„ГАЙДАРЯТ“ ИЛИ СЪДБАТА НА МИГРАНТА

 „Гайдарят“ е повествование, посветено на човешки  и исторически събития, оплели двама млади българи от средата на 19 век, на които съдбата отрежда да преминат през низ от  изпитания. Премеждията съпътстват главните персонажи от първите им дни и не ги оставят до сетната им поява пред читателя.

Копнежи, любов, изневери, бягства, родова памет, приключения, авантюри, мечти, гнет и стремежи към свобода са вплетени в повествование, което се разгръща на фона на политически и културни събития и преживелици.

Романът повдига редица въпроси. Какви сме били преди двеста години? Какво са мечтаели нашите предци? Героизмът ли е бил водещ във вековете на мрак, или повечето нашенци са живеели ден за ден? Какво е можело да разяри гяура и да го подтикне към съпротива, така че, притиснат от обстоятелствата, да промени съдбата си? „Стадо и мърша“ ли сме били е въпрос, който продължаваме да си задаваме и днес. Имало ли е българи, готови да загърбят близките си и да тръгнат натам, където няма иго, но е възможно да ги сполети нещо подобно? Как се отнасяме към чуждите земи, към хората там, към историята, традициите, културните им навици, към страданията им, към стремленията им за по-добър живот?

Дали читателят ще се съгласи, че сме имали начетени хора, които са успявали да се слеят като равни със своите съвременници от други краища на Европата? С какво предците ни са успявали да ги впечатлят или продължаваме да сме подвластни на схващането, че тогавашните българи са били само „бай Ганьовци“? Това са въпроси, на които всеки, запознал се с „Гайдарят“, би имал своя прочит.

Разказът за Мария и Христо от село Топлеш, принудени да направят своя избор, е историческа фикция, но и много лично описание как преди два века, както и сега, хората са се изправяли срещу предизвикателства, налагало им се е да вземат страна, добра или лоша, въпрос на лична оценка, но нали животът не е чернобяла картина, а изпъстрена с цветове и нюанси дъга.

Романът е написан по време на престоя ми като дипломат в Ирландия и Австралия и представлява носталгичен прочит на едно сурово време, на лични и исторически събития, белязали историята на Европа през XIX век, защото мигранти винаги е имало – хора, готови да потърсят своето щастие извън родните места.

Светлозар Панов

Чуждоземци в Габрово
Откъс от романа

Христо вече бе срещал маджарите по сокаците. 1841-во лето щеше да се запомни с тяхното шумно появяване. Десетина чудаци веселяци, които викаха гръмогласно на странен език. Местната мълва твърдеше, че избягали от техния султан още преди Коледа. В Габрово пристигнаха през пролетта. Цветовете на дърветата бяха разкрасени в бяло и розово. Странниците се настаниха в хана на Колчо Кръстников, досами дюкяните, срещу пазарището. Бяха преминали през католическите райони на Чипровци, но уплашени от размириците там, продължили на изток. Говореха странно, обличаха се странно, хранеха се странно, веселяха се странно. Пееха, танцуваха, бяха се пръкнали от Европата. Христо полека-лека се сближи с тях, припяваха заедно песни, говореха на френски. Отначало трудно разбираше казаното, бе занемарил езика, но влашкият помагаше, щото често-често пътуваше до Русчук с братовчедите да продава гайтани на съседите оттатък Дунава.

С Ищван Беркеш – мустакат, висок, слаб, разговорлив, с коса на фъндъци, се откриха от пръв поглед. Оказаха се сродни души, които се опознаваха чрез свиренето. Българинът – на гайда, чужденецът – на цигулка, нежна като обичащо горещо сърце. „Гъдулката бе друго“, каза си Христо. Времето не стигаше винаги за дълги срещи с новия аркадаш. Гайтаните не чакаха, а каймакаминът с мерака му за веселби го наемаше във времето за почивка. Турчинът му бе подарил вече две нови гайди, измайсторени в Родопите, но момъкът пазеше най-първата, която бе дар от дядо Ристо. Улавяше се, че все по-малко и по-малко се сеща за своите. Времената бяха размирни и пътуванията носеха опасности. А и странстванията му по работа го отделяха от Габрово. Щом бе там, всеки седми ден ходеше да свири при каймакамина. Добре че виделото растеше и, когато слънцето залезеше, луната, високо на безоблачното небе, даваше своята мека светлина. А звездиците бяха като очите на близките му, които в съзнанието на Христо ту плачеха, ту се смееха.

Маджарите бяха донесли книги от далечни страни. Имаше на френски, на немски, на английски. Бяха за рицари, за любов – мъката, която изпепеляваше сърцето на Христо. Разказваха му и за битката при Егер, слава от миналото на унгарците. Намираха се книги и за поборници, които умираха за вярата си, затова българинът благославяше новодошлите за смелостта им. Умората от изработването на гайтаните се нуждаеше и от изтощение на духа, затова Христо с наслада поглъщаше написаното, особено за победи над тиранина. Обичаше да чете, но и да драска по някой ред за отрудения си и невесел живот, откъснат от своите, разделен насила от любимата. Газената лампа помагаше, със светлината си стопляше студената му кръв, жадна за Мария. Щеше ли да я забрави? Само след кончината – нашепваше сърцето. Бе омагьосан завинаги от зелените изумрудени очи.

*

Поредна зима Христо бе в Габрово и все едно и също. Гайтани. Черква. Гайда. Маджарин. Цигулка. Каймакамин. Четене. Писане. Мечтания за свобода. Приказки с мъжете за битки. И Мария… в мислите му. Всяко кръшно момиче можеше да е тя, но не бе. Жените вкъщи го подкачаха дали си бе вече избрал мома. Ако нямал, щели да му намерят, само да поискал, подхвърляха подигравателно. Подминаваше със сянка на лицето любопитството им, знаеше си какво го мори. Видението на красивите очи не изчезваше дори нощем. Гледката при вировете преди години бе свят блян, Божи дар, отнет му още на мига. Сякаш усойница, мъката по Мария се бе увила около сърцето и Христо не можеше да се отърве от гнева, който не го оставяше да се усмихне. За някои бе вечно начумерен. Своите от Топлеш бе виждал няколко пъти. Само мъжете. Бяха идвали до Габрово по работа. Казаха му, че отец Софроний се бил споминал, а Ангел  поел по други друмища. Търсеха даскал за школото си, но му забраниха да се връща. Страхуваха си, че селото ще го погребе с мъката по момичето. Не разбираха – светът бе тесен за страданието му.

*

А годините си летяха като бързей. С Ищван, който бе прихванал някоя и друга дума на български, се разбираха все по-лесно, но главно на френски. Маджаринът помагаше и с ингилизкия, а Христо бързо схващаше. Беркеш бе учил в Лондон, един период, от който имаше само хубави спомени. Понякога българинът обясняваше на чужденеца думи от родния си език, но Ищван само се смееше и отвръщаше:
– Няма да потрябва, ще бягам към дома. Ти наблягай на езиците! Не вярвам да се задържиш дълго в Габрово.
– Не е ли опасно да се върнете? – питаше гайдарят.
– Оправят се работите. Нашите „турци“ от време на време ни опрощават, макар и неохотно, непокорството. После, като вдигнем отново глава, започват с бесилките, със затворите. Да щеш да дойдеш, ще видиш красоти – Беркеш сякаш се пренесе у дома, за миг отлетя от хана.
– Тук е хубаво.
– Не е като при нас.
-Всеки тачи своето.
-Така е, но помисли! Музиката у нас се цени. С твоя дар от Бога ще се прочуеш. Ще забогатееш. Ще те пишат по газетите. Пък и там се готвят събития, тук сте се примирили, сякаш чакате някой друг да ви освободи. Не разчитайте!
-Ще видим. Имам си нещо на ум…

Височайшо гостуване

Каймакаминът властно нареди:
– Ще ми трябваш скоро! Търновският валия прати хабер, че ще идва насам. Искам да свириш!
– Добре – отзова се гайдарят, но нещо го жегна под лъжичката.
– Готвѝ се! Ще чакаме много важни люде. Да не ме изложиш!

„Какво ли изпитание ми предстои?“ – запита се Христо, но махна с ръка, защото си знаеше, че всичко иде по реда си.

В уречения ден момъкът, заобиколен от двама заптии, се отправи към мястото, където бе разположен огромен стан, накрай Габрово. Лятното слънце бе вдъхнало живот на всяка жива твар: пчели, пеперуди, птици, животинки. Една калинка кацна на ръката му. Помисли си за бабините хортувания, че било на сватба, но трая само миг, червената красавица отлетя нанякъде. Тримата наближиха тълпата. На огромната тучна поляна имаше какво ли не. Коне, катъри, торби, храна, аскер, каруци. Чуваха се викове, свирни на зурли. Суетнята подсказваше, че в Габрово бе дошъл някой много важен. Конници летяха насам-натам. Люде носеха агнета, плодове, зеленчуци, вода, вино. Не шукваха, а само като работливи мравки примъкваха това-онова. Нещо в душата на българина подсказваше, че работата не е съвсем такава, каквато я сподели каймакаминът преди дни. Пълно бе с народ, навсякъде имаше стражи. С всяка крачка се увеличаваха, ставаха все по-зли. Пословичната им враждебност към местните бе превърнала робското население в стадо, уплашено да вдигне глава, камо ли да тръгне с меч срещу поробителя.

Пазачите претърсиха няколко пъти Христо, за да са сигурни, че не носи нож. Бръкнаха дори в потурите му, явно не им вдъхваше доверие. Той ги гледаше отвисоко, гордо и без страх, достойноството му си личеше. Внезапно бе изблъскан пред огромна шатра, подкрепян откъм гърба от остриетата на ятаганите. С груб натиск го смъкнаха на колене. Разпоредиха му да сведе поглед. В същото време каймакаминът легна по очи, затворени, сякаш бе кьорав и лазейки, се придвижи напред. Христо погледна изпод вежди към турците. Лежаха на широки миндери, облечени в скъпи шарени дрехи. Край тях се навъртаха евнуси, които махаха с паунови пера, за да прогонят жегата и насекомите. Жени не се виждаха, само доганджии, от чиито ръце свирепо гледаха ястреби. В този миг Христо си даде сметка. Намираше се пред падишаха Абдул Меджид – султанът на османската империя, заобиколен от многобройната му свита. На главата му гордо стоеше червен фес с бяло перо, а отпред блестеше сребърно украшение. Бе облечен в черна куртка, извезана със сърма. Беше се изтегнал блажено, а в края на завивката се показваха черните му ботуши. Пазвантите отново заблъскаха гайдаря да направи поклон. Сетне силните им ръце го изправиха. Трикратно пляскане даде знак да започне със свиренето.

Какво излизаше от гайдата му, Христо не помнеше. Усащаше ръцете си потни, едвам успяваше да движи влажните си пръсти по ручилото. Сетне, блъскайки го с омраза, турците го отпратиха да си върви. Тръгна си с мъката, че не скочи да отърве народа си от душманина. Не посмя, а дали щеше да успее, не знаеше. Каймаканинът му нареди да си държи езика зад зъбите. Гайдарят само кимна, но усети кръвта му да нахлува със страшна сила в главата му. Уплаши се Господ да не го призове при себе си.

Мълвата за височайшето гостуване се бе разчула из Габрово. Хорските слухове разнасяха, че се чувала свирня на гайда откъм стана на Абдул Меджид, който бил пристигнал с наследника си, добавяха знаещите. Питаха го бил ли е там, но Христо, свел поглед в земята, отбягваше отговора. Още не можеше да си прости боязънта, че не посегна. Все пак мисълта, че агаряните можеха да бастисат Габрово, ако се бе нахвърлил на падишаха, го поуспокои. Даде си дума един ден да умре за Отечеството…

Житейски лутания

След посещението на султана спряха да викат Христо в дома на каймакамина. Забравили ли го бяха, или турчинът не бе доволен нещо от него, не знаеше, но гайдарят си призна, че там ходеше по принуда. Друго беше в школото, където младият мъж намираше покой за душата си. Априлов се бе погрижил да има книги на различни езици. Прочетеното мамеше с разкази за далечни страни, с описания на славни дела. Искаше му се и за него да пишат, за мъката по изгубеното момиче, за това как се бие с вразите за свободата на Родината. Често се чудеше какво ли е било преди сто лета. Копнееше да види родния край след век, но знаеше, че няма да го бъде. Във виденията му от миналото се открояваха кръв и зверства. В бъдещето – преобладаваха картини на една друга България. Царят бе свой, людете – честити, спокойни, свободни, единни, слънцето като че ли грееше по-ярко. Но само мечтания, затова с охота се потапяше в световете, описани от писателите. Английските съчинители го плениха с повествованията си. Завиждаше на творците за умението им да навързват букви в слова. Мечтаеше да обрисува орисията си, затова драскаше по някой ред за греховния си живот и се питаше има ли прилика между прочетеното и сътвореното от него в изречения.

*

Другият прозорец към света беше дружбата с маджарите. Френският помагаше да им вървят приказките. Ищван настояваше за немския, цяла Европа го ползвала. Но английският беше езикът, който примамваше Христо. Двамата дълго говореха на него за други земи, царства и господарства, за там, където християните се чувстваха хора. Все повече българинът искаше да се махне, но къде ли можеше да отиде? Нямаше представа, а и без Мария животът му извън Габрово щеше да е само тегло. Чудеше се и как би се разделил със своите, за които сърцето му биеше все по-рядко, но мисълта да спомене пред майка си подобни намерения го изпълваше с нерешителност.

Беркеш му разправяше за Дунава, Христо го знаеше от Русчук, където винаги ходеше с мерак. Градът се различаваше от други, в които не можеха да се видят европейски достижения, а пристанището привличаше всякакви националности. Някак по реката, от запад, сякаш идеше друг въздух, носещ свобода и изкуство, не този на турските безчинства, на забитите в земята погледи, на духовното поругание. Маджаринът твърдеше, че град Буда бил величествен, а Пеща – разлято море от къщи и хора. Христо побърза да запита за морето, а Ищван с охота му разказа за водната шир, която го бе впечатлила. Дори показа на българския си другар малка гравюра на кораб, подхвърлян от огромни вълни. Момъкът потрепера от полазил го студ, нещо го бодна в сърцето. Сетне Беркеш, за да го примами към родния си край, измъкна друга картина – там наистина се виждаха красотите на Буда, извисили се над реката. Изглеждаше приказно, но чуждото бе само чуждо.

*

Мина време, докато Христо отново получи хабер да иде у каймакамина. Тръгна към дома му забулен. Над Габрово валеше сняг на парцали. Луната и звездите прозираха между тях, мигащи като свещички на светлината. Момъкът си призна, че не бе виждал подобно нещо. Обикновено виелиците затуляха всичко. Нея привечер цървулите скърцаха като стара панта на порта, но звукът го радваше, имаше в него нещо чудновато. Въздухът бе свеж, ободряващ, пронизващ с омайния си режещ студ. Когато влезе в къщата, бе като старец – веждите и косата, която се показваше изпод калпака, бяха бели. Но нямаше време за губене, трябваше да започва, очакваха го нетърпеливо. Христо не успя да се огледа, когато каймакаминът светкавично нареди:
– Свири! Искам да е тъжно!

Някак с душата си гайдарят разбра, че в семейството има умрял. Кой, как, не ставаше ясно, всичко бе тягостно, странно. Насъбралите се поменаваха по тяхному си, нищо общо с българските обичаи. Пиеха, пушеха наргиле, ханъмите с паранджи бяха насядали около господаря, който премяташе двайсетте и седем зърна на броеницата. Виждаха се шалвари, къносани ръце и очи, скрити зад процепите на покривала от тюл – нищо друго. Вгледа се в една от насядалите, някакъв пламък го заслепи, сърцето трепна, отдаде го на мастиката, бяха му сипали за умрелия.

*

Една привечер Ищван съобщи – готвели се вече да вървят към Родината. Само да минела зимата, уточни щастливият маджарин. Отново заговори на Христо да тръгне с тях, но той отказа. Някаква сила не му даваше да побегне от Габрово, дори до Топлеш не му се ходеше. Получи хабер, че баба Иванка и дядо Ристо се били споминали. Тя първа, той след няколко месеца я бе последвал. Батко Спас още избирал, като че ли съдбата бе проклела и двама братя да не си намерят булка по сърце. Майка му Гергина и баща му Минко си карали по отъпкания път на живота, грижели се както преди за всичко. Бащата на Христо продължавал да помага на хайдутите, бе прошепнал землякът, стар авер и съзаклятник, от ония, дето погубиха нявга кърджалиите. Подшушна, че в селото още се говорело за Мария. Първата мома от Топлеш, похитена от османлиите. С разказите за нея растели младите. Възрастните плашели хлапетата и ги съветвали да отбягват турците. Майката и бащата на Мария се топели с всеки изминал ден от мъка по загубеното единствено чедо. Всеки в покрусата си – сам. И толкова. Всичко друго – по старому.

Маджарите бяха отложили тръгването си, все нещо ги спираше. Чуваха се препирните между тях, но говореха бързо и разпалено, та не им се разбираше. Така двамата приятели Ищван и Христо щяха още да продължават да свирят заедно в Габрово и да си бъбрят за живота на странника…

Изненадваща среща

Мисълта, че собствената му съдба не чинеше и петак, глождеше душата на Христо. Страхът да се върне на село и блянът му да разбере нещо за Мария го бяха превърнали в единак. Често се укоряваше, че размишленията му за дома бяха редкост, на моменти се питаше как ли изглеждат вече майка му, баща му, батко му, кака и нейната челяд. Когато си играше с децата на братовчедите или отиваше до школото, се чудеше какви са племенниците му. Но всичко бе в мараня, ликовете на близките му все повече избледняваха. Единствено котето Мунчи го развеселяваше, когато се завръщаше в съновиденията си в Топлеш, които изглеждаха ясни и светли, а четирикракото другарче го гледаше втренчено със зелените си очи.

Времето се търкаляше като питка, според оная стара приказка, ала животът му си креташе монотонно. Една събота, след Рождество, замръкна в дома на каймакамина. Поредно. Така бе разпоредил домакинът, още като го привикаха в четвъртък. Вечерята привършваше, наближаваше вече полунощ. Полека-лека всички се отправиха да спят. Христо се готвеше да се изтегне на миндера, когато някой, сякаш сянка, се шмугна безшумно в собата.

– Аз съм – ханъма постави длан на устата му.

Той се отдръпна изумен. Изумрудите изпратиха своите огньове. Сърцето затуптя. „Боже, какво видение!“. На лунната светлина забеляза големия корем, беше трудна. Езикът му пресъхна, тя продължи:
– Толкова време те наблюдавам и все не смеех да ти се открия.
– Тук ли те домъкнаха ония зверове?
– Да, но вече не издържам. Трябва да ми помогнеш! Знам за тайния отвор. Умолявам те! Нека побегнем!
– Господи, опази ме от видения! – стреснат, на Христо му се струваше, че сънува и едвам успя да промълви.  – Какви ги говориш?

Толкова години си бе представял първата среща по най-разлачни начини, но съдбата успя да го смае. Светкавично го връхлетяха въпроси: защо досега не му се бе открила, защо отведнъж заговори за бягство. Толкова се удиви от случилото се, че не бе сигурен дали всичко е наяве. Спомни си за виденията със самодивите, когато като малък го бе покосила треска, но пред него стоеше живо същество.

Понечи да пипне Мария, уплашен, че образът ѝ ще изчезне на мига. Тя не отклони протегнатата ръка, позволи му да я докосне, но после продължи:
– Ще се установим някъде двамата, далеч от тук.
– Още не мога да повярвам, че си ти. Остави ме да ти се порадвам! Благодаря ти! – зашепна и мигом хвърли поглед нагоре, към Всевишния.
– Слушай, не издържам повече – Мария продължи и припряно го върна в одаята, – ще избягам сама, ако не си мъж на място и не ми помогнеш.
– Не думай така! Още не съм се освестил, че те виждам. Ще почерним всички – успя само да отвърне, вцепенен от уплаха, зашеметен от радост. В душата му бушуваше буря.
– Няма.
– Олеле мале, помни ми думата! Ще погинат много люде. Защо бързаш толкова? Нека го обмислим!
– Страх ли те е? Нужна ми е твоята помощ! Сега! Само ти си ми…

Преди да получи отговор, тя изчезна сякаш котка. В същия миг от съседно помещение се обади мъжки глас, някой се прозя гръмогласно. Пот изби по челото на Христо, цяла нощ се въртя. Въпросите го засипваха, но един се бе загнездил още от първия момент. Толкова време не му се бе разкрила, а сега направо настояваше да избягат. Христо знаеше, че в нейното състояние подобно премеждие бе лудост. Питаше се дали любовта му към нея бе споделена. За кратко песента на славея призори караше сърцето му да пламти с нов пламък. Миг по-късно като че ли вълци го ръфаха под пищенето на грачещи гарвани. На заранта, след изгрева, в къщата се разшетаха. В суматохата Мария успя да го наобиколи. Виждаше се – бе шести-седми месец. Смразиха го думите ѝ:
– До седем недели ще съм родила. Ако е живо, грабвам и него.