Елена Пеева в АНТОЛОГИЯ НА БАЛКАНСКАТА ПРОЗА

Излезе от печат “Антология на балканската проза “ под редакцията на д-р С. Г. Дагиос, който е  и издател. „Литератус” 2020, 427 стр. ISBN: 978-618-84 597-1-7, цена 22.50 евро
Мото на изданието: „Литературата е доказателство, че животът не е достатъчен “, Фернандо Песоа /1888-1935/

Сборникът включва 68 автора, 71 разказа  и 34 преводача от 12 балкански държави, които и днес представят достойно литературата на своите народи, както сред научните среди, така и сред читателите, отговаряйки на техните духовни потребности.

АНТОЛОГИЯ  НА БАЛКАНСКАТА ПРОЗА

Съвременната балканска проза, въпреки  че е една от най – богатите в света, е малко позната  дори и сред собствените си народи. Основания за пренебрежението и надменното отношение към нея е недоверието на западния свят към балканските държави, появили се стихийно на световната карта след разпада на Османската империя, живеейки преди това половин хилядолетие заедно, но затворени в “ желязната прегръдка “ на Високата Порта. Тези новопоявили се държави започват много войнствено да предявяват своите натрупали се политически халюцинации и да претендират за прекрояване на световната карта. Всичко това се отразява и в литературата, която е разяждана от нестихваща омраза и подхранваща злина.  Новоосвободените народи не се поколебаха за започнат помежду си  братоубийствени войни и спорове за всяко парче земя, борейки се не само за историческо, но и за културно върховенство в региона, занимавайки се с дребнаво философстване, противоречиви и свадливи “научни” дилеми, стигащи до заплашващи вмешателства.

Езиковото многообразие, дадено ни и благословено от Бога, се превърна в анатема. Вместо да служи за духовно разкрепостяване и израстване, за обединение на нациите, то подхранва усилията за доказване кой е автохон и кой пришълец по тези земи. Кои са велики и кои нисши народи, отправяйки си взаимно обвинения и проклятия.

В продължение на много години, запознаването с творчествата на балканските писатели е ставало посредсвом голямите митрополии – Париж, Лондон и Москва. Те са преценявали кое е стойностно и с кое да запознаят света, въпреки че балканската цивилизация е от същия индоевропейски корен като западната, с тази разлика, че е много по – стара. Този факт обяснява известните балкански ”научни разправии”, кой е първоносителя на оригинала и кой не.Трудно може да се открие точния произход в годините назад и започват да се водят безсмислени и ожесточени “научни спорове” изпълнени с национализъм, страст и омраза.

Поради всички тези гореизложени причини, не е никак лесно да съставим днес Антология на балканската проза. Съществуващия и досега библиографски фундамент е непълен. Много внимателно и отговорно подбирахме балканските писатели, съобразявайки се със специалната им морфологическа тънкост и тяхното творческо възприемане на епохата, в която творят. При избора ни помогнаха и  специалисти от всяка една балканска държава, за което им благодарим. Ние не следвахме сляпо техните препоръки, защото имахме свободата на избора.  Голяма част от сбирката е съставена от стари издания, но така също и от по- нови издания.  Предпочели сме преводи на преводачи, живяли по- близо до епохата на авторите. При избора на съвременни автори сме се ориентирани към тези, които продължават традициите на своя литературен елит, но внасят и нещо ново, и се борят срещу литературната и културна болест на Балканите. Това са автори, които не противопаставят, а обединяват духа на народите ни и искат да премахнат духовните граници на Балканите.  Те създават днес един духовен ,,балкански“ Шенген, едно ново разбиране за всеки народ поотделно. Творят  с ясното разбиране, че балкатската литература не отстъпва по нищо на критериите на световната литература, но тя има свои особености и специфични дадености, които показват с достойнсво и професионализъм.

В тази Антология, която обхваща времето от 20 до 21 век, са представени 68 автори, 70 произведения, 34 преводачи, които представят12 -те балкански държави към днешна дата. Тя е семпла, без излишни научни критики и биографична информация, която днес е достъпна от интернет за всеки, който се интересува.

С тази Антология на  балканска проза сме се постарали за изберем най – доброто, но не претендираме за най – точния избор. Тя има претенцията да служи като литературен ориентир и никоя антология не може да претендира, че изборът на авторите е най – добрият, защото това е утопия. Тя само показва тяхната значимост за литературата, но не очертава границите на литературния свят на Балканите.

България  в Антология на съвремената балканска прозае застъпена от 128 стр. до 147 стр. Авторите са Иван Вазов „ИДЕ ЛИ“, Елин Пелин „ВЯТЪРНАТА МЕЛНИЦА“ и „ОЧИТЕ НА СВ. СПИРИДОН“, Ем. Станев „ОРЛИТЕ“, Елена Пеева „ДА СИ ПОДАРИШ МОРЕ ЗАВИНАГИ (Откачени съботи “, Факел, 2020), Христо Запрянов „ОТМЪЩЕНИЕТО“, Тодор Тодоров  „БРАДАТА НА ДАНТЕ“.

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Авторите и техните произведения по азбучен ред на държавите и броя на страниците:

АЛБАНИЯ  от 15 – 38 стр.

Ernest Koligi  * 1903 -1975 *   / Старото огледало на моя град  -Tirana, Pakti –2010

Mirush Kuteli  *1907-1967 *   / Рина – Катерина –Tirana- 1944

Millosh Gjergi Nikola-Migjeni *1911-1938 *  / Зенел  -Tirana – 2002

Ismail Kadare * 1936- / Царска молитва  -Аtina –

Betim Muco * 1947-2015 * / Отражение –Athina 1999

Ardian Vehbiu  * 1958  – /  г-н Сиутис поема защитата на картечното гнездо  -Athina *

Virion Graci * 1968 – / Мъже – 2005

СЕВЕРНА  МАКЕДОНИЯ:     от 51-89 стр.

Vlada Uroshevick * 1934 –  Тежка вечер – Скопие -2010

Tashko Georgievski * 1935 – Червеният кон – Атина – 1998

Kim Mehmeti * 1955 – Къща на края на селото – Тирана 2006

Tomislav Osmanli * 1956 – Шапката на професор Дащевски – Скопие  2009

Shazmi Mehmeti * 1958 – Смъртта на стареца –

Shkelzen Halimi *1961 – Берта -1998

Olivera Korveziroska *1965 –  Божко Буха –2019 –

Rumena Buzharovska * 1981 – Съпругът ми поет – 2014-

БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА: от 93  – 104 стр.

Mesha Selimovich * 1910-1982 *-/ Дервишът и смъртта – Солун 2015

Dubravka Lalich * 1963 -/ Оскърбление -2016

БЪЛГАРИЯ:  от 107  – 147 стр.

Иван Вазов / 1850 – 1921 / – Иде ли – Атина – 1964

Елин Пелин / 1877- 1949 / – Вятърната мелница –Атина –1974

/ Очите на Св. Спиридон – Атина – 1974

Емилиян Станев  / 1907 1979 / – / Орлите – 1963 – Атина

Елена Пеева / 1951- / Да си подариш море завинаги – изд “Факел” – 2020

Христо Запрянов / 1963- 2005 / Отмъщението – Атина  -2019

Тодор Тодоров / 1977 -/ Брадата на Данте – изд. Сиела 2010

ГЪРЦИЯ:     от 151  – 191 стр.

Argiris Eftaliotis * 1849-1923* / Смъртта на северния вятър – 2005 Атина

Alexandros Papadiamantis *1851-1911 * / Любав в снега – Атина  -1989

Andreas Karkavitzas *1865-1922 */ Отмъстителят – Левкозия  -2011

Pavlos Nirvanas * 1866-1937 *  / Един алхимик -Атина – 1929

Dimostenis Vutiras * 1872-1958 */Колко бих искал – Атина 1926

Menelaos Ludemis * 1912-1977*/ Под една лампа от петнадесет свещи  -Атина – 2019

Dimitris Hadhis * 1913-1981 */Кръщене – Атина -2000

Andonis Samarakis /1919-2003 / Русокосият рицар – Атина -2003

Petros Tatzopulos *1959 -/ Силата на духа – Атина -2018

КОСОВО :    от 196  – 219 стр.

Egrem Basha / 1948 – / Художникът –Тирана 2009

Mehmet Kraja / 1952 – / Астрологът –Прищина -2019

Gezim Aliu / 1977 -/ Сполука – 2016

Adil Olluri / 1984 – / Завръщането на бащата  –  Прищина  -2013

Albin Mehmeti / 1992 -/ Представлението – Прищина 2018

ХЪРВАТИЯ:   от  223  – 244 стр.

Miroslav Krlezha / 1893 – 1981 /Барака  5в  -Атина 1993

Ivan Sersen / 1979 –/ Омагоьосан кръг – Атина -2017

ЧЕРНА ГОРА:   от 248  до 259 стр.

Sreten Asanovich / 1931 – 2016 / Игра с огън  –

Bosiljka Pushich / 1936 –Луди Живан

Zuvdija Hodzic / 1943 –/ Танцът

РУМЪНИЯ:  от 263  до 307 стр

Ion Creangah / 1837 – 1889 /Чичо Ион и съюза – Атина -1981

Ioan Slavici / 1848 – 1925 /  Попът дърдорко  -Атина -1930

Ioan Alexandru Bratescu-Boinesti /1868-1946/  Славеят – Атина -1933

Tudor Arghezi /1880-1967 / Мария Никифор  -Атина 1981

Mixail Sadoveanu /1880-1961 /Кобилата на Вода  – Атина 1989

Panait Istrati /1884-1935 /Нашето семейство – Атина – 1995

Viktor Eftimiu /1889-1972 /Крадецът Бузор -1926

Marin Preda /1922-1980 / Конят  – Атина 2019

Eugen Uricaru /1946-  / Разбиране за живота  -Атина 2019

СЪРБИЯ:  от  311  – 350 стр

Ivo Andric /1892-1975 /Бейовете на Рудо  -Атина – 2002

Мостът на Зепа   -Атина 1954

Dragoslav Mihailovich /1930 – /Когато цъфтяха тиквите   -Атина – 1988

Milorad Pavich /1929-2009 /Синята джамия  -Атина 2007

Danilo Kish /1935-1989 /надгробни почести  -Атина 2018

Aleksandra Jurichic /1963-  Къщата в квартал Червен кръст  -Белград  2017

СЛОВЕНИЯ:   от  – 353  до 391 стр.

Andrej Hieng /1925-2000 /Гробът  -Атина –

Drago Janchar /1948-  / Погледът на един ангел  -Атина  -2003

Milan Klech /1954- /  Дълбоко вдишване  -Атина  – 2003

Igor BratozK /1960-  /Café do Brasil  – Атина – 2003

Mart Lenardic /1963-/ Злополучният Данило  – Атина – 2003

ТУРЦИЯ: от 396  до 428 стр.

Omer Seyfettin /1884-1920 /  Високите токчета  -Атина – 2017

Yasar Nadi Nayir /1908-1981 /Чучуло  -Атина – 1937

Orhan Kemal /1914-1970 /Пет гроша – Атина -1981

Tomris Uyar /1941-2003 / Лятна вода  – Атина  –  2019

Orhan Pamuk 1952 – / Мълчаниета на снега  -Атина – 2007

Asli Erdogan /1967- / Една история за раздяла –Атина – 2017

Murat Uyurkulak /1972-/ Червено  -Атина – 2011

п.п.

Иво Андрич – носител на Нобелова награда
Орхан Памук – носител на Нобелова награда
Исмаил Кадаре – награда “Букер” и четири номинации за Нобелова награда

Издателство LITERATUS- Гърция , първо издание, 2020г

ДА СИ ПОДАРИШ МОРЕ ЗАВИНАГИ

Разказ от Елена Пеева

Това лято Рудолф не дойде. По няколко пъти на ден Катина поглеждаше към къщата му, но кепенците оставаха затворени.  И  смокинята в двора окапа без да я оберат. Обичаше да гледа как гларусите отмарят по керамидите, умислено загледани в морето като статуи. Напоследък бяха все неспокойни. Грозно крещяха на покрива и се стрелкаха като подгонени. “Не е на добро.“ – мислише  си Катина.

Заминаха си и последните почиващи. Есента като крадец се вмъкваше през оградите  с ароматите и цветовете си. Шареше майсторски по цветята и превръщаше дворовете на къщите в пъстроцветни черги. Вятърът  гонеше окапалите листа по улиците, завърташе ги в кръг, а после се спотайваше лукаво зад някое пране, проснато на припек. Пристигнаха и циганите, както всяка есен. Разположиха каруците   си в най – отдалечения край на брега. От рано сутрин обикаляха из града да предлагат помощта си при прибиране на реколтата, а вечер  събираха  по къщите  тави, тигани и тенджери за калайдисване. Жените им цял ден разхождаха шарените си фусти с усмивки по пазара. Купуваха разни кичила и помади от сергиите. Вечер палеха огньове в катуна и песните им приспиваха градчето. После изчезнаха така ненадейно, както  бяха дошли.

Катина се примири, че Рудолф няма да се появи. Не че и беше другар в самотата, но  все пак и беше хубаво да знае, че има жива душа в съседство. Само нейната и неговата къща, отдалечени от другите,  стърчаха като кукувици върху скалата, на пет крачки от брега. Преди  години Рудолф купи къщата от наследниците, които живееха някъде по широкия свят. Тя беше стара, с жълти, изкривени кепенца и политнали от старост стени – същинска баба гърбушка. Всичко по нея скърцаше от мъка, че е изоставена и ненужна. Беше омотана в паяжини и потънала в забрава. Катина много се зарадва като чу, че виенчанин е новият собственик. Писател бил. Искал през лятото да пише на тишина.“Ами нека си пише – мислеше си Катина  – стига ми да гледам, че вечер има светлинка зад онемелите перденца. Самотата вече  години ме яде, проклетницата.“

Пристигна тук млада невеста от Гърция, за да се омъжи за Никола. Беше родом от едно селце, високо  някъде в Олимп,  което вече го няма и на картата. Детството и беше бедно – детство на сираче, загубило майка си още с първата глътка въздух на този свят. От малка помагаше на баща си във всичко, но животът им не бе лек. По цял ден тичаше по баирите подир козите. Понякога събираше билки и див риган. Ръцете и краката и се нараняваха  от изсъхналите корени и бурени, но тя пееше и усещаше,  с някакви непознати трепети в душата, че щастието е до нея. Усмихната сядаше на една скала и съзерцаваше морето в далечината. То беше  част от един друг, непознат и недосегаем свят. Омайваше я залеза, когато аленият слънчев диск тържествено се потапяше в прегръдката на Егея. Тази магия траеше миг – два, а може би – пет. После Катина се събуждаше от унеса и тичаше босонога към бащината къща.Тогава не можеше и да помисли, че някога кракът и ще стъпи в морето,  но като се замоми душата и се размечта за синевата му. И нали живееше близо до боговете, те се намесиха в съдбата и и я предопределиха за Никола.

Далечни роднини, които се бяха преселили от бреговете на Черно море в Неа Агатуполи, близо до Олимп, я сватосаха за него.  Беше се находил той и напечелил достатъчно. Познаваше пристанищата, красавиците  и кръчмите по цялото черноморско крайбрежие. Щом спря да пътува с корабите, издигна къща на два ката, на най – южния бряг. Направи си дървена  лодка и стана рибар. Сутрин тръгваше преди изгрев, вечер се връщаше в компания с луната. Морето изсмукваше мъжката му сила като ненаситна любовница. Той така го и наричаше – моята годеница. Лягаше уморен в празното легло, и все по – често усещаше присъствието на самотата, която лукаво се гушеше в него. Стари приятели  от Гърция му пратиха хабер, че имат мома за женене, красива и работна. “Значи вече остарявам щом други мислят да ме задомяват” – помисли си Никола. Подсмихна се  под мустак и  ги покани да му гостуват. Покани и девойчето да дойде с тях. Имаше къде да ги настани в голямата му къща. Ако се харесаха с невестата добре, ако пък не, щеше да ги нагости с риба и ракия и да си заминат по живо – по здраво.

Не жена, а богиня прекрачи в оня ден неговата къща. Вдигна Никола голяма сватба. Целият Ахтополис празнува и се весели. Дълго след това хората споменуваха този ден в мохабетите си. Дойдоха и сватбари от Неа Агатуполи, чийто деди някога бяха живяли по тези места. Запалиха по една свещ за бог да прости на гробовете им, а попът изпя на гръцки и заупокойната молитва. Младите бяха чували за това райско кътче само от бабите си. Сега усетиха, че нещо, което трудно се назовава, свързва душите им с тази земя и това море. Виното се лееше, а приказките и песните стихнаха чак призори. Никола този ден не сложи  глътка ракия в устата си – само отпи от причастието  в черквата. Душата му беше опиянена от красотата на Катина.  И хвърли котва на нейното пристанище завинаги. Вечер тя го чакаше на прозореца, опряла глава на двете си длани, като изписана  икона в дървена рамка. Щом отвореше портата, Катина хукваше надолу по стълбите, прегръщаше го и тихо прошепваше в ухото му: „Сагапо„.

Морето стана част от живота на Катина. Е, не беше Егейско а Черно море, но все едно, все вода бол. То цялото се беше събрало в сините очи  на Никола. Обикна тя своя Никола от пръв поглед. А той щом я видя, благодари на Господ, че на такава красота му е отредил да се радва цял живот. Дълго се обсъждаше хубостта на гъркинята от местните клюкарки, седнали на сладко кафе под някоя смокиня или от рибарите, събрани вечер в кръчмата на Лазо, на чаша ракия и начукан чируз, полят със зехтин и оцет. Никола не ревнуваше. Драго му беше, че най  красивите дантели – Катина плетеше, най хубавото сладко от смокини – Катина приготвяше  и най  хубавите вечери бяха с нея, когато с вкусна гозба и ракийка тя го посрещаше след тежък ден в морето.

Още като млада булка Никола я заведе във Виена. Това, което тя видя там и стигаше за цял живот. Олимп, Черно море и Виена очертаха  границите на   света на Катина. Никога не забрави онова пътуване с кораба по Дунава. Дамите се разхождаха по палубата с красиви шапки. Никола и беше казал, че никоя  няма такава лъскава и гарваночерна коса. Не и трябват на нея шапки. Нека я гледат и  се възхищават на красотата и. Но и купи чифт бяли, дантелени ръкавици. Ах, каква радост бяха те за Катина! Щом се прибраха в къщи, тя ги прибра грижливо в раклата с чаиза и никога повече не ги сложи. Там скъта и спомените от пътуването. Животът и с Никола беше хубав и нямаше нужда да въздиша по Виена. Сутрин той тръгваше преди изгрев и никога не я будеше. Открехваше леко дървеното кепенце на прозореца, за да може  слънцето да я помилва с първия топъл лъч и да я събуди вместо него. Така минаваха годините. Всичко си имаха  – и къща, и лодка, и любов, само деца не им даде Господ. Бяха се примирили със съдбата, а Никола вместо да я упреква, галеше вечер нежно косите и и казваше: „Ех, Катино, толкова хубост само за моя радост е създал Господ!„ – и  я прегръщаше заедно с мъката им в силната си моряшка прегръдка.

Една есенна вечер излезе буря. Гларусите закрещяха зловещо. От небето течеше порой. Вълните танцуваха като полудели вещици. Цялото море сякаш беше зинало, за да погълне света. Катина стана неспокойна и запали кандилото пред иконата на Богородица. Опитваше се да плете, но непрекъснато изпускаше бримки. Мълнии извиваха подпалени камшици. Трясна гръм и дълго тежкото му боботене обхождаше крайбрежието.΄ Остра болка прониза сърцето и. Фитилът изсъска два – три пъти и пламакът угасна, а с него угасна и радостта в живота на Катина. Никола  никога повече  нямаше да се завърне.

Ако някой каже, че със самотата се свиква, той лъже. Черна чума е тя, щом се настани в  душата. Ето защо се зарадва Катина, като чу, че някакъв виенчанин е купил съседната къща. После години наред живееха един до друг без да си продумат. „Нека си пише – мислише си Катина – само едно „добър ден“ да се беше научил да казва на български. Надменен  и саможив е.  Все сам си пие виното. Казват, че тукашното не му харесва и затова си носил негово от Виена. И  мезета дори  си носил.  Сигурно и  хората тук не му харесват? То ако не седнеш с тях на маса и не опиташ от  ракията  им, никога няма да ги разбереш и обикнеш. Седи сам и с часове гледа морето от балкона, както  аз правех, седнала на някоя скала на Олимп. Тогава нямах възможност да го докосна, да му се порадвам отблизо. Грижи и недоимък лежаха между мен и морето. Само въздишки му изпращаше тихо душата ми. А на този Рудолф за какво му е тази морска шир? И като му е толкова хубаво с виенчаните, защо не седи там да си пише, а идва тук?„- Ей такива мисли се въртяха в главата на Катина но отговори за тях тя нямаше. Беше доволна, че от време на време чува скърцането на портата и вечер до късно свети някой прозорец.

Малко преди да се свечери светкавици разцепиха небето. Дъждът заваля, сакаш морето се беше пресушило и иска да се напълни наново. Катина уви в парче стар вестник един сушен паламуд, взе шише с ракия, от любимата на Никола, заметна се с дебел шал, дръпна резето и се запъти към кръчмата.Там беше пълно с народ. Всички в градчето от дни наред все за това говореха. Пристигнали бяха приятели на Рудолф, за да разпръснат урната с праха му в морето. Така бил написал в завещанието си. Каквото имал раздал на близките си, а на себе си подарил морето за вечни времена. Катина това не можеше да го проумее, та искаше да се увери сама. С очите си беше видяла колко е голям Дунав и дето се вика на една педя разстояние, а човекът си избрал Черно море за вечния покой. „ Поне един поздрав на български да беше научил, а то знае  ли се, дали морските богове освен гръцки и български, говорят и на германски.“ –  Махна с ръка, за да прогони мислите си и сама реши, че този език не е за богове.

Кръчмата беше пълна с чужденци и местни хора, с цигарен дим, с дъх на ракия и печен паламуд на тенекия. Като я видяха, мъжете се учудиха, че е дошла в такова време чак от другия край на брега, но тя не им обърна внимание. Помоли сина на Лазо, който сега държеше кръчмата, да даде  на хората, които щяха да излезнат за церемонията утре в морето, да хвърлят  в дълбокото  и това шише с ракия, и тази риба :

-За моя Никола са. Знаеш, че на празен гроб само сълзи се леят и не се раздава. Все го сънувам ракия и риба да ми иска. – Не дочака отговор, пребради шамията и си тръгна.

Вятарът удряше по лицето и, вълните бучаха сраховито, дъждът достигна до костите и. Когато се прибра в къщи, беше прогизнала и вкочанясала от студ. Облече красива бяла нощница от кенар с много дантели по нея и отпи глътка ракия да се съвземе. Седна на един стол. Пред нея гореше запалена свещ. Загледа се в трептящия пламък и се замисли за смъртта. Историята с Рудолф събуди в  душата и противоречиви чувства и усети печал. Не можеше да проумее, как може човек в последния си час от живота  да пренебрегне земята на дедите си.” Що за хора са това? Колко  ли съботи  трябва да се откачат  в предсмъртния  час на човек, та сам да пожелае кокалите му да ги разнасят насам – натам, като на безродник! – мислише си Катина. – Нямал ли е страх и срам пред Бога?“

Като октопод се загнезди една тревога  в сърцето и. Избягваше от години да мисли за собствения си край, а ето че случката с Рудолф я накара да реши този въпрос за себе си. С радост някога напусна родните места, за да се спаси от беднотията. Любовта и към Никола беше божи дар, който я направи щастлива за много години и тя му беше благодарна. Постепенно смоменът за бащиния дом ставаше все по – мъглив. Изчезна и носталгията или поне така и се струваше. Но запази онези невидими нишки, които я свързваха  с родния край – песните и молитвите към Бога. Вярваше, че Всевишият я разбира най – добре, когато общува с него на гръцки. Любовта като балсам лекуваше с времето всичко. Страшното дойде после, когато морето погълна не само нейния Никола, но и любовта им. Остави я на брега да живее години наред сама, със спомена за един щастлив живот, който все повече отиваше към своя край. За този край сега мислише Катина. Нито тук, нито в Гърция бяха останали роднини, на които да се надява,че понякога ще и припалят свещ за бог да прости. Пламъкът пред нея засъска и я извади от унеса, в който се беше потопила. Колко дълго е седяла така и размишлявала, не разбра. Само догарящата свещ беше отмерила времето със своя си аршин. В душата на Катина се  настани някакво спокойствие и един вътрешен глас и нашепваше, че трябва да поеме обратно към родния дом и то не сама, а заедно с Никола. Стана  и отвори широко кепенците. Навън бурята все още яростно беснееше и се бореше с морските демони. Сложи си виенските дантелени ръкавици.  Застана пред отворения прозорец за вечерната молитва, както правеше винаги. Иконата на Богородица стоеше на стената, зад гърба и. Знаеше, че Светата майка отдавна и беше  простила. Тя се молеше за Никола да е добре, там където е и затова отправяше молитвите си към морето, което беше приютило нейния Никола  во век и веков. Накрая се прекръсти и си легна без да сваля дантелените ръкавици. Положи ръце на гърдите си и заспа.

Пробуди я  глас под прозореца, който беше оставила отворен, въпреки бурята. Погледна през него  навън и съзря до самия бряг лодка, а на нея Никола  маха с ръка и вика :

-Хайде Катино, сам ли ще си пия ракията, дето ми я прати тази нощ ?

Тръгва тя към него боса  по мокрия  пясък. Вълните близват отпечатъците от стъпките и лакомо ги завличат в морето. Никола я хваща през кръста и я намества на лодката до него. Прегръща своята Катина както някога. Тя го поглежда  в очите, а те сини, сини. Погалва го с дантелените ръкавици и той нежно я притиска. Пред тях, на напречната дъска, върху парче стар вестник, стои шишето с ракията и рибата, които беше оставила при Лазо в кръчмата. Бурята като по чудо е утихнала и лодката се носи леко, леко по повърхността. Морето им говори на език без думи. Някъде в страни, забулени в мистична мъгла, Катина съзира родните  върхове на Олимп и даже усеща упойващия аромат на горски риган. Цялата е потопена в топлината на Никола. Невидими нишки от нейните песни и молитви теглят лодката към родната земя.  Вятърът, сгушен в другия  край на каика,  си почива и  не дразни  морето, докато ладията на Никола и Катина стигне там, за където е отплавала.