Знаех, че в квартал „Чародейка” живеят предимно цигани. Видях ги и с очите си, когато отидох да избирам един от двата апартамента. Кажи-речи половината от седем етажния блок с пет входа беше вече заселен от тях. Баш цигани обитаваха и четиристайния апартамент, който беше на една площадка с моя. Циганска музика, усилена до последно, се чуваше навсякъде из квартала. Големи касетофони и тонколони се виждаха по балкони и по широко отворени прозорци. Но знаех, че и това е Партийна политика – политика на „сандвич” – един етаж цигани, един българи. Политика на „битова и културна интеграция между българи и цигани”. Знаех също, че с жители-заселници като мен сред цигани, Партията опитваше да дава „поощрителен пример” сред българския елемент на циганско-българската интеграция. Виждате ли, и наши партийни кадри живеят между цигани. И нямаше лошо в тази политика. Лоша, много лоша обаче ми се видя циганията. Дебели циганки ораторстваха на висок глас и люпеха по цял ден семки, седнали върху черджета пред входа на блока. Нямаше мира асансьорът да лети с циганчетата непрекъснато нагоре-надолу от първия до седмия етаж. На всеки пет-десет минути вратата му, която беше до моята, денонощно тряскаше. Един билюк други цигани се намърдваха денонощно да спят и да бесуват като на вечен празник в съседния четиристаен апартамент, чиито собственици тогава, Киро и Албена, имаха четири деца, осигуряващи им „право” да имат голям апартамент, но и които деца бяха на денонощно отглеждане по училищни общежития и интернати. Много от циганите, които живееха по горните етажи, изхвърляха направо от апартаментите си битовия си боклук в найлонови торби откъм южната част на блока, току под прозорците на жилището ми. Откъм северната бяха входовете; там се виждаха само купищата обелки от семки, които вятърът смиташе в основите и ъгловите чупки на същия. Циганинът, който живееше на седмия етаж в четиристаен апартамент и който беше нещо като тартор на циганите в квартала, и който носеше името Ейри – което означаваше, че той се и турчееше, имаше мазе под една от спалните на моя апартамент. Там той разби с голям чук един от панелите, който преграждаше друго мазе, и там той си направи домашна механа. И там той с усилвана до поразия музика посрещаше гостите си. Впрочем, Партията осигуряваше работа на циганите, а и те самите, както забелязах, си имаха свой вътрешен бизнес със свой вътрешен кръговрат на парите. И такива като Ейрито (както го наричаха те) живееха охолно…

***

Една сутрин обаче пред вратата ми, пред която иначе ежедневно имаше кал и боклуци, които жена ми ежедневно смиташе, сварих пикня и бълвочи. Пияни цигани изглежда не са успели да дочакат асансьора. Вбесих се. И започнах да изричам – кога наум, кога през зъби и на глас – дългата си ратайска попръжня, която, както вече описах в първия том на тази моя достоверна история, бях научил като дете-ратай от храненика на Дупините Мишо Овчаря. Дни наред отправях попръжнята си не само до всички възможни небеса на Партията, но и до същинските наши човешки Небеса. Надигаше се тази моя попръжня в гърдите ми като цунами под път и над път. Веднъж ме свари по алеята, която тръгва от улица „Петко Д. Петков” към градските хали. Тълпа от хора се движеше по нея в двете й посоки, а в ума ми летеше попръжнята на Мишо. Някъде по средата на алеята, обаче, тя секна. Прекъсна я зад мен висок женски глас, който викаше на някого: „Не сме лоши хора, ние циганите, че да ни обиждате така!” Извих в полукръг вървешком глава надясно и видях една циганка, която по същия начин, вървешком, с извита глава надясно продължаваше да вика на някого от тълпата: „Ние ставаме такива, каквито ставате и вие. Лъжете ли вие, и ние лъжем. Крадете ли вие, и ние крадем. Работите ли вие, и ние работим. Такава ни е орисията. Не сме лоши хора ние, циганите… Знаеш ли, другарю – обърна се тя внезапно към мен в момента, в който изравни вървежа си с моя – аз съм от Щръклево, пет момчета ми е дал Господ. Едното е комбайнер, другото е тракторист в Щръклево, третото е електроженист в корабната, четвъртото лее желязо в коларската, а най-малкото и най-хубавото ми чедо, Ангел, работи в кожената фабрика. Знаеш ли ти, драги мой, как мирише там на кожи?”…

***

Сепнах се. Спрях. Спря се и тя. Шест години бях работил в кожарския завод. Виждах пред себе си възрастна, но все още свежа циганка, с дълбоки тъмнокафяви очи. Лицето й беше красиво, одухотворено. Косите й – дълги и преплетени с шарена копринена забрадка. Златни обеци висяха на ушите й. Гърдите й бяха обкичени с пендари. Стройна. Гиздава. Отдолу догоре грееше в шарени и надиплени в шаренията си копринена блуза и рокля. Всичко това видях в миг-два. А тя като ме видя такъв, стъписан, добави в очите ми:

– Не сме лоши хора, ние, циганите… Ще видиш!… А ако се случи да те срещне големият циганин, може и голямо добро да видиш …

***

Седмици наред живях с тази циганка в душата си. Виждах одухотвореното й лице и чувах думите й. Предугаждах – предупреждаваха ме. „Партийното ми положение” в него момент не беше никак розово – бях разобличен (ще опиша в следващия достоверен разказ как) от Партийната Държавна сигурност като „идеологически заблуден другар с нездрави философски и идейно-естетически възгледи”. А в ония години на комунистическо мракобесие това означаваше, че можех всеки момент да бъда изритан по решение на „висшестоящите” ми партийни другари от „идеологическите” сфери на работа в образованието и в културата. Недвусмислено някои от тези другари ми намекваха, че мога да се намеря отново в кожарския завод. А и формулата им за въвеждането ми в партийно послушничество и за отнемане на вътрешната ми свобода беше такава – „ти си се заблудил, ала ние ще ти помогнем”. Затова не биваше да роптая на глас за циганията, която преживявах – особено пред колегите си, които всички до един бях разобличил вече като доносници. Впрочем, вършех това съвсем непринудено и дори съвсем несъзнателно като използвах в разговорите си с този или с онзи мой „другар” отличаващи се един от друг цветущи определителни изрази, които после чувах като реплики, насочени към мен, от устата на висшестоящото ми началство. Имах на езика си купища такива изрази. Имах ги като наследство от ратайския ми живот в Дупините и най-вече от колегите ми-кожари – от Веско Мокрия, от Станчо Свраката, от бай Матьо Правдата, от бай Георги Знанието, от бай Иван Керпедена, от бай Цачо Гарвана и от още цял билюк други първични и откровени в битието си добри и мъдри хора. Впрочем, вгледах се и в тези думи на красивата възрастна циганка – „Не сме лоши хора ние, циганите. Ние ставаме такива, каквито ставате и вие.” И заключих, че вероятно аз бях лошият и че трябваше да се отнасям добре с циганите, за да се отнасят и те добре с мен. Така баш циганите, съседите ми Киро и Албена, ми станаха „приятели”. Комшу туй, комшу онуй – казваха ми те – и „белеха” златни зъби пред мен. Иван и Евдокия от втория етаж – също. Нямаха още деца, бяха млади цигани. Често ни канеха с жена ми на гости в техния луксозно обзаведен четиристаен апартамент с огледала и балдахини в спалните им. Предлагаха ни за почерпка уиски с шоколад и набор от немска, чешка и австрийска бира с отбрани мезета от шунки и фъстъци. Откъде изкарваха парите си (за да имат четиристаен апартамент, който тогава, като бездетни, не им се полагаше по закон) – и те, и другите цигани, които живееха много по-богато от мен, Бог знаеше…

***

Една вечер чувахме у дома как Ейрито продължаваше запоя си в механата под спалнята ни. Бумтяха отдолу ритмите на циганска музика, която в тогавашния ми български слух се точеше от кларнети и зурни като свински черва. Минаваше десет, а бумтенето не спираше. Жена ми, която и в предишните случаи на такива запои на Ейрито ме овикваше и ме проклинаше като циганка, този път не издържа. Даде ми ултиматум, че ако не сляза долу да озаптя Ейрито и тайфата му, ще вика милицията. А, истината казвам, не исках нито аз да върша първото, нито тя второто – тъй като, ха е дошла милицията, ха край с комшулъка и ха пак пикня и бълвочи пред апартамента ми. Към единадесет обаче нямаше накъде. Слязох долу в мазето и почуках силно на вратата. Отвори я Ерито и, като ме видя, възкликна високо, за да надвика бумтящите ритми на музиката.

– Ооо, комшууу, добре си ми дошъл, комшу… Сядай, сядай тук, комшу, седни до мен и кажи какво да бъде – уиски, ракия, бира, вино?…

– Не искам нищо – рекох му силно и аз, – искам само да понамалиш музиката, че да си чуем думата. Децата ми горе не могат да заспят…

– Еее… комшуу, ти не обичаш ли музиката?… Сядай… сядай тук, джанъм, и кажи какво да бъде, че аз… аз имам голям празник тази вечер… Душата ми празнува тази вечер… Голям циганин ми е дошъл на гости… Ооой ромалеее… Голям джамбазин от Разград … Ааай Джамалее… … Сядай де… Ето… ще понамаля музиката… Даже ще я спра… Щом не я обичаш… Ти наистина ли не обичаш музиката?..

– Обичам я – рекох му в момента, в който той спря магнетофона – но не точно тази, вашата, а друга…

Казвах това кажи-речи автоматично, тъй като вниманието ми бе тотално привлечено от думите на Ейрито, че голям циганин му е на гости, а и от това, че същите негови думи се свързваха по странен начин с думите на старата красива циганка.

– Тъй да бъде… – додаде Ейрито, – кажи сега какво да бъде – ракия, уиски, бира, вино?…

– Нека една ракийка да бъде, колкото за адет, да не прекърша хатъра ти…

Казвах това като се взирах в същото време в притъмнената с тъмночервена светлина и задимена от цигари домашна механа на Ейрито. Опитвах да видя Големия циганин. И го видях. Видях само облактената му глава и раменния му силует в дъното на продълговатата маса, която заемаше с прилежащите й тесни дивани цялото пространство на механата. Нямаше други цигани в нея. И тъй като не виждах лицето на Големия циганин, а само темето на облактената му глава, реших, че е пиян като гръста и че опитва така да овладява алкохола в себе си. Това ме накара веднага да съжаля за това, че се бях уловил в думите на Ейрито, а и на красивата възрастна циганка за Големия циганин и че трябваше сега от немай-къде да уйдисвам на циганлъка на комшията…

– Наздраве! – рече Ейрито и като отпи от уискито добави някак обидчиво. – Значи… ти, комшуу, не обичаш нашата циганска музика, а?

– Не, не – побързах да възпра и да коригирам чувството му за обида, – нали знаеш, музиката е като жената – или я харесваш, или не. А и може хиляди мъже да харесват една и съща жена и само малцина да не я харесват. Това обаче съвсем не означава, че същата жена за малцината не е красива. Красива е и още как! Ала не е тяхна любов. Не е моя любов вашата музика, Ейри. Твоя любов е тя…

– А коя музика е твоя любов? Не съм те виждал и чувал досега да се веселиш с нея. Кажи ми, за да видя сега дали тя не е и моя любов… Българска? – народна, естрадна, хора, ръченици, македонска, родопска, тракийска, добруджанска… Коя!?

На този въпрос на Ейрито реших да отговоря така, че да прекратя колкото се може по-бързо разговора си с него и да се прибера вкъщи. Затова и не премерено рекох.

– Класическата…

– Значи, класическата музика е твоя любов!?

– Може и така да се каже.

– Коя по-точно? – обади се неочаквано Големият циганин из от тъмнината, като надигна след това главата си и я облакти откъм брадата и бузите на лицето си. И, Бога ми, порази ме духовното излъчване в него. Беше като на циганката, която бях срещнал по-рано – с тази съществена разлика, че виждах пред себе си мъж с по-строги и с някак опечалени от много вътрешно горение черти. Лицето му на фона на сравнително дългата му черна и спластена на къдрави кичури коса, която се срастваше и преливаше така, с кичурите си, в тъмночервения полумрак на механата, ме гледаше като лице на светец от престаряла икона в още по-престаряла и опушена от кандила и свещи православна църквица. Това ме накара да забавя отговора си, а той в същото време добави.

– На кои композитори?

Смутих се. Трябваше набързо да преровя паметта си. Бях излъгал Ейрито. Не бях все още любител на класическата музика. Но бях вече докоснат от нея. Случайно. Имах като подарък от бащата на моята съпруга малък японски магнетофон. Слушах на него предимно македонска музика. Получавах я записана на касетки от мои роднини-македонци. Един ден си наумих да вляза в русенския музикален магазин. В него една от продавачките ме попита каква музика търся. Отговорих – класическа, но не знам каква. „Докараха ни току-що – рече ми тя – една много хубава касета на „Балкантон” с подбрана класическа музика от Сарасате, Сен Санс, Равел, Бетховен и други. Прекрасна музика. Препоръчвам Ви я. Чуйте я тук.” Така купих касетата и за пръв път в живота си се заслушах интимно в класическата музика. Така и до момента, в който се намерих в домашната механа на Ейрито, имах в паметта си само имената на споменатите композитори, но не и заглавията на техните произведения. Впрочем, докосна ме тогава тази музика. Докосна ме странно. Случи се да чета на нейния фон „Дон Кихот” и виждах, виждах как музика и слово се разкриват в пейзажи, в настроения, в мисли и в действия. Отличавах в две от произведенията – в тяхната последователност на записите им в касетата – пейзажите, настроенията, мислите и действията съответно на първия самотен поход на Дон Кихот и на втория му поход, придружен от оръженосеца му Санчо Панса. Тъга, придружавана с дълбоко проникновение, извираше от първият му поход, оптимизъм от втория, придружаван от неоскъдняваща вяра в любовта и в доброто. Е, всичко това накуп беше в паметта ми, затова и уклончиво отговорих на Големия циганин, че май не си давам труд да помня имената на композиторите, но уточних все-пак първите трима:

– Сарасате, Сен Санс, Равел…

– Само тяхната музика ли имаш?

– Ааа – възкликнах и излъгах като добавих небрежно, – имам на село касети с музика от много други композитори, ала някак си не запаметявам имената им…

– А от тези тримата кои произведения имаш?

– Знам ли кои! Обичам музиката им, пускам я за фон, когато чета литература и поезия. Мога, ако искаш, да притичам до горе и да донеса касетата, за да я чуем тук…

– Добре, добре – рече Големият циганин и добави, – добре е да знаеш засега, че аз и Ейрито сме цигани, а не ти. Ти комай имаш само една касета с класическа музика, така ли е?

– Да – отговорих му като опитах да се вгледам в очите му, ала не успявах. Седеше, както вече споменах, на отсрещния тъмен край на масата. Виждах обаче как тъмните му очи препращаха към мен тъмночервения отблясък на пръскащата тъмночервена светлина електрическа лампа.

– Това твое „да” е вече друго нещо – рече той и добави. – Ти имаш от Сарасате „Цигански напеви”, а от Равел – „Циганката”…

Изреченото от него ме сащиса. Не, не с това, че не знаех наистина имената на записаните на касетата ми музикални произведения и че, обратно, той ги знаеше, а с това, че прекалено много явления в живота ми, свързани с циганите, влизаха в него момент в синхрон помежду си. Затова и опитах отново да се вгледам в очите на Големия циганин, а той като забеляза това, добави.

– Да, ти си се срещнал, драги мой, с Голямата Циганка… На Равел… И си се вслушал после в Циганските напеви на Сарасате… Душата… драги мой… душата на човека е циганка. Тя не лъже… Тя по-скоро обича да я лъжат… И да прощава, когато я лъжат… Да, тя обича, драги мой… Тя обича да танцува и да се разкрива сама в циганските си напеви… Тя обича, тя не мисли… тя знае… и вещае като обича, драги мой… И научава… най-много научава, когато обича… От Сен Санс имаш „Интродукция и рондо капричиозо, Опус 28”. Произведението се родее с Циганските напеви на Сарасате и с Циганката на Равел – сякаш от една душа са произлезли… Имаш от Бетховен „Романс във фа мажор” – и то е от същата душа… Имаш и „Полонез в ре мажор, Опус 4” от Виенявски – и то е от същата Циганка… Знаеш ли, драги мой, твоята Циганка има нужда от много музика… и от много, много любов… Русе е голям и хубав град… Има филхармония, опера, театър… Трябва да ходиш на концерти… Има и хубав музикален магазин – не само за музика, но и за история на музиката… Съдбите на големите музиканти… Някои от тях са драматични… Добре е да ги проучваш… Наскоро излезе в превод от руски тритомна История на музиката… Купи я, може, ако е рекъл Господ, да понаучиш нещо от нея… Излизат сега и животописите на Верди, на Лист, на Щраус, на Бетховен… Съдбите на големите творци… Проучвай ги… Творчеството, драги мой, е тъга, но е и радост… Творчеството е бунт, но е и мир… Творчеството е свобода в любов, но е и любов в свобода… Понякога те са в конфликт, драги мой… Понякога в хармония… Ето как моята Голяма циганка ми напява…

И като каза всичко това, Големият циганин се пресегна с лявата си ръка встрани и надолу и измъкна оттам, откъм дивана, на който беше седнал, една цигулка и засвири с нея нежните Цигански напеви на Сарасате…

/Със съкращения/

Из книгата „Мястото, откъдето започва безкраят“,
(Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания;
Философия на цялостността и практика на оличностяването),
Том втори – Книга за (не)удачници, 2014 г.

Целият текст можете да видите тук

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov

Предишна статияЗлатна Костова: Докато има жажда за знанье, има и надежда…
Следваща статияРуската интелигенция, размисли на акад. Дмитрий Лихачов