Из бъдещата книга на Цанко Серафимов
ПРОКЛЯТИЕ
На смокинята зелените листа
шумолят в библейската градина.
Не напъпи тя през пролетта –
ялова ще бъде таз година.
И лозата, и маслината
в отчаяние помахват с листи –
вятърът откъм пустинята
брули цветовете и ресите…
Иисус прокле смокинята –
в жалък скелет се превърна тя.
От Христово време досега
не щадят безплодните дървета –
под студената им сянка тлее
въгленът на нечия тъга…
БОГ ЩЕ Я ИЗВИКА
Дали не идва краят на света,
не знам. Но знам – пред всяка катастрофа
излизат плъховете на стада,
тревожни за съдбата на рода си.
Човек нехае в гордостта си мнима
и става зъл и кръвожаден вълк –
на шията на брат си мята примка,
на слепия в краката слага прът…
Забравил Бог, отрекъл се от майка,
върви към свойта жалка гибел той…
Човеко, не изпускай шанса свой:
ти дари незаслужени отказвай
и не съди несправедливо никой…
А истината – Бог ще я извика!…
СВЕЩ ГОЛЯМА НЕКА ЗАПЛАМТИ
Когато се разкайваш за делата,
които ти тежат на съвестта,
глава не свеждай за молитва свята
пред погледа на скъпите светци –
кощунство е дори във изповед
да слушат за човешката ти мерзост.
Затуй сега в най-скришна стая влез
и – сам със Бога – в себе си се вгледай.
И чак тогава в храма ти иди,
пречистен вече, със душа смирена –
и свещ голяма нека запламти,
запалена от твоята ръка:
ще видиш как Мария-Магдалена
с усмивка топла те изпраща пак!
НОЩ И ДЕН
В началото тук беше мрак кошмарен.
А хората се разпознаваха
по гласовете и по миризмата…
И те, обречени на тоя ад,
копнееха за ласка слънчева.
Молитви пак към Бог отправиха,
снишени там по-ниско от тревата…
И ето – появи се светлина! –
Замряха всички в ужас, щом видяха
на своите дела позора страшен…
И те обикнаха отново мрака.
И Бог ни даде нощ и ден. А ние,
щом черпим във нощта с отровна чаша,
през деня сами ще я изпием!…
В ТОЗИ ДЕН
Във този ден се случиха неща,
които ще живеят в паметта ми –
ще се връщам в мислите при тях,
за да ги изживея без остатък.
Научих, че обидите горчиви
аз трябва да записвам върху пясък,
а върху камъка да изографисвам
доброто с неговата топла ласка.
Съзрях едни очи разплакани –
те виждаха така дълбоко в мене,
в душата насъбрания пелин…
Чрез тях неволно аз прогледнах…
Дочаках като изтински щастливец
минутата, в която пак заспивам.
САМ
Застанах пред тълпата аз и гневно
осъдих господарите проклети:
че чуват само – от дълбока древност –
звъна студен на златните монети.
Възторгната от мойте думи смели,
тълпата ме понесе на ръце.
Но скоро бяха те със яд съзрели,
че аз не съм достоен за венец.
Във мен видяха страшно огледало –
ядосани от грозния си вид,
те с камъни затрупаха изцяло
и мен, и свойте глупави глави.
Стоя сега във стаята си сам –
а самотата е за мъдри храм.
ЗАКЛЮЧЕНА ОТ НАС ВРАТА
Пазара таен за покупко-продажба
на заблудените душици дребни
последните тресчици чест ограбва
и ни превръща в твари непотребни:
и тънем във блато клокочещо
от подлост, вероломство и лъжи –
а може би и справедливо то
на скотската тълпа принадлежи.
Към простичката дума Свобода,
побрала ум и пориви човешки,
стои заключена от нас врата –
пред нея стенат съвестите грешни.
Сами избрахме грозния позор –
съдбата на Содом и на Гомор…
ЕДИН ДВУЛИЧНИК В ХРАМА
Той влиза в храма всеки път, когато
миряни се тълпят в обителта –
да се помолят за дете сакато
или пък скъп светец да почетат.
И той свещи запалва пред олтара
и устни мърда, кръсти се усърдно –
молитва ли е туй или повтаря
проклятия към близките си мъртви?…
А хората го гледат със надежда,
че вярата е стоплила сърцето
на тоз слепец и той сега проглежда –
макар да чака дари от небето.
Но Бог е благ единствено към оня,
на Него служещ – не и на мамона.
