Тази книга разказва странната история за това как американците и западните им съюзници нахлуват в Русия, воюват срещу Червената армия, организират държавен преврат и покушение срещу първия съветски диктатор Владимир Илич Ленин. Проследява се и шпионската кариера на дипломата Дюит Клинтън Пул и Ксенофонт де Блументал Каламатиано, две от най-важните фигури в историята на американското разузнаване. Заговори, контразаговори, тайни мисии, пране на пари, операции под прикритие, инвазии, морски битки, жестоки сражения в условията на руската зима, бунтове, убийства, победи и поражения се разиграват на фона на събитията от края на I световна война и болшевишката революция от 1917 г. в Русия. Сред действащите лица има патриоти, предатели, тайни агенти, двойни агенти, тройни агенти, изпълнителни агенти, агенти на влияние, агент-провокатори… и поне една фатална жена.

Заговорът е организиран по инициатива на тогавашния държавен секретар на САЩ Робърт Лансинг, един скучаещ пацифист, който си драска някакви рисунки и се разсейва на заседанията на кабинета, но през октомври 1917 г. Ленин взема властта и извежда Русия от Първата световна война – такава е тайната сделка между болшевиките и Германия.

[1] Съюзниците са изправени пред поражение на Западния фронт, а Лансинг внезапно се активизира и настоява за свалянето на Ленин.

Лансинг предлага на правителството на Съединените щати да поставят в Москва приятелски настроен към съюзниците лидер, така ще могат да върнат Русия във войната. Въпреки публично заявената позиция на президента Уилсън срещу намесата в делата на други страни, той дава на Лансинг „пълното си одобрение“ за такъв московски преврат. Лансинг предупреждава Уилсън, че използването на американски средства за открито финансиране на преврат в чужбина вероятно е противозаконно и затова възлагат на французите и британците да „изперат“ парите под формата на американска помощ за съюзниците.

Най-важният шпионин на Държавния департамент на САЩ в Русия е генералният консул Пул, тенис звезда с прякор Пудела. Негов главен оперативен сътрудник е Каламатиано, американски бизнесмен с руски произход, бивш изтъкнат лекоатлет в Чикагския университет. Пул и Каламатиано планират преврата по съвета и със съгласието на посланика на САЩ Дейвид Франсис. Въпреки благовидната си външност на добродушен джентълмен от Юга, посланик Франсис е решителен мъж, който веднъж се изправя срещу озверяла тълпа болшевики сам и въоръжен единствено с ловна пушка. Отначало главният партньор на САЩ в заговора срещу Ленин е Франция. Посланик Жозеф Нулан задава темпото, като се нагърбва с мисията да събере 13 милиарда франка, които съветската власт е отнела от френски инвеститори. Нулан е помпозен монархист и пътува в разкош като махараджа. Той работи с пълното съдействие на генерал Жан Лаверн, главнокомандващ френската военна мисия в Русия – амбициозен военен, който се страхува, че всеки изминал ден е пропусната възможност да победят болшевиките.

Усилията на Лаверн са подпомогнати от генералния консул Жозеф-Фернан Грьонар, писател и изследовател, който изпраща агенти из цяла Русия, за да набират съпротивителна армия, която да нахлуе в Москва и да подкрепи преврата. Един от най-близките съучастници на Ксенофонт Калама-9тиано е Анри дьо Вертамон – френски саботьор, който ходи винаги с черен шлифер и фуражка и спи с експлозиви под леглото си. Каламатиано има и още един съучастник със странното име Шарл Адолф Биде, по прякор „Фо-па“ – бивш парижки полицай, който работи по френското разследване срещу Мата Хари.

С течение на времето англичаните се включват като равнопоставени партньори в заговора срещу Ленин. Главният конспиратор от Лондон е Брус Локарт, специален агент на „Форин офис“. Той е шотландец и запален футболист, носи карирана поличка и не обича особено англичаните. Освен това е любител на екзотичните руски красавици, една от които по-късно е разкрита като шпионка на Съветите и на германците. Британският специален агент Локарт действа в съучастничество със Сидни Райли – руски авантюрист и спекулант, работещ за британската „Сикрет сървис“. Той се изживява като превъплъщение на Наполеон, а понякога си въобразява, че е Исус Христос. Един от биографите на Райли пише, че през 1953 г. Иън Флеминг казал на свой съвременник от лондонския „Сънди таймс“, че е измислил Джеймс Бонд, Агент 007, след като прочел за подвизите на Сидни Райли в архивите на британското разузнаване по време на Първата световна война – разговор, потвърден и от международния кореспондент Линард Моузли.

Локарт също се споменава като възможен първообраз на Агент 007.[2]

Освен Райли другият главен конспиратор е руснакът Борис Савинков, най-прочутият международен терорист за онова време. Той командва нелегална антикомунистическа армия, мобилизирана в подкрепа на преврата. Известен е с прякора Кървавия Борис и години наред е убивал царски функционери, а сега насочва мерника си към червени командири и генерали монархисти. Убива с кама, пистолет и бомби. Савинков се изживява като ницшеанския свръхчовек, но е по-скоро нещо като пародия на революционен Хамлет, обсебен от страхове и противоречия. Освен това е суеверен и наркоман, който си е внушил, че коприненото бельо го пази от куршуми.Савинков и Райли развиват заговора срещу Ленин от замисъл за обикновено отвличане до план за убийство. Но западните сили не обявяват война на Русия, така че едно покушение срещу Ленин би могло да направи Америка и съюзниците участници в акт на международен тероризъм. Ленин е прострелян в края на август 1918 г., но оцелява. Съветската власт отговаря на покушението със засилване на червения терор. Арестувани са близо 32 000 души, предимно руснаци. Над 6000 от тях са разстреляни. Още 21 000 са изпратени в затвора или в трудови лагери. Когато съветската тайна полиция, ЧК*, започва акция срещу западните агенти, застрелян е британският шпионин Франсис Кроми. После арестуват Каламатиано и го осъждат на смърт.Военната страна на заговора срещу Ленин включва нахлуването в Русия на западни войски, състоящи се предимно от американски и френски бойни части под британско командване.

Тези сили имат за цел да превземат Москва, за да подкрепят преврата.[3] Те са под командването на британския бригаден генерал Едмънд Айрънсайд, прототипа на шпионина Ричард Ханей в поредицата трилъри на историка Джон Бюкан.

Заговорът срещу Ленин все още се помни в Русия, Англия и Франция под различни имена. Джон Кудахи, офицер от армията на САЩ, който пише доклад за своя боен опит в Русия, заявява, че американските ветерани от военната инвазия в Русия били „изтласкани в гражданския живот и цялата срамна афера бе заличена от архивите.

 Всички въпроси, свързани с Експедицията, биват уклончиво отклонявани под всякакъв благовиден претекст.“[4]

По отношение на признанието, което участниците в тези събития получават за службата си срещу Червената армия, * От руски – Чрезвичайна комисия, т.е. извънредна. – Б. ред.11

британците споменават 73 американци, руснаците – 72,

французите – 52, а Съединените щати – само 14. В някои случаи цели американски роти са отличени за смелостта им, но не и от Военното министерство на САЩ.[5]

Обществеността не знае почти нищо за войната до 20-те години на XX в., когато бившите войници на Кудахи започват да пишат мемоари. Това „уклончиво отклоняване“ от властите във Вашингтон, описано от Джон Кудахи, продължава дълги години. През 1933 г., когато пише до съветските лидери с предложение за възстановяване на дипломатическите отношения между двете страни, президентът Франклин Делано Рузвелт заявява, че между Русия и Америка винаги е съществувала „щастлива традиция на приятелство“.[6] По-късно, когато се опитва да установи по-добри отношения вече със СССР, Роналд Рейгън казва по американската телевизия: „Тази вечер искам да говоря на народа на Съветския съюз, за да му кажа, че наистина нашите две правителства имат сериозни разногласия, но нашите синове и дъщери никога не са воювали едни срещу други.“[7]

***

За първи път се заинтересувах от темата за Ленин, когато бях студент в Тулейн, където живеех на квартира в тухлена къща в центъра на града. Нямах климатик и затова през горещите летни следобеди ходех да дремя в университетската библиотека. Там се запознах с един любезен възрастен господин, който пиеше бренди и носеше бяла мексиканска риза, чорапи в същия тон и сандали. Беше роден в Ню Орлиънс и бе завършил в Тулейн веднага след „първата война“. После заминал за Париж за няколко години. Там се запознал с няколко американци, участвали във войната на САЩ срещу Съветска Русия.

Чакай малко. Никога не съм чувал за такова нещо, прекъснах го аз.

– Потърси – каза ми той. – И ще намериш.

Така и направих. Поне се опитах. Но това беше преди Интернет и автоматичните търсачки по ключови думи и за да проуча темата, трябваше да прелиствам фишовете в десетки чекмеджета с индексни картончета. Бързо открих, че темата „Русия, история на…“ заема голяма част от третия етаж на библиотеката. За да стесня търсенето, намерих стари подвързани броеве на лондонския „Таймс“ и френското списание „Илюстрасион“. И не щеш ли – бинго. Или почти…

„Таймс“ ги наричаше „руските експедиции“. „Илюстрасион“ ги описваше като les événements en Russie („руските събития“). След още проучване на страниците на „Литерари дайджест“, едно от американските новинарски списания през онзи период, попаднах на името, с което тези събития са известни днес. Не се говореше за инвазия или война срещу Русия. Очевидно това беше „политически неточно“, както обичали да казват старите болшевики. Наричаха го „съюзническата интервенция“ в Руската гражданска война.Въоръжен с тази нова находка, открих някои документи в Националния архив във Вашингтон и в института „Хувър“ в Станфорд. Но това беше първият ми сериозен изследователски проект и бързо установих, чеофициалните правителствени доклади в много случаи са неясни, подвеждащи, противоречиви и претърпели многобройни дразнещи редакции. На своя уебсайт Държавният департамент признава, че някои документи са „редактирани“, преди да бъдат публикувани онлайн. Казва се също, че други документи или части от тях не са огласени, за да „не се навреди на текущи дипломатически преговори“. Изглеждаше, че „официалните“ източници могат да се използват само като отправна точка, подсказка за това, което наистина се е случило. Не исках разказът ми да бъде чисто изброяване на факти и числа, без да има сюжет, без да отразява духа на времето, мястото и настроението. Исках да разплета тази история нишка по нишка и да разбера кои са били тези хора наистина. Всичко това намерих в новинарски репортажи, интервюта, автобиографии, мемоари, спомени, свидетелства, писма и документи, оставени от очевидци. Съветници ми станаха Шелби Фут – с изследването си на американската гражданска война, и Теди Рузвелт – с препоръката, че една историческа книга трябва да бъде не само интересна, но и жива.Разнищването на тайните на западните интриги срещу Русия обаче се оказа необятна задача. Често материалите, на които попадах, изглеждаха лишени от логика, вероятно всеки изследовател го открива от време на време. Някои детайли уж трябваше да се наместят добре в мозайката, но не пасваха.Къде греша, питах се. Най-накрая си спомних какво ми каза един млад руснак, с когото играехме на флиперите в спортен бар във Вашингтон, тогава бях младши редактор в „Ивнинг стар“. Представяше се за „акредитиран кореспондент“ на съветската информационна агенция ТАСС. Това бе и стандартно прикритие за агент на КГБ, нещо като „агроспециалист“, тази шега бе много популярна. Видях в него потенциален източник на вътрешна информация от руското посолство. Той пък вероятно гледаше на мен като на потенциално средство за разпространяване на дезинформация в американската преса. В крайна сметка не си бяхме особено полезни в нито една от тези области.Той обаче ми каза нещо, което ми помогна, докато подготвях книгата. Нещо, което той нарече „загадката на чаената чаша“. Това било описано в руски учебник за решаване на проблеми в разузнаването, нещо като потвърждаване на надеждността на дезертьор чужденец, и по-късно разбрах, че се е превърнало в любим афоризъм и сред западните шпиони.Започваш с купчина парчета от счупени съдове. Вземаш едно от тях и може да кажеш, че е от чаена чаша. Но няма как да си сигурен, може да е парче от нощното гърне на Ленин например. Едва когато събереш всички парчета, може да кажеш, че това е чаша за чай. Но дали това е пълната картина? Внимавай за всякакви люспички, пукнатини и липсващи частици, предупреди ме моят познат.Последвах съвета му и се опитах да събера парчетата от заговора срещу Ленин. Няколко люспички все още липсват, но мисля, че сглобих доста убедителна руска чаена чаша въпреки всички пукнатини и неравности. Ако терминът „студена война“ от 50-те години на XX век може да се дефинира като опит да се разгроми друга държава икономически, политически, идеологически или военно без официално обявяване на война, то тя не започва след разгрома на хитлеристка Германия, както се опитват да ни убедят медиите и някои историци. И не е свършила, а все още продължава с електронния шпионаж, с най-голямата надпревара във въоръжаването след Рейгън и с безброй политически машинации. Според професор Дов Х. Левин [8] от Института за политика и стратегия към университета „Карнеги-Мелън“, между 1994 и 2000 г. САЩ са се намесили в чужди избори осемдесет и един пъти, а Русия – трийсет и шест пъти.

Истинското начало на всичко това е заговорът срещу Ленин.

Повече от сто години по-късно все още живеем в сянката на 1918-а.

Барнс Кар