Прекарвам последните няколко седмици обвзет с апокалипсиса на изчезващи работници, загубени коледни подаръци, пандемията, която не си отива и интересната дързост, с която нови правила биват откривани, налагани или отричани. Трудно е да се досетиш, че имаше време, когато не знаехме що е антиген.

С горчивина помня началото на всичко това. Новата ми книга „Буря преди Спокойствието” трябваше да излезе от печат в края на февруари 2020, горе-долу в деня, когато правителството на САЩ натисна бутона на паниката на Ковид-19 и целият ад завря. Вярно, имаше болест и смърт. Но моята книга, над която се бях трудил цели пет години, бързо изчезна от погледа. Интервюта за премиери бяха анулирани и рекламите отстъпиха пред опасността от катастрофа. Това, което трябваше да бъде на ума на всеки и да стои на масичката им в хола, потъна в същата забрава, която би се случила на книга за японското изкуство, публикувана на 7 декември 1941 г.

Мечтая си за времето, когато можех да посещавам моята фитнес зала без да трябва да вдишвам дъха си през синкава тъкан. И още нещо – мечтая за дните, когато това, което правех не беше знак, че съм човек с морал – и когато да не го правя би било знак, че съм потенциален убиец.
Съвсем не се възпротивявам на носенето на маски. Бог ми е свидетел, че предпочитам да нося маска, отколкото да се изправя пред гнева на благородния човек. Това е нищо друго освен жалко хленчене на един изтощен човек мечтаещ за нормалното.

Нормалното, разбира се, е мит. Всеки от нас, особено щом затворим вратата е толкова странен колкото пресконференция на Комитета по здравните въпроси. Едва се разбираме един-друг, а и разбираме другите даже по-малко, обаче изискваме от тях да обожават думите ни каточели те са излияния от Господ. Прекарваме живота си търсейки успех, който не можем да дефинираме и се занимаваме със чудновати занимания като изневери или голф. Така че когато си мечтая за нормалното, аз си представям свят в който не се страхуваме от някоя невидима сила, която може да отнеме живота ни и където не свързваме нашата потенциална смърт със случайния минувач. Съвсем не е много да го искаш, нали?

Знам, че не е изчезнало, но както пееше Джони Кеш в „Блус от затвора във Фулсъм” аз знам, че не мога да бъда свободен. Не съм постигнал нищо да заслужа този свят и не искам нищо повече от начина по който съм живял. Държа лекции на жена ми върху моралната комплексираност на нашето време. Изморена да ме слуша, тя казва: ”Ако искаш да си отново нормален, направи нещо нормално”. Смее се каточели това е шанс без надежда, който си и беше такъв. Да вися
вкъщи и да чета или да гледам действително стари филми беше станало моята нормалност. Бях попаднал в клопка.

Жена ми, винаги готова за това, което тя намира забавно, реши, че ще отидем на концерт да слушаме Рей Уайли Хъбарт, който пее и твори кънтри и уестърн музика. Сега трябва да се върна на геополитиката на моя свят. Живея в Централен Тексас. Централен Тексас е разделен на две. Тук е Остин, напоследък под окупация от странни същества от Сан Франциско и Западния бряг на Съединените щати. Това е място на добродетели, построено около срамът на тези, които отказват да се покорят на отказа от конформизъм на Остин. И после идва всичко друго. В другата част на Централен Тексас ще чуеш неща като „Няма Ковид, то е създание на Джордж Сорос”. Също ще чуеш „Аз съм се ваксинирал. Ако някой глупак не го е направил това си е негов проблем”. Първият е консерватор от Хил Кънтри, другият е либерал от Хил Кънтри. Срещащ се с нормалното, което те заобикаля и обратният принцип изглежда е: ”Това е моят живот и ще го загубя, ако искам”. Когато отидеш на кънтри концерт във Фредериксбърг, Тексас и слушаш внимателно, може да чуеш това, заедно с Рей Уайли Хъбарт, който изглежда дрогиран, даже когато не е. На мен Бах ми харесва повече от Рей Уайли Хъбарт, така че мястото ми не е там, но нали търсех нормалното – и ето ти го.

Жена ми беше взела стая в един от старите хотели, където паркираш колата направо пред стаята ти. Той беше обикновен, но чист, леглото беше видяло доста работа и закуската (ако останеш толкова дълго) беше кафе и пакетче готови пасти.

Имаше и нещо повече. Между Фредериксбърг и Бандера има градче наречено Бьорн (по тия места му викат „Бърни”). Никога не съм го посещавал, така че след като главите ни се оправиха заминахме с колата. Там се оказахме обратно в нормалността. Беше градче, в което не се вършеше много във връзка с Ковид-19 освен социално дистанциране. Пристигнахме в града, спорейки къде е градския площад,  радвайки се на усилието. Паркирахме и се разходихме. Единственото място, където можеш да отидеш беше градския площад. И в парка, и на главния площад имаше милиони кучета и котки, всички нуждаещи се от нови стопани. Местните организации за помощ на животни се бяха събрали, очевидно заедно с повечето от жителите на града да им намерят къщи да живеят. Аз самият не се интересувам къде живеят котките или кучетата стига да не са при мен, но беше много мило да видиш Америка каквато беше по-рано. Приятели, членове на градската обшност, събрани да сторят добро и другите събрани около тях. Хора извън града можеха чисто и просто да се присъединят.
Можахме да се разходим по малката главна улица и магазините бяха отворени, продавайки неща, които вероятно не са ти необходими, ресторантите бяха пълни и живота си вървеше – нормалния начин на живот в градче заедно с индивидуалностите на чудаците.

Направи ми голямо впечатление като разбрах, че Бьорн е заселен в средата на ХIХ век и е кръстен на името на немски евреин-писател, който никога не е бил в Америка. Представете си градче завряно в Хил Кънтри, Тексас, наречено на умерено революционен еврейски автор, който е живял преди почти 200 години. Наследниците на основателите на града – бих предположил, че повечето от тези семейства са уседнали отдавна – са се събрали както всички други американци, сближили са се, говорейки и смеейки се, галящи кучета и котки. Не мисля че това беше акт на съпротива, а по-скоро проява на незаинтересованост и приемане на очевидното.
В събота приятели се събират на градския площад. Те просто си живеят както са си живяли и не виждат причина да живеят другояче. Не демонстрират против Джордж Сорос и аз силно подозирам, че ако някой се разболее ще се погрижат за него.

Ковид-19 ни съсипа живота и този на световното стопанство. Няма да изчезне. Нови варианти ще се появят. Не можем да задължим човечеството да унищожи една болест, която не иска да умре. Както други болести и с нея трябва да се отнасяме пропорционално, иначе световната система може да пропадне, тъй както изглежда, че се срива в  момента. Мечтаех за нормалното, което е просто близкото минало. Оплаквах се. Жена ми действаше. Слушах кънтри певец и оркестъра му в зала пълна с бира и вино и без кафе. Спах в мотел, който ми напомняше на времето което обожавах. Посетих един град, който изглеждаше че не знае, че света сега се върти около това да не се разболееш от Ковид-19. И открих град носещ името на евреин, който се беше влюбил във Френската революция, не в Кастро. Години по-късно градчето несъзнателно бе въвлечено в революционен акт. Животът им продължаваше. Пандемията не си отива и нашите животи не трябва да се въртят около мощта на болестта, която ни окръжава. Все някога трябва да се получи равновесие. Централен Тексас е чудесен пример. Тук ми харесва.

Превод Никола Г. Алтънков

Предишна статияРумен Леонидов с нова стихосбирка в чужбина
Следваща статияБойко Борисов заяви… на 1 септември 2014