Драги читатели на Любослов,
В ръцете ви е осмата поред КНИГА на Лигата на българските
писатели в САЩ и по света, продължител на създадения преди
ДЕСЕТ ГОДИНИ в Чикаго от шепа ентусиасти Съюз на българските писатели в САЩ и по света.
Още тогава, в първите дни на съдружието, си поставихме като основна цел да осветим българските писмена, българската литература в Голямата страна сред българската общност. Да бъдем живият мост между творците тук и тези, пръснати по широкия свят, както и в родината ни България. Това се превърна в наша истинска мисия. Защото българският език е онази енергия, която ни сближава, която ни обединява, запазва живи традициите ни, издига гордостта ни на една от най-старите културни нации в света; прави ни равни в многоцветието на народите,
населяващи Новия свят. Това е родината на езика. На българския език.
Моят учител по литература в гимназията, другарят Лазаров
(тогава учителите се изписваха точно по този начин), в един от
часовете ни разказа интересен случай. Като студент живеел на
един таван в София, където мишките гризели всичко, което им
попадне. Но с най-голямо усърдие се нахвърляли върху учебниците. В стаята се възцари гробна тишина, както се изразявахме в такива макар и редки затишия. А той невъзмутимо продължи странния си разказ. „И какво направих аз ли? – ще попитате. – Постилах си на земята, направо на поскърцващия разкривен дървен под. А горе, на малкото, стъкмено на ръка дървено миндерче, завивах книгите. Та те ми бяха толкова свидни!“
Мълчахме. Сега, от дистанцията на времето, не мога да кажа колко
точно време сме мълчали, но мълчахме дълго. Спомням си, че
като се прибрах вкъщи, първата ми работа беше да отида до малката дървена библиотека, която бяхме подредили с братята ми и започнах да изваждам една по една книгите, всяка поотделно, задържах я за миг в ръцете си, оглеждах я, сякаш ѝ казвах нещо, след което отново я връщах на мястото и посягах към
следващата. Галех ги.
Първата книга, която получих от баща си след една командировка – било е през шейсетте години, беше Малкият Кабалиеро,
сега дори не си спомням автора. С твърди изрисувани цветни корици. Беше по-голям формат, стърчеше над всички. Четох я бавно, не исках да свършва бързо, исках да бъда колкото се може по-дълго с новите герои. Разказваше се за едно смело момче, което участва в Гражданската война в Испания. Нощем, като се събудех, търсех с очи новата си книга, опитвах се да я открия на
рафта между другите книги. Светеше сякаш със светлите си корици, или така ми се е струвало, и едва тогава заспивах щастлив с мислите за Малкия Кабалиеро. Сякаш и книгата е разбрала, че живея с нея.
А думите в книгите наистина светят, топлят, вдъхновяват!
Любими часове и преди, и сега е да вляза в някоя книжарница, да тръгна между рафтовете, да разглеждам и да дишам книгите. Те имат особен мирис. Не само от хартията или мастилото,
а по-скоро от подредените в тях думи. Мислено да ги погаля,
те разбират от човешка ласка. По Коледа, преди години, взимах една голяма пазарска чанта и слизах с трамвая на площад
„Славейков“. Там беше царството на книгите, хайде да го кажа
другояче – републиката на книгите. Нали сме републиканци.
И купувах. За всеки от моите нарочени да получат подарък за
празника – по книга. Десет? Двайсет?… Може и повече да бяха.
Няма по-хубав подарък от книгата за Празник, все едно какъв.
Защото самата книга вече е Празник. Духовен!
В училище си подарявахме книги за рождените дни. По-важното е, че това се прави на много места и сега. Традицията
възкръсва! Не се споглеждайте озадачено, неразбиращо, отричащо. Моят внук Макс, преди всяка ваканция, ни завежда в
близката книжарница и си купува книги, да чете в свободните
от домашни дни. И чете. После разказва с такъв ентусиазъм, сякаш е открил нещо много важно. И той наистина е открил това
важно нещо. Открил е големият жив свят на книгите!
А книгата е броня. Тя ни пази от поражения на духа, на мисълта ни, пази ни от агресивната бездуховност. Но тя е и тръба,
която зове „на бой“, когато е застрашена нашата човечност. И
камбана. Която буди съвестта ни, която ни мобилизира, обединява ни и не ни позволява да отпускаме ръце.
„Колкото и книги да се издават, те никога не са достатъчни“ – казва Хорхе Луис Борхес.
А Хулио Кортасар споделя: „Винаги съм си представял рая
като голяма библиотека“.
И все по-звънко звучат думите на народния поет Иван Вазов:
Детенце хубаво,
пиленце любаво!
Къде под мишница
с таз малка книжица?
Нарекохме нашия алманах „Любослов“ – КНИГА. И това не е
случайно. Мисля, че това е най-достойното название на нещото,
което събира думите на писателите. Книгата е и сюжет, и памет,
и приятел. И Живот. И самите ние, които се докосваме до тези
думи, ставаме книги, защото можем всичко това, което сме научили от тези книги, да го разкажем на други хора.
Днес добавяме още една книга от поредицата Любослов,
която е събрала няколко десетки изповеди на съвременни автори.
Която е събрала ЛЮБОВ…
Ангел Колев,
президент на Лигата на българските писатели
в САЩ и по света
Съдържание
Александър Христов / 8
Ангел Колев / 12
Анонимец Храбър / 26
Атанас (Наско) Гелев / 36
Васил Славов / 44
Виолета Христова / 50
Виолина Иванова / 58
Владимир Сабоурин / 64
Владимир Шумелов / 68
Георги Атанасов / 74
Георги Ряпов / 78
Гергана Егова-Динева / 82
Даниела Найберг / 88
Дилян Димитров / 94
Добри Карабонев / 98
Здравка Момчева / 106
Златомир Златанов / 114
Златимир Коларов / 120
Иван Здравков / 124
Иван Тодоров / 128
Илия Консулов / 132
Йото Пацов / 140
Калина Томова / 150
Кирил Кафозов / 158
7
Костадин Жеков / 164
Кремена Василева / 170
Кръстан Владимиров / 180
Людмила Калоянова / 190
Магдалена Абаджиева / 196
Маргарита Черникова / 200
Марин Маринов / 204
Миролюб Влахов-Миролич / 210
Михаил Цветански / 224
Неда Антонова / 230
Недялко Славов / 236
Николай Милчев / 240
Петър Дончев / 246
Пламен Вукадинов / 250
Планимир Петров / 260
Райна Недялкова / 264
Сава Василев / 278
Снежана Галчева / 282
Снежана Иванова / 286
Тодор Костадинов / 292
Христо Пацов / 308
Янислав Янков / 316
