Ваня Иванова е от Враца. Искала да стане лекар, но записала математика в ПМГ, а от университета излязла Строителен инженер mо време на кризата от 2010. Сега измисля, прави и продава сладкиши.
Пише от малка – първо по стените с моливи, после есета, стихове, дневници
и благодарение на писането днес е с всичкия си.
Иска да издаде книги със стихове и рецепти.
Не всички, които се скитат, са изгубени
По онова време нямах часовник.
Измервах си времето за бягане с хода на луната.
Отивах на пистата в двора на училището до нас, фокусирах луната и започвах.
Бавно в началото, докато вляза в ритъм.
После тичах и мислите се смесваха с пулса.
После само пулсът оставаше в главата.
После започваше да боли – крака, корем, гърло от студения въздух.
Но луната още не беше превалила върха на тополата в двора, така че продължавах.
После спираше да боли. Оставахме само аз, луната и въздухът.
Бягах и дишах, и забравях и за луна, и за слънце, за Юпитер и Венера.
По едно време луната се търклуваше много след върха на тополата, та ме подсещаше да се прибирам.
Прибирах се с бавно, уморена до край.
Като спреш, винаги усещаш умората.
11ч
Бях тичала над 2 часа. Да ме видеше отнякъде господинът по физическо, щеше да се кръсти. Аз, дето едно време всяка седмица бях в цикъл, само и само да не тичам 200 метра. Аз дето бягах, ама от училище бягах, за да се крия да пуша с големите…
Започнах да бягам чак на 21. Исках да избягам от едни 2,1 килограма, които в главата ми бяха 201. Спасих се от килограмите, даже на минус ми излязоха сметките, но не спрях.
Бягането се превърна се във връзка, за която копнеех – предвидима, без изненади. Имах срещи с луната всяка вечер, освен когато пиех или се целувах по баровете. Бях спряла да пуша отдавна, но не заради дишането или бягането. Просто цигарите миришат гадно. А и ми напомняха за баща ми.
Ха, ако той ме видеше от някъде, че тичам километри… всъщност нищо; той никога не е знаел дали бягам или пуша или пуша и бягам едновременно.
Спрях с бягането когато се обадиха колената.
Те колената не се обаждат да те чуят как си, какво правиш, имаш ли пари, не.
Те се обаждат с “Айде прибирай се, какво се скиташ като майка си посред нощите”.
И аз се прибрах.
Оказа се, че съм дюстабан, но никой досега не е обърнал внимание. Не че толкова пречи, но бягане с твърди обувки пречи точно толкова, че да спра даже да ходя заради болка. Имах само един чифт обувки тогава – маратонки естествено и бягах с тях, а те били маратонки за ходене – демек твърди и равни, не за плоски крака. Но на промоциите такива неща не се пишат на етикета, а само старата цена, новата цена и колко ще спестиш. Аз бях спестила 2 седмици ядене в стола и 1 наем на общежитието.
Съвсем спрях да тичам, като се залюбих и се преместихме заедно на квартира, дето ни тополи, ни нищо нямаше наоколо- само блокове.
И окончателно – къде от мързел, къде от успокоение, че 2,1 кила няма да откажат любимия ми от мен, повече не се върнах към бягането, дори когато баща му ни купи апартамент съвсем близо до онези тополи, които й пречеха на луната да се въргаля необезпокоявана по небето.
Един ден любимият ми мъж ме помоли да избягам от апартамента на баща му. И аз избягах.
По това време вече имах часовник и сметнах, че съм бягала от апартамента около 2 години, 4 месеца, 18 дни и не знам с точност – може би 4-5 часа.
Вече знам, че с маркови маратонки с мека подметка, кола 4х4 и пари в джоба лесно се бяга на дълги разстояния.
Отидолх далеч. Почти на гости на луната отидох.
Отдалеч всичко изглежда мирно, бавно, даже красиво.
Тополите изчезват, дворът, маратонките с твърда подметка, месечните наеми, килограмите, баща ми, бившият ми мъж и апартаментът на баща му.
Останахме си само аз и часовникът.
Мери ми крачките, хвали ме като съм крачила над определен брой, подсеща ме да се движа, ако се застоя.
Мил, учтив часовник си имам, но ме дразни, адски много ме дразни.
Копнея да лежа, да се въргалям и аз като луна по цял ден, но по земята. Искам да спра да бягам, ама наистина. Наистина.
Сърце не ми дава да го изхвърля, от бившия ми мъж е.
Подари ми го, защото знаеше, че едно време съм бягала и беше решил, че добре ще ми се отрази, ако пак започна.
И до днес го нося и даже бягах веднъж или два пъти с него.
Пистите в квартала, дето избягах, ги правят в мазето, защото никой вече не строи училища. В мазето гледката е към огледало, за да се гледаш и да гледаш да не се спънеш по монотонната, съвършено гладка гумена лента.
С часовник по-трудно се бяга, не може на малкия й пръст да й стъпи на луната. Бягам бавно, броя крачки, задъхвам се, появява се болката в краката, корема, гърлото отново и си викам – “Стига толкова, я да се качвам да готвя”.
За нея.
От мъжа, дето баща му ни купи апартамент, а пък той на мене – часовник.
Жилава, хубава като луна, умна и не е дюстабан.
И има 4 чифта обувки, ако случайно реши да бяга.
