Мечтая си за времето, когато можех да посещавам моята фитнес зала без да трябва да вдишвам дъха си през синкава тъкан. И още нещо – мечтая за дните, когато това, което правех не беше знак, че съм човек с морал – и когато да не го правя би било знак, че съм потенциален убиец.
Знам, че не е изчезнало, но както пееше Джони Кеш в „Блус от затвора във Фулсъм” аз знам, че не мога да бъда свободен. Не съм постигнал нищо да заслужа този свят и не искам нищо повече от начина по който съм живял. Държа лекции на жена ми върху моралната комплексираност на нашето време. Изморена да ме слуша, тя казва: ”Ако искаш да си отново нормален, направи нещо нормално”. Смее се каточели това е шанс без надежда, който си и беше такъв. Да вися
Имаше и нещо повече. Между Фредериксбърг и Бандера има градче наречено Бьорн (по тия места му викат „Бърни”). Никога не съм го посещавал, така че след като главите ни се оправиха заминахме с колата. Там се оказахме обратно в нормалността. Беше градче, в което не се вършеше много във връзка с Ковид-19 освен социално дистанциране. Пристигнахме в града, спорейки къде е градския площад, радвайки се на усилието. Паркирахме и се разходихме. Единственото място, където можеш да отидеш беше градския площад. И в парка, и на главния площад имаше милиони кучета и котки, всички нуждаещи се от нови стопани. Местните организации за помощ на животни се бяха събрали, очевидно заедно с повечето от жителите на града да им намерят къщи да живеят. Аз самият не се интересувам къде живеят котките или кучетата стига да не са при мен, но беше много мило да видиш Америка каквато беше по-рано. Приятели, членове на градската обшност, събрани да сторят добро и другите събрани около тях. Хора извън града можеха чисто и просто да се присъединят.
Направи ми голямо впечатление като разбрах, че Бьорн е заселен в средата на ХIХ век и е кръстен на името на немски евреин-писател, който никога не е бил в Америка. Представете си градче завряно в Хил Кънтри, Тексас, наречено на умерено революционен еврейски автор, който е живял преди почти 200 години. Наследниците на основателите на града – бих предположил, че повечето от тези семейства са уседнали отдавна – са се събрали както всички други американци, сближили са се, говорейки и смеейки се, галящи кучета и котки. Не мисля че това беше акт на съпротива, а по-скоро проява на незаинтересованост и приемане на очевидното.
Вход
Добре дошли! Влезте в профила си
Забравена парола? Помощ
Защита на личните данни
Възстановяване на парола
Възстановете паролата си
Временна парола ще Ви бъде изпратена