https://www.old.fakel.bg/index.php?t=5660
СЪТВОРЕНИЕТО НА ПЪЗЕЛА
Събрани в своята цялост, разказите могат да обособят един
преднамерено фрактален роман. По – лесно, обаче, се четат
отделно, макар че пак създават трудности – поради хаотичните
си хрумвания, разпасан сюжет и разнопосочни тълкувания. Не
се хващайте за тях, ако разбирате всичко eднозначно или
смятате фракталните множества за кулинарен деликатес.
Въпросните боговдъхновени форми, избрани за сътворението
на човека, потвърждават, че той е посочен да усложнява
световете със своите случайни прозрения и съвършените си
увлечения по небесната красота и справедливост.
Написах текстовете, защото чувах божието слово, а неговата
сила подкрепяше ръката ми, която разлива и непълна чаша.
Само ако пристъпим към него с чисти помисли, Господ ще ни
открие своя план за човеците и ще ни успокои, че не е прахосал
времето си за нас. А и ние не сме стоели със скръстени ръце,
впрегнали сме свободната си воля, но само, за да злепоставим
себе си. Сенчестите бои за вътрешната ни направа са нашето
разбиране за колорит. Вместо за пеша на светлината, често
избираме да се хванем за умитата снага на порока. Творческите
ни напъни и бдения изглеждат като прикадени от помисли за
притежания, но не духовни. Разпнати сме от страховете си, че
малко сме взели, а ни се полага повече.
Героите ми се угощават с духовни предикати и са готови да
отделят от залъка си, за да нахранят и вас. Намеренията им са
фрактално неподредени, понякога твърде разсъдливи, друг път
лекомислено красиви, като небесни лебеди. Можете да им се
доверите, защото по – често от вас са пребърквали хралупите на
човешкото падение и са напирали да летят, дори когато земното
притегляне е отлепяло обувките от краката им. Но вие май не
обичате да ходите боси.
Цена 20.00 лв. ISBN: 978-619-90729-6-7
@ ХУДОЖЕСТВЕНО
ДРЕБЕН БЯХ, НО РАЗСЪДЛИВ, надраснал и годините, и боя си. Вече се догаждах, че още при първото разповиване от пелените сетивата ми ще придобият силна и трайна памет. В селската ни къща се стелеше тънък мирис на дюли, на орехова шума, на измити чамови дъски и на догарящи коренища. Котката гледаше да заседне преди мен до огнището и предеше мъркащи звуци от доволство и ситост.
Баба ми запряташе ръкави, превиваше гръб над нощвата, точеше кори и печеше баници. Нямаше сняг до колене, но беше зима и студът скърцаше под тежките стъпки на дядо. Задаваха се празници – нагъсто като мравешка върволица. Добрият старец се обръщаше с гръб към мен и с езическо упорство точеше ножовете. Най – дългият трябваше да е остър като бръснач, защото с него щеше да калеса прасето. А то почваше да квичи като заклано, още преди да го поведе към канатите от каруцата, покачени върху дървено магаре.
Дърпах се встрани и чаках церемонията да приключи, дядо ми беше сръчен, не се пипкаше, когато имаше да върши нещо важно. Помагаха му да настани смълчаното прасе върху дървената платформа, където щеше да бъде обработено. Дядо ми беше останал само по риза, но от челото му се стичаха браздулици пот. Поглеждах през рамо да видя кога ще отвори утробата и ще извади големия ципест мехур на животното, за да го превърнем в балон. Старецът надуваше мехура и той се уголемяваше, подобно бяла мъгла.
Освободен от ръцете му, балонът се силеше да полети към високото, но ние с братовчедите ми и съседските деца бяхме пъргави, не го оставяхме да избяга. Понякога успявах да докопам балона преди другите и тогава радостта ми бързо прескачаше високия плет на двора, за да обиколи цялата улица. През това време мъжете пиеха вино, а баба слагаше напреде им мезета – дреболии, обжарени от въглен, или пържена в мас осмянка.
Само след няколко дни най – много от всичко исках и моят мехур да беше голям и разтеглив като този на прасето, защото пътувахме с майка ми към града, а нуждата ме гонеше още със ставането. Бързахме да не изпуснем рейса, друг можеше да няма през деня и не успях да отскоча до нароченото място, досами вратника, през който притичахме на път за спирката. Возилото беше старо, раздрънкано, клатеше силно по изровения път и от стискане почнах да виждам пъстроцветни кръгове.
2
Майка ми долови, че нещо става с мен, заразпитва ме, но аз не се издадох – вече се имах за голямо момче и смятах сам да се справя. Когато разбрах, че няма да устискам, потърсих помощта й. Неудобно й стана, но помоли шофьора да отбие до някое дърво, той обаче спря на равно и открито място. Аз притичах да задницата на рейса и се приготвих да си свърша работата, но от дългото стискане се бях напрегнал като струна, която по – скоро щеше да се скъса, отколкото да засвири.
Стана неловко, бавех се, а пътниците, както се оказа, бързаха и почнаха да ме подканят припряно, да ми дават зор с възгласите си, да навикват майка ми, че ме била разглезила, вместо да ме възпита в уважение към другите. Жената, свита на седалката, засрамена и ядосана, слезе от рейса с намерението да ги спре, ако се опитат да упражнят принуда над мен. Дюдюканията и нервните изблици на пътниците още повече ме обезсърчаваха и правеха неспособен да извърша едно толкова обикновено действие.
Повечето пътници бяха мъже, работници в града, но между тях имаше една млада едрогърдеста циганка, която изглежда за никъде не бързаше. Разядоса се и тя, дойде й в повече безпричинната грубост на другите. Смуглата красавица скочи от мястото си и запречи вратата на возилото. С две ръце разгърди пазвата си и извади на показ изобилието от втасала плът. Настъпи оздравителна тишина, циганката остана разгърдена, но премести ръцете си отзад и ми направи знак да не бързам. Нейният добронамерен жест ме успокои, загърбих притесненията си и дадох път на топлата струя да изпише някакви непонятни фигури върху земята. После си закопчах дюкяна и се хванах за майка си. Мургавелката прибра божественото обилие в пазвите си и пак тръгнахме на път.
3
Може да изглежда пресилено, но оттогава се противя на всякакви хора, факти и обстоятелства, които не се съобразяват с положението ми, а ме поучават или изискват от мен да изпълнявам наредбите им. Не съм искал друго толкова настоятелно от живота, колкото да ми прати някоя решителна и красива циганка, която да препречи пътя на кресливите гласове, подбуждащи ме към принудителни действия. Странно е, но понякога трудно се справям с толкова прости неща като пресоляването на тревите, например. А те, както и цялото поселение в природата, се отнасят към боговдъхновените фрактални множества.
– Словото също има фрактален характер и може да ни изправи на крака по един твърде мистичен и боголюбив начин, да повдигне душите ни на пръсти, да ни даде указания как да се върнем при човещината си – говорех без ентусиазъм пред рехавата аудитория на Факултета по журналистика, който бях завършил. Поканиха ме колеги, преподаватели, които учеха младите на писмовна грамотност и как да боравят със словото. Аз, обаче, не съм привърженик на правилния начин за творческо изразяване и внимавам да не ми проличи. Драсна ли клечката, ще прогоня и малкото си слушатели. Отегчената художествена агитка изобщо не се заслушваше в приказката ми, така че не очаквах да ме обремени с въпроси. Благодарих на бъдещите словесни приключенци, изчаках ги да си тръгнат и сам пристъпих към вратата.
– Позволи ми да ти представя нашата благодетелка и финансова покровителка Дивна Бегалска – побутна ме леко напред моята довереница от Факултета.
Пристъпих непохватно, изненадан да видя една твърде млада и безразсъдно красива жена, която по преднамерено трогателен начин ми напомняше едрогърдата циганка, разпасала пазвата си, за да ме избави от притесненията. Много вода беше изтекла оттогава и понаучих едно – друго за женското благоразположение и как да заставам на пътя му. Не се налагаше да се правя на интересен, младата дама ме поразпита за естеството на моите фрактали прозрения, поговорихме на крак, после се преместихме в близкото кафене.
4
Увлякохме се в приказки, Дивна сякаш пътуваше с мен в онзи стар, раздрънкан рейс, без да обръща внимание на силното клатене, изровения път и бистрите от студа стъкла. Оставаше само да посегне към пазвата си и да ме възнагради с едно силно, освобождаващо преживяване. Нямах нищо против това да се случи, но разговорът се въртеше все около моите хаотични литературни занимания и не намирах причина да го прекъсна.
– Фракталите – палех се аз – ще направят душите ни богоподобни, изграждайки всяка нова действителност по своя образ и подобие. Но хората са твърде предпазливи, за да им се доверят. Човешката природа все още не е толкова увредена и подлежи на подобрение.
Моята събеседничка ме слушаше с присвити очи, сякаш преценяваше колко съм се отдалечил от разсъдъка си. Млъкнах, надигнах се от стола, готов да си тръгна. Дивна ме възпря с пръст, с който би могла да дръпне спусъка на заредено оръжие или да пренареди клавишите на някое пиано.
– Смяташ, че Бог праща изтънчените фрактални форми, за да ни върне в Своето благоразположение – подсказа ми набедената циганка. – Надяваш се фракталното слово да ни изправи на крака по един твърде мистичен начин, да повдигне душите на пръсти, да ни даде указания как да се върнем при любовта на Бог. Или как да превърнем плътта си в дух.
Гледах я богобоязливо, изненадан от способността й да придава на фракталните форми видимост и конкретика. От опита си с тези словесни формации допусках, че притежават интуитивното свойство да изпълват всички възможни пространства. Само че на мен ми трябваше много време да го разбера, а Дивна откликна на фракталните предизвикателства с интуиция, съразмерна на тяхната. Не знаех дали в случайната ни среща имаше умисъл от по – висш порядък или пък хаотичните проявления на битността се вторачваха в мен с нейните очи. Вместо да се заловя за идеята, че също като фракталите и ние сме подобни само на себе си, отново скочих в раздрънкания стар автобус и се наместих върху грапавата седалка. Гледах хората и размишлявах, а мислите ми наедряваха като раздут свински мехур.
5
Размишленията ми не съответстваха на неукрепналите ми представи, но прииждаха като бездомни кучета, готови да ме захапят. От едната страна бях аз, от другата хората, които ме подбутваха към неприемливи постъпки или ме предразполагаха към съгласие с техните съвети. Не ми се искаше да се занимават с мен, независимо какви бяха намеренията им, но те не ме оставяха на мира, сякаш нямаше какво да вършат. Намираха ме навсякъде, където се опитвах да се скрия и ме подлагаха на вниманието си. Каквото и да вършех, те го забелязваха и коментираха подобаващо. Изнервяха ме, дори когато ми съчувстваха и искрено се опитваха да ми помогнат.
Когато почнах да напредвам в мисленето и да се големея, можех да изразя отношението си към другите само с едно изречение: „За срещата си с вас, мои съдници и насърчители, ще сложа бялата си риза“. Аз разбирам какво имам предвид, за тях не отговарям. Смятам, че отношението ми към хората е нееднозначно и объркано, не само поради склонността ми да усложнявам нещата, а и защото приносът им в това отношение надминава моя. Впрочем, никога не съм разглеждал човеците в тяхната съвкупност, а имам предвид всеки поотделно. Бог, когато е разпростирал своята милост върху напъдените човешки души, не го е правил за народите, а за отделните хора.
Всевластния никога не се опитва да завладява цели общества, а прониква във всеки човек поотделно. В този смисъл, той е нашият личностен Бог, а не узурпатор на размирните тълпи. Макар че е по – трудно да стигне до всеки индивид, Бог го върши и ни дава личното си уверение, че съществува точно заради него. При това, присъства във всеки от човеците не само с някоя отделна своя част, а със своята съвкупност, със своята цялост. Падналия това не го умее. Аз, обаче, знам на кого от двамата принадлежа и затова се връщам при Дивна, която дори не се опита да прекъсне моите непредизвикани от обстоятелствата мисли.
В някаква степен вече бяхме опознали душите си и не виждах пречка да продължим този процес в телесен порядък. Не очаквах младата дама да насочи нещата натам, но точно това се случи.
6
– Разполагаме с времето и емпатията си един към друг. Можем да обогатим духовната си близост като се усамотим на място, където ще ликуваме в своята съвкупност.
Откликнах с езическо настървение на предложението й. Живеех на пешеходно разстояние от кафенето и макар Дивна да въртеше в ръката си ключовете от кола, предложих да повървим. Ергенската ми бърлога не беше забележима с друго, освен със старовремското ложе за двама в стил Рокай. Един приятел антиквар ми го беше доставил под предлог, че заемало много място в магазина му, а всъщност защото събираше всичките ми ръкописи с надеждата някой ден да ги обърне в звонк. Не ми се вярваше това да се случи, но всеки има нужда да вярва в нещо.
Вървяхме забързано, почти припадничаво, като нестинари, които разпалват огъня с краката си. Дивна се оказа по- чевръста от мен и успя да се освободи от всичките си дрехи, докато стигнем спалната мебел. Аз я последвах, но нямаше как да наподобя съвършенството на нейните форми. Нито се бях обзавел с плочки на корема, нито имах издути мускули. Тя, обаче, си затвори очите за тези пропуски и ме придърпа към себе си. Не бях виждал по – изваяно тяло дори в представите си, смутих се, разколебах се дали ще ме приеме в лоното си и само гледах несвястно. Носителката на изкусителните фрактални форми не чака да се съвзема, настани се върху мен и придаде на движенията си задъхан рисунък и творческа бесовица.
Два свята на фракталното мироздание се срещнаха и събраха, очертавайки траекторията на съвместимата си двоична орбита. Повторихме сакралната си необуздана разюзданост и се стаихме под топлата стряха на задоволеното желание. Дивна ме гледаше на пресекулки, редеше точки и тирета със стреснатите си мигли, сякаш ме приканваше към откровение. Мълчахме – дълго, докато стигнахме края на времената, но не останахме там, върнахме се при началото, да свидетелстваме от първо лице за фракталната предопределеност на Сътворението. На другия ден пак правехме същото, благословени от творящата светлина на човешката близост.
Виждахме се само по светло, което ми позволяваше да опозная всяка потайна извивка на младото й тяло, да проникна във всички местообитания на плътската й чувственост. Исках да питам Дивна за
7
житейските й обвързаности, но не смеех да принизя разговора до всекидневните битовизми. Сигурно беше омъжена и прекарваше нощите си с някой, който съответстваше на социалния й статус, но на мен ми стигаха часовете, в които се разпознавахме като съвършена двоична орбита.
– Братле, мъжът й е по – млад от теб и несравнимо по – богат – опита се да ме предпази от изненади моят приятел антикварят. – Клиент ми е и си поръчва образци само от Виена или Лондон. Внимавай в картинката.
А картинката пак се присламчваше към мен, езикът й почваше да набъбва от нетърпение, все едно полагаше върху него нещо голямо и вкусно. Но вместо да тръгне на обход по размирното ми тяло, този път проговори:
– Смяташ ли, че можеш да убиеш човек? В състояние ли си да го направиш?
Вцепених се, това ли било? Иска да се отърве от мъжа си и се надява аз да свърша работата. Направих се, че не приемам сериозно въпроса й и продължихме с обичайните си занимания. Тя, обаче, беше настоятелна:
– Изплаши се, не ме разбра. Питам би ли се съгласил да отнемеш живот, който вече е на път, но още не се е явил на бял свят?
Стана още по – напечено. Със сигурност във въпроса й имаше умисъл, който не ми позволяваше да шикалкавя. Фракталните ми прозрения за Дивна се разпиляха хаотично между горната и долната земя.
– Ако ми отговориш и ти на един въпрос, ще разбереш какво точно да направя за теб. Кажи ми защо си се вкопчила в мен, като имаш по – млад и влиятелен мъж?
Дивна се отпусна в недоумението си, но не ме кара да чакам:
– Как да ти кажа? Пряма съм и напълно откровена. Ти го правиш с фрактално вдъхновение. Абе, ебеш ме някак си по – художествено.
@ ПОКАЗНО
ХВАЩАЛИ СА МЕ НА КАЛЪП, много пъти – в гримьорната на телевизията, в малката заседателна стая, в голямата конферентна зала, в гардеробната, между редовете в студиото за публика, в актовия салон, в залата за репетиции, зад колоните в кафенето и на други култови места. И знаете ли какво последва? Абсолютно нищо, защото всеки път пъшках с правилните хора, с тези, които никой не закача, по никакъв повод. Един недораслек от апаратната, обаче, изопачи името ми, прекръсти ме на Розета Калъпова и го изписа по този начин на екрана, но вместо да ме злепостави, само вдигна рейтинга на предаването ми. Аз, от своя страна, вдигам не само нервите на успелите мъже, но и прилежащите им атрибути, с които могат да таковат майката на всеки неблагонадежден зрител.
Който не мине през мен, остава неразпознаваем за обществените електорални нагласи, следователно вървежът му към високите постове в бизнеса и политиката е кратък и несигурен. Не се хваля. Примерите потвърждават, че без да грейне в моето предаване, ничия личност няма да се присламчи към успеха. Един банкер, например, додрапал до най – високия пост във финансовото учреждение, всеки божи ден търчеше подире ми, отрупваше ме с подаръци, защото беше наясно, че без моята покана за участие вятърът на демократичната конюнктура щеше да го отвее на майната му. Накрая прибрах златната карта с неограничен кредит и внушителен депозит. Привиках го в студиото, а смотанякът дори не знаеше как да се държи пред камера. Ръкомахаше, жестикулираше и се пулеше. Ако му бяха вързали ръцетe, нямаше да сглоби едно цяло изречение, пък било то и просто.
Друг един загубеняк, академичен персонаж, тръгна да пише формули от екрана, общественото доверие се крепяло на някакви математически зависимости. Едва го озаптих, зрителите не искаха да им поднасят неразбираеми уравнения, а да им помпат очакванията с голи обещания. Проведох му съответните разяснителни сеанси, поработих върху него и го вкарах в правия път. Сега отворкото се прави на компетентен по всички актуални теми и трупа
2
последователи. Ама когато го питам: „Ще ме повтаряш или да се загащвам?, почва да мига на парцали и трябва да подреждам точки и тирета, за да нагодя отговора.
В телевизията се позиционирах след като се явих на конкурс, а не със застъпничеството на някой баровец. Държах се естествено, имах опит от едно друго място в заиграването с публика. Но вместо да водя откровени разговори със събеседници от висок ранг, бях курдисаха пред синоптичната карта. Обозначенията върху нея ми бяха непознати, но поради естеството на предишната си работа, ежедневно наблюдавах Витоша и можех да предскажа кога над главите ни ще струпат дъждовни облаци и кога ще грейне ведро слънце. Разчупих поведението си пред камерата, не стоях като посадена на едно място, крачех напред и полюшвах снагата си, докато съчинявах текста.
Ако исках, обаче, да ме забележат, трябваше да направя много повече. Заголването на определени телесни повърхности помагаше, но не ми даваше предимство пред другите колежки, които вършеха същото. Съсредоточих се върху приятното следпладне и обявих томително: „Сега тръпна в очакване на моите любими 20 – 22 сантиметра. Надявам се да ме последвате и да ги споделите с мен.“ Редакционният телефон заподскача от мястото си, повярвалите в късмета си мъжки гласове питаха дали наистина съм имала предвид сантиметри, а не градуси. Отвръщах им, че мерните единици, които ме карат да примирам от удоволствие, ги няма върху синоптичната карта и те ме засипаха с предложения да се порадваме заедно на хубавото време.
Друга култова реплика също скъси пътя ми до върха: „Жегата става досадна. Хващайте студената бира, а аз ще поразходя мокрото си котенце по витошките пътеки.“ Настъпи суматоха – лифтовете изпушиха, колите се извиха на дълги опашки, а някои ентусиасти се запътиха пеша към планината. Всеки от мъжете имаше идея какво точно ще стори с мен, ако ме сгащи в някой гъсталак. Началството оцени приноса ми във възбуждането на интерес към нашата телевизия и ми даде да водя вечерното предаване. Веднага влязох в действие и загърмях като пушка, висяла до третото действие върху стената на някоя пиеса. Първо промених името от „Говори с мен“ на
3
„Флиртувай с мен“ и рейтингът му почна да катери стръмнини. Вече нямаше кой да ме стигне, а мераклиите да флиртуват с мен се множаха като срамни буболечки върху обрасъл венерин хълм. Аз, обаче, поддържам формата си във всяко отношение – телесно и професионално. Записах се задочно във Факултета по журналистика, една престижна диплома щеше да ускори кариерното ми развитие. Опатках всички изпити за две години, сега се чудя дали да не се натегна и за докторат.
Взех си тапията и влязох напосоки в една аудитория. Викам си: „Може да ме домързи с довършителните работи по академичната стълбица, но още една лекция няма да ми навреди“. Попаднах на среща с някакъв закъсал писач и студенти от долните курсове. Авторът на неизвестен роман интерпретираше сложната връзка между фрактали и литература. Запаметих някои съждения, защото щяха да ми свършат работа, ако поискам да се изразя образно и неразбираемо пред моите събеседници в студиото:
– Боговдъхновените фрактални формации се получават в резултат на прост итерационен цикъл, при който самоподобните обекти влагат своите структури една в друга с нарастваща усложненост. Макар да проявяват сходни качества, фракталните множества се организират в различен мащаб и обхват, но всеки техен елемент продължава да бъде точно копие на цялото. В този смисъл фракталите наподобяват само и единствено себе си, а тяхното естество винаги остава непроменено.
Фракталните множества не само детерминират всемирния хаос, но изцяло предопределят поведението му. Също като него, наподобяват нещо объркано и непредсказуемо, но всъщност са пределно организирани и се подчиняват на определени закони. Формулирането на тези закони, обаче, е прекалено сложно, почти
непосилно. Фракталите само изглеждат непредвидимо хаотични, но обозначават всички скрити закономерности в различните системи, като придават видимост дори на още неявените светове. Поради своята божествена природа те са носители на неунищожим живот и безсмъртие, отказани на човеците.
Съчинителят на словесните парадигми ми се стори интересен, но графикът ми беше запълнен за много време напред. А и не бях
4
сигурна дали ще има с какво да ми се отблагодари, ако го направя известен. Засега го сложих при резервите, нека продължи да се сближава с фракталите, но за тройка още беше рано. Когато му дойде времето, ще го побутна напред. Сега трябва да уредя една колежка от предишната ми работа за участие в реалити формат на другия край на света. Мястото е екзотично, обстановката луксозна, облеклото оскъдно, колкото да съблазниш някой непохватен ерген. Вечерта ефирната пеперуда кацна при мен, изнесе всичките си достойнства в едър план, обеща да ги разкрие докрай само около някой басейн или морски плаж в непозната страна. Снимките й заляха мрежата, а Маломира беше поканена да съблазнява и да получава рози – повече от фракталните си подобия, които за удобство мога да нарека и недопечени кифли.
Може да ви се струва, че съм цапната в устата, но си подбирам думите. Никога, например, не бих казала: „От сега нататък“, защото едното понятие се отнася за време, а другото за разстояние. Не бих употребила и изрази като „Сърби ме езика“ или „Падна ми пердето“, защото са банални и не насърчават точния изказ. Подобни изречения употребяват политиците, защото собствените им езикови запаси са твърде оскъдни и не се отличават с красив и завладяващ рисунък. Аз, обаче, си тренирам езика по всякакъв начин, разхождам го по сложните стилистични фигури и по обектите на моите желания. Словесните ми умения придобиват фрактално всеприсъствие и влудяваща физиологична екзалтираност. Към тутката си, първата буква на която съм заменила само от приличие, също се отнасям с подобаващо внимание.
Случи да остана сама в гримьорната, направих си едно вдъхновяващо селфи на най – милото и се залепих за огледалото. Рисувалните ми умения не са за майсторски клас, но пък странят от всякакви догми и предписания. Изрисувах това, което бях качила на телефона, придадох му реален колорит и живост. Картинката на непринудена интимна замечтаност ме развълнува, реших и нея да увековеча с едно селфи. Нагласих устройството и тъкмо натиснах бутона, телефонът почна да звъни. На екрана се кипреше моята
приятелка Маломира, загърната с палмово листо, едва покрило междукрачието й. Зарадвах се, заговорихме за чуждата природа, за
5
нейните женски преживелици. Увлякохме се, забравих с какво се занимавах до преди малко. В този си вид се залутах по коридорите и студията на телевизията.
Срещаха ме колеги, поединично или на групи, блещеха очи и цъкаха с езици, но не смееха да ме подложат на коментари. Женското съсловие ме аплодира, насърчи ме да изляза така и на улицата:
– Защо си подлагаме путките на разкрасителни процедури, ако няма за ги изложим на показ? Новото ни място в голямата либерална общност налага смели, нетрадиционни начини на изразяване, както на нашата идентичност, така и на половите ни принадлежност.
Моят продуцент се спря и ме заговори. Слагаше ми се защото го влечех на гръб, а той живуркаше като разглезен ерген край блатото на човешкото доволство. Измери ме с поглед, нагоди думите си към представата си за искрена добронамереност:
– Розета, ти си жестока, превърни този модел в твоя запазена марка, придобий световна слава и милиони последователи. Заслужаваш го повече от всеки друг. Няма кой да надмине твоето разюздано въображение. Превърни откаченото си хрумване в мода.
Замислих се, за пръв път открих в думите му не само плява, а и зрънце разум. Пребрадих се със шала, който свалих от врата му и хукнах към гаража. Скочих в една от репортажните коли и извиках на стреснатия младок да кара. Той натисна газта.
– Към патентното ведомство. Докато аз си свърша работата, можеш да си поръчах тарикатско кафе и фреш – насърчих го с една твърде едра за ръста му банкнота. Мъжете в учреждението се спекоха, щом влязох в сградата. Предполагам, че ме познаха, защото се разбързаха да ми предложат услугите си. През цялото време, обаче, ме гледаха право в челото, сякаш очакваха рисунката да се съживи, да заговори и да каже какво иска от тях. Не бяха ли чували израза: „Мълчи като путка“?
Изнесох им една кратка проповед за неведомите пътища господни и за отговорностите, които трябва да споделяме с него. Аз заставах зад искането му да го следваме, но се надявах да ме подкрепи в тълкувателната част на някои житейски казуси. Мъжете кимаха в
6
недоумение, побутвайки към мен купчина формуляри, да съм попълнела който си избера, щял да свърши работа. Сторих го и те ми издадоха нарочен сертификат, който удостоверяваше авторското ми право да пресъздавам по този оригинален начин вижданията си за женската същност. Лицензът покриваше територията на републиката и без мое съгласие никой не можеше да използва цялостно или частично въпросното изображение. Евентуалните нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона. Благодарих на отзивчивите мъже, а те поискаха да си направят едно селфи с мен, надяваха се да ги покажа във вечерното ми предаване.
Новият проект изискваше незабавно да се заловя за работа, без да пренебрегвам телевизията. Влиятелни мъже ми помогнаха да съставя бизнес план и осигуриха неговото финансиране. На първо време трябваше да разкрия няколко ателиета за татуировки, да ги оборудвам и да привлека най – способните в бранша. За реклама нямаше да се охарча, щях да се появя с новата си придобивка върху челото в собственото си предаване, предизвиквайки масова истерия и маймунски наплив от подражатели. Една подходяща дискотека щеше да вкара купона във вихъра на екстаза, малките магазинчета можеха да захлебят със съответните сувенири и аксесоари, утвърждаващи новата мода. Дребните производители също щяха да припечелят, нагаждайки продуктите си към актуалните изисквания на пазара, чиято дълга ръка безмилостно пребъркваше джобовете ни по други, по – незначителни поводи.
Вече бях известна, парите ми стигаха да задоволявам капризите си, но имаше и други фръцли, които деляха мегдан с мен, пречкаха ми се в краката и караха богатите мъже да се колебаят къде да паркират. Занапред това нямаше да се случва. Пролича си веднага щом се появих във „Флиртувай с мен“. Моето предаване затвърди новата ми фрактална обозначеност, утвърждавайки образа ми на свръхярка звезда. Новопридобитата ми рисувална самоличност отвя в небитието всичките евентуални съпернички. Паркингът на телевизията се превърна в същинско изложение на скъпи коли, чиито собственици се надяваха да предпочита именно тяхното возило. Не разпознавах марките, но се спрях до най – близката, защото новите обувки ми стягаха. Сутринта се случи
7
същото, само че пред кооперацията, в която живеех. Съседите ми се кефеха, а съседките съскаха.
В редакцията ме чакаше посърнало от безнадежност момиче. Каза, че иска да стори същото, което бях направила с челото си, но се натъкнала на грубо неразбиране. Живеело в малък град, където приятелки я посъветвали да потисне лекото си интимно парене с оцет и захар. След като не се справила сама с проблема, тя се наредила пред кабинета на виден столичен лекар. По някое време й дошъл редът, докторът излязъл в коридора и викнал: „Да влиза дамата с маринованата путка.“ Потънала в земята от срам, но още по – неловко се почувствала когато отказали да й направят татуировка, мълвата за маринованата субстанция вървяла пред нея, затваряйки й вратите за достъп до елитарното преживяване.
На жени не помагам, но си спомних, че на нейните години исках да си направя някои корекции на вагината, а естетичните хирурзи ме гледаха отвисоко, защото не можех да си платя. Сега са готови да избелят ануса ми не с медикаменти, а с езици, но няма да им простя надменното отношение. Качих момичето в една от репортажните коли и наредих на шофьора да кара към най – близкото ателие. Мястото беше на последния етаж във висок жилищен блок. По стълбите се виеше огромна опашка от тинейджърки и млади жени. Изпреварихме ги, но те ме разпознаха и не протестираха. Казах на момичето, че след процедурата служебната кола ще я откара където поиска – в нейното малко градче или в столичната й квартира. Милата, не знаеше как да ми благодари и се разплака.
А аз щях да разплача майката на всички набедени политици, като ги приканя от телевизора да изрисуват челата си с атрибутите на своята полова принадлежност. От личен опит знаех, че те нямаха топки, затова щяха да се обозначат по същия начин като нас, жените.
Тутките щяха да се ръзгърнат по цялата ни страдална земя като някое фрактално множество.
