Из сборника „Големите и малките реки“, Изток-Запад, Любомир Калудов е автор на три книги със стихове и разкази. Правил е самостоятелни фотографски изложби в Италия и България. Има награди за литература и фотография. По професия е лекар, хирург. Живее и работи в Бургас.
ДЪСКИ ЗА ГРОБИЩЕТО
„Дървото, докато е живо, може да прави сянка и да ражда плод. Дивите круши са кисели, чак зъбите ти изтръпват. Трябва да се съборят от клоните, да се сложат на сухо в голямата стая и след два-три месеца омекват и стават за ядене. Жълтите джанки може да се ядат още на дървото. Черницата е сладка, но много цапа. Прави петна по устните и по дрехите. Има дървета мързеливи, не връзват плод, само стърчат за сянка. Такова дърво, ако се отсече, дава много ползи на човека. Тънкото става на тояга или кол за ограда. По-дебелите се режат за огрев. Печките най-обичат да се смесят сухи и сурови цепеници. Сухите пукат и прегарят бързо, а суровите плачат с тънък гласец и дават силна червена жар. Дънерът става за всичко – с брадвата мертек да се издяла или да се разбичи на дъски. Най-ценното от дървото е дъската. С нея всичко може да се направи: под на къщата, савак за каруцата, стълба към горния кат, врата и полѝца за долапа. От варено дърво се правят бъчви. На гроба кръст да ти сложат, пак дъска си трябва…“
Тези мисли се въртят из главата на Киро Станкин, докато вози в каруцата два дънера към Хаджи-Михаиловата бичкиджийница. Киро е човек умствен и разсъдлив. Животът не минава покрай него просто така. На всяко нещо, което се случва, той търси обяснението и причината. Ако не ги намери, сам си дава отговор на въпросите.
Пътят към бичкиджийницата от гробищата надолу става стръмен. Затова задното колело се връзва със синджир. Не се върти и помага на конете да удържат тежката каруца. По околните села – Змеево, Батово, та чак до Полски извор, няма друго място, където трупите да станат на дъски.
Преди години Хаджи Михаил с булката си се преселил в село Капаците. Казват, че дошъл чак от Габровския край. Било сушава година, реката пресъхнала и само тук-там по вировете жабите се молели за дъжд, а водните змийчета се карали помежду си за всяка дребна рибка. Две седмици Хаджи Михаил обикалял коритото след моста за Батово. Избрал един завой и започнал да трупа камъни. По това време Киро Станкин ходил из гората да търси церово дърво. Видял новия съселянин и решил да го посъветва:
– Туй, дето го правиш, е парàтика работа! Къща в река не се строи, напролет водата ще я отнесе. Казвам ти, щото не си от нашия край и не ги знаеш тези работи.
Хаджи Михаил не му обърнал внимание и продължил да прави бент на селската река. Много по-късно научил, че Киро Станкин разбира от всичко и дава акъл на цялото село. Габровецът натрупал голяма стена, после набил пред нея яки колове и ги оплел с леска. Между плета и стената напълнил с дребни камъни, клони и листа. Отстрани на бента изкопал канал надолу чак до голямата върба. Облякъл канала с дъски, а отпред сложил дебел дървен капак. Напролет, щом плиснали дъждовете, реката довлякла пясък и тиня, дупките между камъните се запушили и над бента станал вир.
Когато вдигнеш преградата откъм вира, водата потича по канала и пълни дървения кош. Кошът е голям, колкото трима души да влязат в него и дълбок – ако застанат прави, главите им не се виждат отгоре. Хаджи Михаил издърпва другия капак в долния край на коша и водата започва да пада със сила върху колелото. То проскърцва мързеливо, лопатките пръскат вода, завърта се в началото бавно, но постепенно се засилва. Големият зъбат трион започва да се движи нагоре-надолу и да прави дървените трупи на дъски. Това е Хаджи-Михаиловата бичкиджийница. Всичко сам си е направил. Даже и Киро Станкин не му е намерил грешка. Такива водни колела в Габровския балкан имало много и ги впрягали да вършат различни работи.
От вира нагоре по стария път се стига напряко до Капаците, но преди това са гробищата. Селските гробове са в гората. Не са подредени в редици – всеки е копал там, където има място. Земята в планината е малко. Тънка е и трудно ражда. Мъртвите са положени между дъбовете, за да не се хаби нива или пасище. Жилестите корени са се преплели с костите на нечии дядовци и баби. По-старите гробове са с кръстове, изрязани от дърво. Показват къде е главата на погребаните, да не би някой да я настъпи. По краката може, там не ги боли.
Знак на гроба не се прави от какво да е дърво. Липата е мека и става на прах за две-три години. От дъб не може, долната част изгнива в земята и кръстът поляга напред. Орехът е силно дърво, ама откъде толкова орех за цялото гробище? Кръстовете се правят само от цер – той не гние. Церът е люто дърво. Под него овце не се оставят да пладнуват, че ги хваща краста. Овчарите не спират под неговата сянка да почиват, да не им окапят мустаците. Само Киро Станкин знае как да надвие това дърво. Напролет, щом тръгне мъзгата, обелва с брадвичка кората. Оставя цялата сеч да увехне до Димитровден и накрая реже дънера.
„Дървото и то има душа, живо е! Щом си решил да го правиш на дъски, първо го убий. Живо дърво да не сечеш! Или брадвата ще се отплесне да те удари по крака или трионът ще се заклещи… Трупът на цера трябва да се нареже на дъски, преди да е изсъхнал. Изсъхне ли, става като скала, троши зъбите на бичкията, пирон не можеш да забиеш в него.“ Така казва Киро Станкин и вози в каруцата дънерите чак до Хаджи-Михаиловата бичкиджийница. Два дни бърка под камъните на големия вир да лови риба, докато дървото стане на дъски. От тях дяла кръстовете за селското гробище. Повечето знаци са мъжки и няколко женски, защото от войни ли, от ядове или болести, мъжете в село мрат по-често. Потрябва ли на някого, при Киро Станкин винаги има готов кръст. Той ги прави да приличат на човешки фигурки с къси ръчички. На мъжките оставя малко калпаче, а на женските ръчичките са раздвоени като лястовича опашка. Да се знае кой вие гнездото, кой върти къщата. Като с четири ръце са женските кръстове, да шетат повече и на оня свят. Киро вика, че това били змийски езици, ама никой не му хваща вяра.
Отдавнашно е гробището, още откак се е струпало селото. Някои кръстове са се килнали от старост, но повечето стърчат из гората и всеки пази неговите си умрели. По-скорошните гробове са с каменни плочи, даже имат отпечатани върху порцеланови чинийки ликовете на починалите. Дървените им се подиграват: „Сложили им снимки, да не забравят кой лежи отдолу! На нас снимки не ни трябват, по името си ги знаем нашите!“
Цялата история на Капаците е тук, в гората. Мъртвите си лежат между дъбовете и не се карат, нито си пречат. До поп Стамат, когото заклали през 25-а хората на комитата Тодор, са легнали братята Мешови. Били партизани, комунисти. Искали да има свобода за народа и всеобща правда. Представяли си нещо, което по света още не се е случило. Властта им викала шумкари. Издал ги братовчед им Димчо. Братята ги застреляли от засада при моста, а Димчо лежи малко по-нагоре, до чичо си. Чичо му Иван бил полски стражар, пазел да не влиза в нивите добитък и да не се секат дървета без бележка от горския. Имал фуражка и пушка и когато дошла Свободата, го нарочили за фашист и царско мекере. Умрял от раните си след лагера в Белене. На гроба на учителката расте здравец. Тя била интернирана в Капаците заради комунистическа дейност. Събрала в училището книги за библиотека, направила селската кооперация и научила хората как се прави ашлама на питомна ябълка върху див корен от джанка. Споминала се през зимата от охтичавата болест. В един гроб са легнали удавеното Хаджи-Михаилово дете и майка му Кераца. Тя се поболяла и увехнала три месеца, след като му намерили ризката във водата. Дървения кръст на Кондака го махна синът му Христо. „Аз, вика, попски работи не ща!“ И сложи плоча с петолъчка. Като трън в петата на гората е тази петолъчка.
Отстрани, към пътя за реката, са заровени германците. Там са копали войничетата от заставата, че земята е по-мека. Между корените на дъбаците гроб се прави мъчно. Двама били. Млади, деца почти. Тръгнали да бягат към Турция, слезли в ниското след мрежата и секретният пост ги спрял с един откос. Момичето умряло на място, а момчето било простреляно в корема. Донесли ги на две дъски пред кръчмата. Кръвта му текла още два часа и само викало: „хале, хале…“
Киро Станкин казал:
– Чуйте: „мале, мале “ Майка си вика, ама на немски.
Други пък си мислели, че хала някаква вика, магия да му направи, да го изцери. Чак после разбрали, че това бил град някакъв си в Германия. От там били и двамата – от Хале. Линейка така и не дошла. На другия ден с джипката на Окръжния им взели документите и наредили да се погребат. Знак, казали, няма да слагате, те са изменници на Родината.
След години Киро Станкин докара с каруцата един камък. Докато го слагаше отгоре, рече:
– Те на нашата родина не са изменили, а тяхната не се знае дали нещо е казала. Точната дата никой не помнеше, затова Киро издълба с длето „маи 1964“. По невнимание буквата „и“ е написана наобратно. На баба Кица внучката разправя, че надписът бил сбъркан. „MAN 1964“ пишело, а за момичето нищо не било отбелязано. Киро Станкин вика:
– Може и да е сгрешен надписът, но грехът не е на селото. На друг е!
На задушниците все някой слага я питка, я торбичка с курабии. Може да им се прияде на децата, де да знаеш…
След като се удави детето и с булката му легнаха в гроба, Хаджи Михаил побеля, сгърчи се и остаря изведнъж. Бичкиджийницата рядко се чува да стърже по трупите. То и хора не останаха, къщи вече не се строят. Само Киро Станкин понякога прави дъски за гробището, за мъжки и женски кръстове.
