Из „Седмолъчният“
2.
Ден преди това наяве си мислех, че искам
човечеството да бъде оркестър, да се сбъдне
като хармонично единство на милиони оркестранти,
които свирят без партитури и без диригент.
И да си знаем значението, звучността,
взаимната зависимост, завършеност, загадъчност,
и от всички, и че от всеки един зависи всеобщото
и едновременно засвирване, разсвирване
и развихряне в завършеността.
Да не би да казвам, че човечеството
трябва да се завърне в хралупата при кошера
или в безсмъртните мравуняци на идеалната
подреденост? Не, казвам си, не може човечеството
да се движи по виражите на своите инстинкти,
защото тъкмо инстинктите ни на инсекти
ни пречат да се досътворим като люде
и да не съществуваме като людоеди.
Човекът не е завършен промисъл, не е
завършен завършек, той идва и си отива,
отива си и се връща, лази и лети, хапе
и целува, мисли и куфее, плаче, смее се,
разтърсван от воля и безволие, от съвест
и омраза, учи чужди езици и забравя
своя майчин, човекът не живее извън себе си
и над себе си.
Той си мисли, че живее.
Човекът няма две души и борбата
е за единствената му душица, тя е бойното поле
на Армагедон. И попада в плен, и завладяван,
той не помни, че е бил превзет отвътре.
Той продължава да греши до крайчеца на пътя си,
предпочита да бъде грешник, да тича
в масовия маратон, но не към духовното зачатие,
а сред милиони и милиони човекомравки, които
произвеждат отровен мед за търтеи и възпроизвеждат
материята на обречения бяс.
На Един от всеки Единайсет милиарда
му поникват празнични криле и той започва
да се учи да чува и да гледа през отвъд
невидимата нишка, между раждащата смърт
и убиващия живот. Някои простосмъртно
приземени правят същото – богослужат,
боговиждат, богочуват, цигулкат
на виолетовите си гъдулки, надуват
стъклените си фанфари, тинтиримат
по тръпнещите си тимпани и джаскат
симфоничните чинии на чинелите.
Останалите дори не подозират, че носят
у себе си индивидуален музикален инструмент,
че у себе си отглеждат глаголещите гласове
на различни горски птици, и не разбират
до сетния си дъхав дъх, че мястото им
е сред хористите в хорския хор на влюбените,
че там и да искаш, не можеш да пееш фалшиво,
защото губиш правото на гласоизливане –
и подир миг онемяваш за цяло Междувремие.
Човечеството е дете с мозъчен оток,
предизвикан от воайорството на мрака,
който непрекъснато наднича през процепите,
за да съзре изгрева на своя брат близнак.
Това дете е Невиждащо, освен за видимото.
То е Незрящо,освен за зрелищата. То е
с разфокусиран поглед
от инжектирани прожекции.
Това е Битуване без Промисъл, без Прозрение,
без поезия, без семчица съмнение спрямо своето
поведение. И добре е, че след толкова
безпричинно износена смъртност, това Дете,
което е на няколко милиона века, не знае,
че има безсмъртие, понеже неговите нечовешки
пакости разклащат вселенските полета, полети
и камбанарии, подлагат ги на всепоглъщаща агресия.
Планетата виси на основополагащите седем Букви,
които все още светлоотразяват свастиката на доброто
и сричат диалектите на Свещеното слово.
Да бъде Бог! – началото на първата поредица
от магични букви, която е захапала опашката
на последното небесно букворедие.
Из „Дневности“
IV
Колко вида Светлини ни осветяват?
Колко е безброят им, който съществува?
Каква е тази тук, златееща
в слънчасалия от слънцестоението храм?
Чия е чистата душа, кой ангел ни
довдъхновява, кой чисти извора,
от който тя извира?
Каква е тази радост в радостта,
въздушно видело в покоя
на дневния светилник?
V
Зачева се Богочовек.
Светлинен Дух се проявява.
Бог си почива.
Синът му будува.
Сънува Спасението.
И в частните си часове
по благоприличие
подсказва на личните си ученици,
решението на тройната задача
с трите неизвестни:
окръжност, триъгълник и кръст.
Биномът на вдъхновението.
Биополето на душата.
Антиматерията на духа.
Анархията на йерархията.
Цинизмът на цивилизацията.
Изкушенията на проявлението.
И Шестото число между шестиците.
И Седмата раса.
И капчиците кръв от Шестата.
VI
Човекът е Чистилище.
Между себе си и срещу себе си.
Той е дъх на сърна.
Той е звяр, ридаещ за разбиране.
Къде е Божието?
Къде е човещината в Бог?
Къде са чедата на човеците
и синовете Божии?
Няма го бялото в белотата.
Няма бяла кръв
в расата на дневността.
Няма празничност
в празника.
И сиянието живее без сияние.
Без сиятелство.
Прозрачност има
само в празнотата.
Защото е Майката на мрака.
VII
Ти, който не спиш и ни осветляваш
със спокойствие, ти ни казваш:
„Тази Светлина не е сама,
Седемте сили са тук, те размножават
множества от същества, които са вселенски часовои
пред Трите портала на Земята.
Защото в Началото не бе Словото.
А Светлината, която сподели
Словото с Човека.
И той до днес
се учи да говори.“
8.
Да стърчиш векове безмълвен.
Да си вкоренен за три живота
край шепот на река.
Да мълчиш като речен камък.
Или да си шепа мъртва пръст,
чиято кал не става за глинено гърне.
Да си Шестоднев, без Седмия ден.
Да си всекидневен, а да нямаш ден.
Да си сън, осъден на безсъние.
Да си обесен върху петолинието
на неродена песен.
Да си безмилостна молитва
за милост.
Да си издишване без вдишване.
Да си обречен на безбожие.
И на житие, без жив живот.
Не може.
Докато не дойде Осмият…
