РАЗКАЗ ОТ РОСЕН КАРАМФИЛОВ
Изправен съм на една проходилка и правя ситни крачки. Левият ми крак се влачи като мокър парцал подире ми. Моята прабаба Надежда върви отзад. Оставили са я да ме пази! Императрицата! На осемдесет и девет години – тя е еделвайс, изсушен от лъчите на времето. Сянката ѝ пъпли след мен като повей на вятър и се смалява, смалява, смалява, смалява…
Ако спра да мисля за вървенето даже за една десета стотна от секундата, ще замръзна в ступор. Неподвижността ще ме застреля от упор. Сухожилията на коленете ми са обтегнати. Искам да вървя, но не мога. Детското ми съзнание лети над тая скръб. Скръбта е капчицата пот по челото ми. Капчицата море…
Дете съм още, но умея да говоря с духове. Един от тях ми нашепва нещо в ухото. Напрягам се да го чуя. В един миг краката ми се оплитат един в друг като корабни въжета, спъвам се и падам в розите. Не успявам да помръдна. Свит съм на топка и си гълтам сълзите.
***
В тоя конкретен миг осъзнавам друга своя дарба – мога да премествам духа си. С едно примигване да го преселя от човешкото ми тяло в някой предмет, растение, животно. Мога да вселя енергията си в каквото си поискам, стига да го зърна с очите си. И да примигна…
***
Едно мигване и ставам същата роза, която преди малко ме убоде като вретено. Убежната ми точка – от долу нагоре. Виждам небето през бодлите си. По тях росата все още е прясна. Короната на цвета ми гори в алена краска, става ярка до крайност. Мога да израста нагоре – все едно се протягам така, както не умея с ръцете си – и да стигна нависоко, чак до ей оня облак, най-високия от всички, най-изящния, във формата на човешко лице, което познавам, мога да се пресегна, без да се колебая, и да го одраскам с бодлите си.
Хряс!
Незрима светлосиня драскотина се появява по тюркоазеното му чело.
***
Едно мигване и отново ставам аз. Убежната ми точка е пръстта, нея виждам от своето безпомощно положение – червеникавата рохкава почва. Тя ражда доматите на дядо, които после с баба Роси мелим. Тя слага доматите в мелачката, а аз въртя с една ръка и ми е трудно, трудно – повече, отколкото на всекиго другиго, ала съм толкова радостен, задето го правя. В тоя миг моят малък като залък хляб живот има смисъл. Помагам на баба. С една ръка смилам обичта си към нея. Тя после я вари в буркани…
***
Някой трябва да дойде да ме вдигне. Някой трябва да ме спаси от розите. От бодлите им, които раздраха ръцете ми. Опитвам капчица от младата си кръв. Има вкус на стопен метал. Прабаба ми Надежда стои и ме гледа. Устата ѝ почти се отваря в опит да извика дядо. Невидимият мъх над горната ѝ устна потреперва. Тя вика за помощ навътре. Звук навън не излиза…
***
Някак си са ме извадили от розите, имам бяло петно за момента на измъкването, помня ясно очите на прабаба ми Надежда, в които съзрях един бъдещ спомен, който по-нататък ще разкажа.
Сега съм до камината и гледам жарта. В тая жар дядо след малко ще зарови картофите. Амедео се е прострял на хладния под в бирхалето като персийски килим. Той е кръстоска между питбул и боксер. На галено му викаме Медо. От „мед“ може би, нямам представа. Козината му има цвят на престоял в каца билков мед, а точно на гърдите му има изобразен кръст. Съвсем истински черковен кръст. Кръст, бял като сняг.
Медо всъщност е създаден за кучешки боеве, но очевидно се бе сторил хилав на тогавашния му стопанин – един противен турчин. Майка ми го купи от него за двеста и петдесет лева. Турчинът изпи парите за две денонощия. Оттогава си имаме пазач у дома. Изпохапа сума народ, искаха да го разстрелят, но дядо все им се примолваше:
„Внукът ми ще страда. Не го убивайте! Заради него…“.
Аз седях и потрепвах. Количката бе тронът, който ми даваше негласна власт над останалите. На жертвите на сключената захапка на Амедео им дожаляваше и разстрелът му се отлагаше. До следващия инцидент и следващите молби.
Жарта е готова. Дядо слага с голи ръце картофите върху нея и се изгаря. Медо спи, разпрострян като килим на теракотения под в бирхалето, и сънува миризмата на човешко месо…
***
Всяка вечер потапят краката ми в гореща вода с морска сол.
Все повече осъзнавам колко не ми трябват тези два крака.
Врялата вода дими…
Мисля си как да полетя…
***
За да полетя, ми трябват криле. Ще накарам татко да ми ги нарисува. Татко рисува красиво. И ми съчувства повече от всички в тая къща. Може би затова скоро ще реши да я напусне. Нашепват ми го отгоре. Още не съм се превърнал в безкрайност, а ми предстои да страдам до крайност.
Ще ми липсваш, татка…
***
И тоя път предчувствието не ме излъга. Татко излезе една вечер и не се върна повече. Оттогава мама ми рисува крилете, но с тях не мога да полетя дори и да го искам. Защо ли? Много е просто – крилете не са същите. Не са моите…
***
Баба и мама ми казват лека нощ. Чувам го с гласа на баща ми. Все едно не ми го казват те, разбирате ли ме… Оставам буден с часове. Научили са ме да броя овце. Затварям очи, но не мога да си представя овце. Представям си ангели. Ангели с лица на момичета. Ангели с опашки на русалки. Те запяват в хор химна на пълната тишина и аз потъвам в нея.
Нечия ръка ме държи за ръката…
***
Дядо Боже се явява в съня ми точно такъв, какъвто и преди съм си го представял – с дълга, гъста брада от сребро и сини като открито море очи. Очи брегове. Твърде малък съм, за да го заговоря. Чакам той да ми сподели каквото има да ми споделя. Мигам рядко, за да не го изпусна от поглед дори за секунда. Сякаш ще изчезне, ако примигна. Знам, че е дошъл моментът да поговорим. За първи и последен път го виждам, зная.
– Ех, момче, момче… Друга мисия имаш ти… – започва той.
Не разбирам, но не смея да задавам въпроси.
– Не ти позволих да ходиш, за да не тръгнеш по път, различен от своя…
Изтръпвам. Детските ми думи се връщат обратно в гърлото.
– Чуй ме… – зашепва беловласият Дух-Сянка. – Каквото и да загубиш, помни, че накрая ще си го върнеш. Само трябва да имаш търпение да изчакаш.
– Накрая? – недоумявам.
Гласчето ми е звънко като камбанка и от време на време затрептява.
– Накрая – като се видим горе… Но това няма да е скоро.
Забелязвам, че дядо Боже е започнал да сияе. Имам чувството, че всеки момент ще се разчупи като хляба, който съм виждал прабаба ми Надежда да меси със своите напукани ръце.
– Боиш се… Но няма за какво… – казва ми Той и протяга ръце към мен, макар аз да съм на разстояние от него. Чувствам прегръдката му.
Камъчето, което съм задължен да изплюя, вече е на езика ми:
– Прав си, дядо Боже… Боя се. Боя се, че ако примигна, ще изчезнеш. Боя се, че мама е мъничка като запетайка, а трябва да ме носи. Боя се, че тате ще ме остави сам в голямата ни къща… Боя се, че съм дете, а не бива да бъда.
– Детско е само лицето ти, малък мъдрецо! Такова го изваях на струга небесен. Земята не бива да разбира кой си.
– Кажи ми кой съм, дядо Боже, моля те, искам да знам!
Усещам как една сълзичка напира в лявото ми око. На косъм е да го затвори. Дядо Боже отваря уста, за да продума. В този съкровен миг сълзичката напуска зеницата ми и аз, без да искам, примигвам.
Едно мигване и всичко изчезва.
***
В детството си бях безгрижен и това ме смиряваше. Нямах понятие какво е смъртта, но непрестанно мислех за нея, веднъж дори едва не заридах при мисълта, че съм на седем години, а на девет може и да не се събудя някоя сутрин. Не допусках, че е възможно. Мозъкът ми бе прекалено тясна музикална кутия, за да побере в себе си нечий ковчег. И докато си мислех, че сега съм на седем години, а на девет може и да ме няма – когато навърших осем, почина другата ми прабаба – баба Ика.
Първата смърт в живота ми.
С нея се откърши най-горният клон от върбата на моето детство.
***
Опитвам с всички сили да открехна вратата към тоя спомен.
Резето, изглежда, е заяло. Щом се налага – ще го откъртя…
***
Сигнал свободно. Никой не вдига домашния телефон. Звъним вече трети час. Баба Роси се тревожи. Дъщерното ѝ сърчице прескача. Майка ми вече е позвънила на Самуил (тогавашното ѝ гадже) и го е помолила да си тръгне от работа по-рано, за да идем да видим какво става.
Няколко дни преди това баба Ика се бе оплакала, че както излизала от асансьора, изведнъж сякаш някой я блъснал с всичка сила в гърба и едва се задържала права. Никой от семейството не ѝ обърна внимание, разбира се. Бяхме твърде заети да ѝ се караме, че фрикасето ѝ от вчера е загоряло.
Както и да е – Самуил идва и тръгваме нататък с червения опел кадет, който мама и татко взеха в чест на нанасянето ни в „Овча купел“, на улица „Народен герой“ номер 6, вход З като „заек“. Месеци след това се разведоха и колата остана у майкини. Татко никога не е имал книжка. Уж го късаха на листовките, но всички знаехме, че нарочно не ги взима, за да не може книжката да му пречи на чашката. По ирония на съдбата, сега друг мъж кара опела по пътя към неизвестната участ на баба Ика…
***
Стигаме пред блока. Блок ТРЕЗОР. Аз, майка ми и баба Роси оставаме в колата. Самуил се качва сам горе. Минават не повече от двайсетина минути. Всички стоим като ударени с маша през лицата и чакаме. Особено аз – детето, което издишва предчувствия…
Виждам в съзнанието си баба Ика, паднала на пода, докоснала с пръсти хладта на кафявите плочки. До нея – кофичката с разлятото кисело мляко, разтегленият кабел и слушалката, на сантиметри от сухата ѝ десница, която инсултът вече е покосил и тя не може да използва. Виждам предварително онова, което по-късно ще ми бъде спестено…
В тоя миг виденията ми биват прекъснати. Самуил почуква на прозореца на опела и мама плахо отваря прозореца:
– Жива е – съобщава той и въздъхва.
Въздишката му запотява стъклото…
***
Щом се качваме в апартамента, веднага ме прибират в детската стая. Успявам да доловя само срички от речта на баба Ика. Глухи, неразбираеми…
Толкова искам да отида при нея, но не ми позволяват. Предпочитат да ме предпазят от гледката. Винаги съм намирал това за крайно несправедливо. Ако някой иска да отиде някъде, той отива някъде с помощта на двата си крака. Мен могат да ме избутат с количката накъдето си пожелаят и аз нямам никакво право да възроптая.
Затварят вратата, за да не чувам какво става в кухнята, където баба Ика бере душа. Не са познали. Аз имам такъв слух, че мога да чуя всичко с ушите си и да го съзра в главата си.
Различно дете съм. Когато изпадна в състояние на мой си, вътрешен ужас или обратно – именно когато имам нужда да се успокоя, започвам да пиша думи с пръст по въздуха. Думи, изписани с големи невидими букви. Ето ги следващите. Провират се през съзнанието ми като змийчета през хладен процеп.
ПЪРВО
ТУК
ПОСЛЕ
ТАМ
ГОВОРИ
ДОРИ
НЯМ
