трета поред във времето, строена през 70-те години на миналия век, двуетажна, трудна за поддържане, но пък в пределите й има библиотека с 7 000 тома литература, както и изложбена зала с творби – графика и живопис – на местния художник Павлин Коцев. Групата за автентичен фолклор поддържа живеца на художествената самодейност, а заради ковид епидемията е спрял с изявите си театралният състав. „Аз съм щастлива, че съм читалищен секретар“, отговаря с усмивка на учудването ми Атанаска Петровска.

Тя е от младите хора, родена е в селото, живяла е в Мездра, а със съпруга й са решили да живеят и да отгледат чедата си в Типченица, за да изживеят те по-истинско детство. А щастието е и в това: „Да мога да събера и да покажа събраното. Дори и една частица от историята ни да е останала – все е важно да я запомни някое дете. Щастливка съм! Освен из читалището, мога, а и го правя, да заведа децата на Светия кладенец – една местност, чиято вода е лековита и хората там са оставяли дарове. Като отидем, виждаме даровете, окачени на дървото. Там са лекували кожни болести. Намира се край Градището, между Люти дол и Типченица. По-скоро е към Люти дол. Но съм ги водила. Хубаво ми е също да сме заедно там, на Градището, и да им разкажа легендата. Според която, когато османците превземат крепостта, е имало страшна тъпканица, та оттам и версия за произхода на името ни. Другата е свързана с тревата типец – остра, тънка, твърда, която нищо не я яде, и ние ходим по поляните, за да я търсим. Атрактивно им е на децата, имало я е много широко разпространена по баирите на селото. Щастие е да им покажеш и разкажеш! Едно дете да запомни, си е нещо изключително важно, нали?!“