Пред очите ни Йордан Радичков се превърна от учудена удивителна в доста притеснена питанка. Питанка, която не крещи: „Аз питам!“; дори не възклицава като жабата: „Как така!“. Питанката на Радичков не пита, а нежно ни гледа и мълчи. Това е въпросителната на битието…
Припомняме това интервю на писателя Йордан Радичков отпреди 24 години. Сякаш днес е правено…
– Господин Радичков, вижда ли му се краят на теглото ?
– За света не мога да говоря, но за теглото ни мисля, че ние, българите, тепърва ще има да патим. България прилича на един натъпкан с пътници влак, който се носи през дефилето. Машинистът често надува локомотивната свирка, за да придаде бодрост на пътуването. По проорците са се надвесили пътници и гледат навън. Някои от тях махат с ръце на работници по полето. Мнозина се взират далеко напред и с ужас откриват, че железопътният мост отпред се е срутил, а върху железопътното трасе са разпилени изкривени релси и железа. Влакът продължава да се носи напред, подсвирквайки бодро. Пътниците се отдръпват от прозорците, споглеждат се и се умълчават. Някой пита с висок глас: „Този машинист не вижда ли, че мостът пред нас е паднал?“ Вместо отговор отвън се чува бодрото подсвиркване на локомотивната свирка и тракането на колелетата.
– И какво става по-нататък с влака и с пътниците?
– Не мога да ви кажа, защото и аз бях във влака и при падането му в пропастта съм загубил съзнание.
– Четейки поп Минчо, разбираме, че повтаряме дереджето си от края на миналия век – същите зулуми, духовно нищи мародерстват над българина… Защо според вас се въртим в омагьосан кръг толкова години?
– Защото ни харесва. Ние, българите, сме като долапчийски коне е капаци на очите. Въртим този разнебитен воден долап, наречен живот, и колкото повече го въртим, толкова повече ни харесва. Не мога да си обясня защо толкова бързо свикваме с неуюта си и със съдбата си на впрегатни добичета. Не знам кой друг народ би търпял това.
– Късметлии ли сме българите?
– Не сме късметлии, макар че се надяваме на късмета си. Но какъв късмет може да има народ като нашия, който живее на вересия, потънал е до гуша в дългове и чака някой друг да дойде да оправя работите му.
– Какво ви зарадва най-много през изтеклата година?
– Радват ме внуците, които щъкат около мен.
– А какво ви огорчи най-вече?
– Огорчава ме търпението на българина, който продължава да носи мълчаливо гнета на своите управници.
– В последното си интервю за „24 часа “ казахте, че ако трябва да излезете навръх Нова година с обръщение към българския народ, ще се обърнете с лице към него и ще помьлчшпе. Не мислите ли, че някой все пак трябва да му заговори човешки?
– С настъпилите промени у нас ние така се разговорихме, че станахме една огромна говорилня, а народът си запуши ушите, за да не слуша. На народа си само можем да се поклоним и да му се извиним, че го оставихме да тъне в униние. Едва ли другаде по света има народ, изпаднал в такова униние, в каквото униние ние сме изпаднали!
– „Изглежда месия нам е нужен“ са ваши думи. Това ли единствено може да ни спаси?
– Времето на месиите е минало. Казал съм го прибързано. Все се надявам, че нещо в недрата на народа зрее и че един ден ще се покаже навън. Ако сме живи – ще видим какво е, ако не сме – децата и внуците ни ще видят.
– В писането ли само намирате спасение?
– Писането не може да бъде спасение. То е тежка и изнурителна работа.
– Вярвате ли в прераждането? В какво и къде бихте се преродили?
– Това са неща, за които не искам да говоря публично.
– Способен ли е българинът да си даде, дето се вика, и сватбената халка, за да спаси хазната на отечеството?
– Мисля, че не, защото тази хазна му е чужда, както му е чуждо до известна степен и отечеството. Днес българинът е чужденец в отечеството си и оттам идват много от бедите ни.
– Безсмъртието занимава ли ви?
– Такива работи не са занимавали ума ми.
– Униние се шири сред хората. Наемате ли се с едно изречение да повдигнете духа им…
– Не се наемам, защото не познавам такова магичееко изречение Как се добива кураж отново, когато човак вижда, че всичките му гемии са потънали! Остава нв само да се лутаме по брега и да се поглеждаме враждебно. Когато човек губи, той става зъл и целият свят му е крив. Понеже нашите политици и управници продължават да се правят на разсеяни и да се държат тъй, сякаш нищо в България не се е случило, мисля, че по някакъв начин трябва да се развали рахатлъкът им. Неотдавна бях за известно време в реанимацията на наша болница и една нощ си помислих, че вместо да лежим и пъшка ме, привързани с найлонови тръбички към банка с животоспасяващи течности и разтвори, не е ли по-добре да се вдигнем вкупом и да тръгнем из града да протестираме, понесли със себе си металните прътове, на които са окачени банките с животоспасяващите течности и разтвори.
Няма да скандираме, а ще минем мълчаливо покрай президентството, Министерския съвет и парламента, където ще спрем за по-продължително време. Ако излезе някой да ни попита какво искаме, ние ще кажем, че искаме всички да си вървят по домовете. България вече е разграбена и загробена и те няма какво повече да правят в тези учреждения, да седят вътре и да се спотайват като бълха в гащи. За да придадем по-голяма тежест на протеста си, ние ще започнем да късаме тръбичките, с които сме привързани към банките с животоспасяващи течности и разтвори… Ония обаче ще продължат да се спотайват зад стените, а ние ще се приберем безславно в болницата, осъзнавайки с горчивина, че да се протестира в България е лудост. Управниците са убедени, че управляват добре, че не нарушават конституцията и шенгенските споразумения, не пушат в автобуса, както и на местата, забранени за пушене, спазват всички международни договорености. Каква хубава дума само – договорености!
– Какво може да се случи по-нататък?
– Какво може да се случи в една глухоняма страна! Нищо. Ние можем да живеем така чак до Второто пришествие, потънали в дълбоко мълчание. Дори да се полеем с бензин и да се самозапалим в знак на протест – това няма да стресне или да трогне никого. Ужасно е, но е така! Управниците мразят всеки протест или несъгласие, изказани по техен адрес, защото това разваля рахатлъка им. Горките български управници! Човек вече не знае кого по-напред да съжали – тях ли да съжали, или народа си да съжали, който продължава да стиска зъби и да мълчи?
Водещ: Иван Матанов
24 часа, № 353, 24 дек. 1996, с. 7
