Из „ПОСЛАНИЯТА НА ОБРОЧИЩАТА“
„Повечето днешни обичаи са израз и въплъщение на някогашните български схващания и разбирания и са останали още оттогава с почти нищожни промени”
Димитър Съсълов
Трудно се пише книга за оброчищата, още по-трудно се стига до тях в непроходимите горски местности. Може би най-трудно се дават отговори на мистериите и загадките свързани с тях. Тъй като от ученически години събирам информация за тези уникални стожери на българщината, мога да си позволя да кажа, че те не са само част от нашите стари традиции, те са символ на българската идентичност и българската устойчивост даже и там, където българите оставени на произвола на съдбата след 1878г. и 1919г. са ги опазили от унищожаване и заличаване.
От дедите и прадедите ни е останала традицията да уважаваме дървото и камъка а заедно с тях и земята, която ни е дала шанс да живеем и да оцеляваме като хора. Българите в миналото са знаели да ценят тези неща, но днес, в ерата на съвремените технологии и чалгата, хората все по-трудно опазват автентичната форма на обичая оброк.
Край оброка се е празнувало в смирение. Там всеки си е знаел мястото. На оброк се е излизало с чисти дрехи, с чисти помисли и положителни емоции. Край оброка хората не са се карали, крещяли и блъскали. Не са оставяли изкуствени цветя увити в целофан, нито пластмасови чашки донесени в найлонови торбички.
В миналото нашите предци не са искали да нарушат правилата на природата. Обожествявали са я. И тя им се е отплащала. Защото природата, както ми каза баба Вела от Беренде Извор, никой не може да излъже. Хората са искали да бъдат насаме с природата в деня на оброчния празник. Защото оброчният камък и миросаното дърво са били техните проводници към небето. Едно време хората са ги разбирали тези неща. Днес ние не ги разбираме, защото го няма патриархалното семейство. В света на глобализацията, родовата памет започва да губи своето значение и все по-малко се знае как тя е съхранила през вековете българското задружно семейство.
Оброкът и вековното „миросано“ дърво са били стожера на рода и на семейството. Хората ми разказваха, че когато дедите им бягали от турците, заселвайки се някъде в планината, първото нещо което трябвало да направят било да забият дървен кол в земята около който после се разраствало селото. След това засаждали дъбово дърво, дървен или каменен оброк който да пази рода, селото и землището от беди, нещастия, бедствия, болести и страдания. На по-късен етап слагали оброци в памет на загиналите за свободата на България или в знак на признателност някому за нещо – че е защитил селото от погром, че е загинал в някое от българските въстания срещу турския поробител, че е бил убит и ограбен от същия този поробител.
На оброк на Пресвета в с.Бребевница, Царибродско
В миналото, чрез оброка, хората измолвали закрила от природата. Оброкът ги предпазвал от природни бедствия и е облагородявал земята им. А когато имали притеснение от нещо, или когато са се разболявали, отивали при оброка да му се помолят тихо, кротко, никой да не ги чуе. От баба ми Пиликсена и от много други баби, лели, вуйни, стринки, дядовци и чичовци знам, че всичко свързано с оброка е свято, така както традициите за българите са най-святото нещо. Оброкът е нещо като магия, която в днешното модерно възприятие на света, не се усеща. Виждала съм и как на места хората днес злоупотребяват с тази вековна традиция, носейки на оброчното място алкохол или бира.
Димитър Маринов преди повече от един век ги нарекъл пирующи, което явление явно не е от днес. На други места съм виждала специално направени навеси с пейки и маси край оброка. Нищо че обичаят е тясно свързан с природата и земята и че за навеси и пейки в гората, полето или край древно светилише, дядовците ни не са знаели. Вместо на дървени пейки са сядали върху един от елипсовидно подредените камъни край оброка, наричани „столове“ за да бъдат колкото се може по-близо до земята. Вместо да ядат на маса, яденето са слагали върху кенарен месал прострян на земята, пазен в дървените ракли „от оброк до оброк“ или „от празник до празник“. Приемам обаче за благороден жест поставянето на малки навеси над оброка, направени с цел да го предпазят от природните стихии. Но, и в тези навеси има символика!
На Спасовденското оброчище в село Кладница, Пернишко
Имаше случаи, когато хората първоначално не ме допускаха на оброчния празник, за да не им донеса като външен човек, някоя беля. „Да не погледаш с лоше очи на Кърсат!“ ми каза една баба в пиротското село Ръсовци. В село Вълковия ме предупредиха „Само стой и гледай“. Най-ценния съвет който получих в моята изследователска работа беше от дядо Есто Йотов, столетникът от с.Пъртопопинци, Царибродско. Той ми каза: „Оброчищата гледай да разбереш изнутра“.
Голяма мъдрост се криеше в тази негова препоръка – да разбера какво представляват оброчищата от гледна точка на тяхната предистория, традиция, промяна или устойчивост, да изчета много книги за българските традиции и историята на древните народи, да проведа много разговори с хора, от които да разбера допирните точки и различията в изпълнението на тази обредна практика и да се опитам, доколкото това е възможно, да разгадая майсторлъка на оброчните паметници. Баща ми Кирил Т.Тодоров, известен просветен деятел и изследовател на историята на Царибродско ме посъветва „да не ги броя а да ги наблюдавам като уникално българско явление“. Или както се казва – все отнякъде нещо ще излезе. Оказа се, че излязоха много интересни неща.
Книгата за оброчищата е книга за древното ни българско минало и българското историческо наследство. Това не е книга със сухо поднесена информация за броя на оброците в Западните покрайнини, нито събрани на едно място журналистически репортажи за местата видяни от мен през последните тридесет години. Това е книга написана с любов за едни добри хора, запазили оброчищата и вековните традиции по заръка на предците си.
Това е книга за родовата памет на българина, която лека полека изчезва. И на края, това е книга за българите, които въпреки разделени с граници, не са се разделили с една вековна традиция и едно вековно послание – пази оброка за да те пази и той!
Изследвайки оброчищата, разбрах, че ненаписаната история за откъснатите от България Западни покрайнини е голяма загуба за българската история, етнография, народно творчество, диалектология, езикознание. Светла им памет на всички добронамерени и чистосърдечни хора, които ми помогнаха да напиша тази книга, но, които за жалост не я дочакаха. Те бяха моите покровители, моите духовни учители.
„Обет си дал – няма назад” гласи една поговорка, а може би и заклинание, което многократно съм чувала в различни части на България. Винаги, когато чувах някой да изрича това заклинание, полазваха ме тръпки. Обета е силна дума, бих я нарекла магическа. Аз дадох обет да напиша книга за оброчищата. Оказа се, че не било лесна работа. Много оброци трябваше да видя, много километри да измина, с много хора да се срещна и много препятствия да преодолея.
На Димитровден край оброка „Св.Георги“ и „Св.Димтър“
в двора на манастира „Св.Димитър“ в Цариброд /1928/
Без да искам, попадала съм на книги за които и не знаех че съществуват и в които намирах ценна информация за оброчищата, макар и поднесена в няколко реда. През последните няколко години, имах късмета да се срещна и с хора проявяващи същия интерес към оброчищата. С повечето от тях днес сме приятели! Истински приятели, не от тези дето членуват в групи за приятели във фейсбук и не се познават. Оброчищата не познават селфита, групи за приятели, социални мрежи и форуми пълни с неистини и псувни. Затова при написването на тази книга твърде малко се доверявах на интернет. Та нали когато академик Йордан Захариев и Димитър Маринов са писали своите етнографски книги не е имало интернет а само работа на терена, разговори с хора и извървяване на стотици километри път, част от който пеша.
Изследванията на двамата учени, в които е залегнала огромна информация за оброчищата и културно-историческото наследство в Западна и Северозападна България и до днес са ненадминати. Затова трябва да продължим по пътя на тези двама големи учени за да съхраним, доколкото това е възможно, част от българското културно-историческо наследство намиращо се по силата на различни международни договори изън пределите на България.
