ВЪТРЕШЕН ВРАГ, за „Враг в класа“ от Найджъл Уилямс

„Враг в класа“ от Найджъл Уилямс. Превод Иван Л. Димитров. Режисьор Николай Йорданов, художник – Никол Трендафилова. Участват: Димитър Стойнов, Петар Андреев, Даниел Кукушев, Йоана Димитрова, Нелли Таукчи, Иван Николов. Театрално сдружение „НЮХ“. Премиера – 3 април 2026.

Ще изтъкна немалкото добри страни на това представление, откриващо великолепния текст на Найджъл Уилямс за българската сцена. Написан през 1978 г., той третира острия социален проблем за апатията и анархията в британското училище и се оттласква от високия образец на Бекет „В очакване на Годо“: шестима ученици чакат учителя за поредния час, но той не идва и, оказва се, няма да дойде. По-късно Уилямс прави адаптация на сюжета за Босна – версия, поставена през 2007 г. в Сараево от режисьора Харис Пашович. Пиесата влиза у нас за първи път, но някак необичайно – през задния вход на театъра, училището, обществото (ни), където са се приютили нарочените маргинали и дегенерати с малкото неща, по-скоро стереотипи, които ги занимават – секс, наркотици, насилие и не толкова рокендрол, колкото Sex Pistols.

Действието е организирано около привидно без-действие. Завръзката с ненадейно отворилото се свободно време (празен час) на ученици от твърде проблематично квартално училище функционира в драматургичен план като своеобразна перипетия: как да оправдаем неуместната пауза в театъра, ако тя е „гаф“ – неочаквана, инцидентна, необмислена, но реална. Интересното е, че несъстоялият се час започва „нормално“ – със закъснели по уважителни и неуважителни причини ученици, но така или иначе зейналата бездна на безвремието се налага да бъде запълнена. Отърсили се от дисциплината, наложена и контролирана отвън и „отгоре“ (от правилника, олицетворен от директора), те са принудени да изградят спонтанно свои правила – йерархия – която оглавява самообявилият се тартор – Железния. Казано по друг начин, озовавайки се в свободен час, никой от тях не знае как да използва свободата (си) и взаимно си организират пак… училище. Още по-необичайното е, че отвъд терора, насилието и цинизма, въображението на Железния се оказва слабо и той предлага на останалите казус, свеждащ се до най-тривиалното – час по всичко. Всеки трябва да застане от другата страна, пред дъската, да „играе“ учител, да преподава, по-точно да преподаде собствения си екзистенциален урок, философията, концепта на онова, до което е стигнал като прозрение. Практически тук се случва нещо колкото познато, толкова и оригинално: пиесата въвежда не познатия ни принцип театър-в-театъра, а негов дори по-продуктивен вариант – училище-в-училището. Тийнейджърите, обсебени от какви ли не пороци, трябва да говорят за добродетели, да ги преподадат, да убедят другите в достоверността, приемливостта, приложимостта им. И те започват да го правят по известния им модел, подражавайки и възпроизвеждайки онова, срещу което досега охотно са се възпротивявали – ученето, поуките, знанието. И един след друг сякаш проумяват предназначението на учението и ползата от него.

Тарторът, присвоил си ролята на оценяващ, ментор и цензор, не приема / не одобрява ничий разказ, подценява и унижава всеки, неглижирайки и осквернявайки с недопустими грубости – словесни и действени – личното му пространство-свят. Без да забележи, че това всъщност е мигът, в който останалите: Кокала, Резачката, Муна, Светлия, Сладура за първи път объркано, с неумение и неохота се изправят пред предизвикателството да съберат и подредят малките късчета живот, които със силните преживявания, впечатления, чувства са ги преобърнали и отрезвили и са ги стимулирали да търсят причината за случващото се със самите тях. Уви, нито един няма достатъчен опит в която и да било житейска област, те са повлияни и репродуцират банални и конвенционални сюжети, видени на телевизионния екран, проектиращи манипулативните стратегии на масовата култура и пропити от псевдо ценности, насилие и автодеструкции. Сугестирани от рекламата, петимата са близо до това се превърнат в нейни жертви. Но! – започвайки урока си, водени от вътрешната коригираща логика при конструирането на разказ, неусетно надскачат и надграждат повърхностния слой на избраната тема и се заинатяват да продължат – къде виртуално, къде с конкретни примери и доказателства – проверката на собствената си значимост. Едно е особено положително – никой от „преподаващите“ не е изгубил способността да се впечатлява и да рефлектира върху себе си: да издигне и валидизира безличното всекидневие в метафора на повтарящото се, вечното, стойностното, без все още да може рационално да си го обясни. И тъкмо с това стават особено симпатични – всеки попада в някакъв архетипен сюжет на градител, заемайки все още второстепенна роля в него, но вътрешно изпитващ необходимостта и стараещ се да се придвижи напред в „кастинга“ на времето, да изпъкне, да стане център. Всеки, освен Тартора. Той единствен няма какво да разкаже, по-точно монологът му е неубедителен, слаб, лишен от здрава екзистенциална основа. И бива пометен от колективното (не)съзнавано на петимата, експлицирало в знание, въпреки че той, присмиващият им се насилник, отрича възможността то да съществува.

Голямата тема на представлението е самотата и (само)изолираността, стигащи до абсолют; враг в класа няма – всеки е враг на самия себе си и „изложението“ му пред другите е неговата публична изповед, следваща не външните канони на конфесионалното себеразкриване, а необходимостта от заявяване на съществуването си тук-и-сега. Изговаряйки се, той / тя се опознава по-добре и неусетно се отлепя с цяло стъпало от екзистенцианлото дъно, осигурявайки си по-нататъшна посока нагоре. Усеща остра необходимост от противопоставяне, бунт, несъгласие, но не самоцелно, а като индивидуална позиция срещу угнетяващата несправедливост, срещу ограниченията, срещу отказаната възможност за равноправно общуване. Никой не е лишен от добродетели, важно е да пробие / преодолее бариерите и цитаделите на обществото, за да може да прояви същите тези добродетели и да стигне до себе си. Повечето успяват. Не успява най-самонадеяният и най-комплексираният: Железния; неговата агресия е безсилна компенсация за безличност и празнота.

Режисьорът Николай Йорданов подхожда радикално, оставайки (доколкото е възможно) верен на диалога, но натоварвайки действието с мощна „кинетична“ енергия, на моменти оправдано преминаваща във взривоопасна фрустрация. Част от актьорите все още показват представите си за своите персонажи, но текстът е от такова естество, че не подлежи на фиксация: тук са възможни спонтанни импровизации, отклонения, удължавания / скъсявания и в този смисъл всяко поредно показване на спектакъла в алтернативното пространство на „Театър 03“ (вместо „нула три“ предпочитам да го чета „ОЗ“ – като вълшебна контаминация на знаците) е само за себе си, спектакълът трудно би могъл да се играе през заучени рутинни положения и да се затвори в строго очертан мизансцен – той е по-скоро пърформанс и такъв трябва да бъде. Поддържа го огромната смелост на младите съмишленици от Театрално сдружение „НЮХ“, вярата им в театъра и в себе си, рискът да бъдат други в доста изравненото и спаружено пространство на българския театър, претендиращо за елитарност и разнообразие. Разнообразието и надеждата са те.

Иска ми се прозвучалите в края нравоучения и морални императиви постепенно да се преобразуват в самоназидания – закономерен елемент от себепостигането на героите. И на повярвалата им публика.

Людмил Димитров