ГОЛЕМИЯТ СТУД, Николай Милчев

ГОЛЕМИЯТ СТУД

В сутрините с най-големите студове в кухнята до печката е пълно с духове.

Майка ми е внесла прането от терасата и чаршафите стоят прави. Такъв мраз е бил нощес навън, че ризите на баща ми са разперили ръце, а един пешкир се рее, сякаш е летящо килимче.

– Малеее, прането е на кокал! – Казва майка ми и си духа на ръцете, които са посинели.

След малко печката почва да размеква духовете. Чаршафите подгъват колене, ризите си свиват ръцете, пешкирът мирише на студ. Мирисът на студеното пране е чист – като въздух е и не може да се разбере дали майка е прала със сапун или с въздух.

Гледам трите бора през прозореца. От студеното дърветата са потънали надолу и снегът по тях виси като на закачалка. Една сврака си върти раменете и прави гимнастика, каквато съм виждал да правят кондукторите на първите сутрешни автобуси.

Минава камион с натоварени букови трупи от Балкана. Толкова са бели, че не знам дали са букови трупи, или са великани от лед, които спят в каросерията. Като минава камионът, дворът ни се тресе, даже котката леко се тресе и не може да се разбере дали ѝ е студено и трепери, или е от минаването на камиона.

Тогава откъм небето падат парчета от черги. Не са парчета от черги, гълъби са. В студа тези летящи същества изглеждат тъмни, сини, прозрачни, някои даже се розовеят.

От това трепери котката – от гълъбите, дето падат от небето като парчета черги; от глад, от бяс, от студ и от това, че е котка в студа.

Баба донася дърва. Наредила ги е високо върху лявата си ръка и ги подпира с нос, така пази равновесие. А носът ѝ е толкова голям, че направо е идеален за тая работа.

Пипам една цепеница и се опарвам, толкова е замръзнала. Пари, а още не е станала въглен.

Какво ли щяхме да правим без въглените? Как щяхме да си печем по някоя и друга мръвка на тях и после да я ядем с пепелта. По-сладко от пепелива мръвка няма. Как баба щеше да вари греяна ракия в джезве, да я кипва три пъти и да разтапя в нея бонбон лукче, ако не бяха въглените? Как после комшийките щяха да я пият, докато почнат да си допират челата и да говорят по високо от Радио София?

Как бате Васил щеше да си пали цигарите една след друга, да ни опушва къщата и да приказва за риби и стара любов, ако не бяха въглените?

Само въглените, те и никой друг ни спасяваха от големия студ.

Макар че лично аз нямах нищо против този дошъл за някой и друг ден зимен човек.

ХИРУРЗИ

Като прехвърлям в главата си благородните професии на хората от моя род, се сещам поне за двайсетина такива.

Откъм баща ми най-много са били овчарите. Имало е един казанджия на ракия, игумен на манастир, който забягнал в Русия с любимата си – сервитьорка в крайпътна механа, имало е и дърводелец, милиционер, общ работник по строежите, пияница и една плетачка на елечета и чорапи.

Откъм страната на майка ми положението е по-различно и по-благородно. Срещат се професии като ветеринарен фелдшер и ветеринарен лекар, инженер по технология на саламите, завършил в Чикаго, биволар, търговец на медицинска апаратура – втора ръка, няколко начални учители. Имало и един дядо Нако, който непрекъснато съдел хората от селото за каквото му дойде на ум. Също и продавач в смесен магазин, двама поети и като за капак – една балерина.

Над всички обаче грееха хирурзите. Няколко велики хирурзи с различни специалности и съдби.

Вуйчо ми Александър беше ненадминат коремен хирург. Иначе работеше като шофьор на камион за баластра, но коремната хирургия се беше впила дълбоко в него.

Когато по Коледа нашето прасе тръгнеше към по-добри и дебели светове, той разрязваше корема му с нож, който ту се виждаше, ту изчезваше. Не беше по-голям от дланта му, нито беше бял и блестящ. Най-обикновен нож си беше, но имаше способността да става невидим. Сигурно и с истинските скалпели е така – не трябва да се виждат от непосветени и странични хора.

Разрязваше вуйчо ми Сашо корема на прасето, като държеше палеца и показалеца на лявата си ръка силно разтворени и така маркираше пътя на ножа. От корема избухваше пара – синкава и матова, в студения януарски въздух. Дали това е била душата на свинята, остава тайна, но нашият хирург си държеше главата настрани и аз никога не разбрах дали си пази очите от нещо, което не иска да види, или плаче от внезапно връхлетяла го мъка.

Бавно, сантиметър по сантиметър, отделяше вътрешностите и ги изсипваше в едно голямо дървено корито. Точно тогава зимното слънце се надвесваше като хирургическа лампа и вуйчо Сашо започваше най-важната част от операцията. Чер и бял дроб, тънки и дебели черва, бъбреци, бабе – всичко се сортираше, миеше се с гореща и студена вода и дворът се изпълваше с дъх на предстоящи наслади.

В хирургията едва ли се пие пред очите на всички заинтересовани. Чувал съм, че се слуша музика, класическа най-вече, но в нашия случай се удряше по една голяма чаша греяна ракия през десетина минути. Сипе майка с чайника греяната ракия и вуйчо Сашо я изпие с такова отмятане на глава назад, че треперех да не изгубим през този ден и неговата глава. А киселата краставичка, която му се подаваше почти в устата, му идваше като шоколадов бонбон.

Процедурата преминаваше от коремна в обща хирургия. Оправяха се бутовете, рибиците, кокалите и ребрата. Сланината си беше отделен свят, който се белееше на снега повече и от сняг.

Ще спомена с по няколко думи и други заслужили славата си мои роднини хирурзи.

На първо място е Кольо Княза – брат на баба ми Дона, обущар. Той редовно си режеше главата с ракия. После режеше главите на останалите змейове в кръчмата с песните си, а накрая режеше наред де когото види. Псуваше главно властта и един наш комшия – писар в Кметството. Спеше по два дена и отиваше със серкмето за риба във Вита.

Не по-малък майстор в тази деликатна професия беше дядо Дачо, мъж на бабина първа братовчедка Дилка. Той умееше да реже хляб. Ако беше живял в евангелските времена, сигурно щеше да е апостол. И в притчата за петте хляба и двете риби името на дядо Дачо щеше да свети с непомръкваща сила.

Всяка вечер режеше по два черни хляба на кравата си. Режеше ги толкова дълго, че вечерта и нощта преминаваха, а той режеше и режеше. Правеше малки кубчета с кривото си ножче и на мен тези кубчета ми изглеждаха толкова красиви, че ми се е искало да ги закача на небето за украса. Два хляба бяха това, а не свършваха и не свършваха и от тях се наяждаха и кравата Аржентина, и кучето, даже и котаракът си хапваше, но той беше претенциозен и не ядеше черен хляб, освен ако не е залят с мляко.

А кравата се казваше Аржентина, защото голямата любов на дядо Дачо беше заминала някога със семейството си за Аржентина и той така си спомняше младостта.

Според мен обаче над всички хирурзи в моя род се извисяваше баба ми Събка. Тя беше направо първа категория мозъчен хирург. Според нея зелките не бяха зелки, а глави, които трябва да се разгледат отвътре и на които трябва да се помогне да станат рязано зеле.

И почваше тя лекичко, деликатно, с един голям и изкривен назад нож. Първо махаше по три-четири шумки, сякаш приготвяше пациентите си за сложна операция, и трепанацията започваше. С едва изплезен език и с нож в ръка, тя навлизаше в деликатната зелева мозъчна тъкан и зелките след час се превръщаха в ароматни купчинки, готови да приемат новата си форма в стъклените буркани.

Баба ми Събка умираше за ситно нарязано кисело зеле в буркани и си го правеше с апетит и внимание. Кочаните на зелките ръсеше допълнително със сол и ми даваше да се докосна лично до тази сложна процедура.

Така постъпваше тя и като цепеше ябълки, сливи и круши за ошав. Режеше ги на полумесеци, на звезди, на планети и космоси. Но това го виждах само аз и ми беше доста странно после да ям от ошава. Притеснявах се да не наруша хармонията и световния ред.

А майка ми, която беше медицинска сестра, се явяваше неизменна част от хирургическия екип и така да се каже, довършваше работата. Зашиваше кървавиците и бабето след гастрола на вуйчо Сашо, зашиваше скъсаната дреха на Княза след поредния запой, зашиваше кожения гръб на един стар албум със снимки на дядо Дачо, зашиваше порязания пръст на баба ми Събка – тя, милата, продължаваше с рязането и когато ръцете ѝ трепереха от паркинсон.

Зашиваше ми и на мене по един шамар от време на време, защото само се мотаех, щъках нагоре-надолу и не правех абсолютно нищо от полза за къщата.

ЖЕНСКИ УШИ

Имах аз един приятел от Троян – Минко Сапунджийски, голям поклонник на женските уши. Умираше си да разглежда ушите на жените и да вниква в техните форми, цвят, големина и значение.

Сапунджийски обаче беше чист пред съвестта си и пред собствената си жена. Признал си беше греховете по тънката линия и я беше помолил само за едно:

–Гледай като умра, – казал той на жена си, – любовниците ми да не те избутат от първа линия след ковчега. Върви след мене първо ти, а после нека се точат всички мои останали радости.

Същият този Минко по едно време се беше влюбил в жената Камелия.

– Такива кръгли ушлета не съм виждал по земята! – Разказваше той. – И малки, ще ги глътна, без да разбера. Малките женски уши – продължаваше троянският любовник, – са и розички, и охлюви едновременно. Хем цъфтят, хем не знаеш какво мислят. Целувам я аз по устата, а акълът ми все в малките ѝ розови уши. После се премествам по гушата, стигам и до по-съществени места. Езикът ми се върти около двете зърна, а сякаш усещам вкуса на малки хлебчета или на градина. И ми се струва, че тези малки уши чуват как ми бие кръвта. Тогава ушлетата на Камелия от розови стават алени. И най-важното е, че докато правим любов, краката ѝ треперят, тресат се, сякаш е пуснат ток по тях. Малките женски уши са голяма работа, думи нямам – отнасят те целия.

– Откъде я намери тая Камелия? – Преглъщам аз.

– От Калейца, от Калейца е жената, работи в ателие за керамика.

Веднъж Минко беше ходил в Габрово по кметски работи и там срещнал едни уши на рис. Така се изрази – тази имаше уши на рис.

– Жената с уши на рис е зверче! – И приятелят ми свиваше пръстите на ръцете си, сякаш искаше да одере някого, и тракваше със зъби. – Няма никакво разстояние между лицето и ушите. Прилепнали са изцяло, нещо като сраснали. Не знаеш жена ли е, зверче ли е.

– Виждал съм и аз такива. – Съобщавам.

– Виждал си, ама не си. Такива уши много обичат гората.

– Това за гората откъде?

– Оттам, че докато се чудехме къде да се скрием, габровската риска ми рече: Заведи ме в гора, да се навикам. Много обичам да викам, а в Габрово всичко се чува.

– И отидохте ли?

– Отидохме и още как. И моята риска викаше така, че събудихме и звяр, и природа.

Името на риската Минко скри съвсем кавалерски, тъй като не било никакъв проблем то да бъде открито в списъка с личния състав на Габровското кметство и жената да бъде изложена.

– По-сладки уши не съм и сънувал! – И приятелят ми с

еобичайните вкусове за жени ми разказа, че срещнал любовта на живота си, била от Силистра. – Нито малки, нито средни, по-скоро – големи. И с много сочно излъчване. А обеците – дълги и тъмни. Като ги докоснеш с длан, и се опарваш. Опарваш се от хлад. И ги чух – чух ги да ми казват, че ме обичат.

– Ушите не говорят! – възразих.

– Не говорят, ако не са с обеци, а на тези обеците звъняха и падаха една по една, победени от любовта.

Носи се слух, че после въпросният мой приятел, въпреки служебните си ангажименти и обществено положение на кметски служител в Троян, написал разказ за случая в Силистра. Предал историята достоверно и с подробности. Героинята кръстил Сирена Иванова. После направил така, че това писание станало достояние на много хора – едни добри, други не чак толкова, а трети – направо диви животинчета.

Един ден видях Минко жълт, та жълт, с превързана глава. Превръзката минаваше и през лявото му ухо.

– Къде си си счупил главата? – Попитах.

– Не е главата, ухото е.

– Браво! И как стана?

– Стана в Габрово.

– Значи риската?

– Да, същата хубавица. Отхапа ми парче от ухото, ревнивото му животно с животно.

– Пак ли бяхте в гората?

– Пак, ама аз останах с отхапано ухо.

И Минко Сапунджийски направи такава физиономия от болка, че аз я чух. Чух болката му с двете си мъжки уши.