Възвръщането на Ахавът
на Б. Христов
II.
Той идва пак осмислен, в костта си прероден,
проводен от света след дългия си плен –
сред пъкло от вълни и зъбери беззъби,
където всичко свято из мрежите се губи
и някаквa вкривена, безмълвна самота –
проритва стари дипли и гъне се в нощта –
защото нищо, нищо от пътя не остана
и някакъв вкривен – се дави – О, Осанна…
Довезва стара дрипа, пред изгрева мълчи…
и чака звездоструй, спасителни лъчи
да го въздигнат кротко или до кръст да срежат –
окото да пробият – сълзата да прорежат
и само в смях и в дим, в налудна самота –
да изревеш до края! Пред края на света!
А чакането вече е само срутен мрак
и няма възнесение и няма скришен знак –
в небето да прошепне, смъртта да приюти,
тъй както дълго чакаш, разкръстен призори
да тръгне топлина, да се родиш отново –
безкръстен за света, отнет за свойто слово –
огромен и бездушен – на мрака подарен,
от всичкото бездумие, от страшния му плен…
И ще въздигнеш сам умората и края,
които ще те хвърлят в подмолите на Рая,
където Той ще чака! Ахавът! Прероден!
В беззъба паст усмихнат пред падащия ден.
Отново яден, с бича, със кучата си паст –
приятел и на мен приятел и на вас
от облаците слезал, следдимен, стръвно нов –
отказал възкресение, пренесъл благослов!
Но други Богове… звездите са чертали –
но… други синове бащите са предали
на тиха смърт, на страшна, предкрепна самота –
когато само лудият проплаква под дъжда,
когато само кучето в пребитостта си вие
и някаква женица душите ще зашие…
Ахавът! Нов и Див! Без гроб! Пресътворен!
При нас отново слезал в един проминат ден.
Усмихнат до сияйност. Отивай си! Върви!
Ахавът! Тропка, тропка на моите врати…
Ахаве! Хляб и сол ли в нозете ти да стрия,
дали запрати котва от старата гемия
заседнала в деня ми, дъски разбила в твоя,
защото чувам само от хоризонта воя,
на всичкото поело към синьото небе,
челото после свело с пребити колене
в подобие вкривено на някакъв молебен,
след който пак си ням, захвърлен – непотребен –
последна грешна нота – от писъка на Бога –
не – повече не искам и повече не мога
на прага да те срещам в ухото да звъниш –
с протърканите струни на този глас ръждив,
ръката дето вдига и реже и пищи
за тези наши вечни, смразяващи вини,
които все превъртат на детството чекръка –
които носят гузност и самота, и мъка…
Върви си – пес със пес! Потропвай по земята,
останал пак без милост, под сянка непозната
потрясквай с патериците като остърган клон,
осмял небето, Бога, човешкия Закон…
Но той стои… И гледа. В окото му море –
и копие едно, прободено китле,
и сол и кръв забъркани сред каша и сред пяна
– а в ириса му залез – ще тръгва ли – не, няма!
И диша светлина и нищо не мълви,
а в погледа му мъртво. Отвън нощта кърви!
Отвън нощта кърви! Проплаква късна птица,
под облак разпиляна; една жена се врича,
пияницата горе – звездите е пришпорил,
един загубил всичко, за милост се е молил,
човек ли звяр ли мина – или прокудна сянка,
вълната ли пренесе, предсмъртната си дрямка
или това бе сън – пресекъл те до корен…
Отнел от теб сърцето и гузния ти спомен…
Отвън нощта кърви! Кърви и докървява!
Ахав потъна нейде – морето хвърля плява
от пръските си слепи, от тежките вълни,
премина бързо пътят, лъчи пресътвори
и някъде далеко, пропаднала из мрака
е рибата на залеза и куката в ребрата…
Ахав – несмислен пес, без време прероден,
побегнал от човеците с човешкия им плен –
усмихнат над небето, загърбил и земята.
Отвъд една блесна сред сенките се мята…
––
Дали отново в мрака Ахавът ще отплува,
под вятър и под спомен по пътя отреден
или загубен клоун – в езика ще бесува
разбъркал всички пръски в отминалия ден.
Дали ще спре до него загубен някой в друма
съратник и сълудник – с прокъсана душа
или ще вдига пак – една и съща дума –
все този същи смисъл, все тази тишина.
Ще седне най-накрая сред пясъка оставен –
втъмнен до черна мида, излишен, хвърлен знак;
в ухото му до ниско ще бие стих забравен,
пропаднал като есен в полепния мрак.
Небе, небе простено – далечни сини пръсти
продънена галера и стъпките едва…
Не няма той да дойде, да ни потърси вече.
И глухо ще проскърцва човешката врата.
И глухо пак проскърцва… небесната врата –
захвърлил дъх и облак, пребодна синева,
която се изсипа в сърцето на морето –
разстлало яден лист, от времето далеко.
И някой пак разкъса плацентата от пяна! –
И някой в яден скок прошепна – Смисъл няма!
Тогава вик ще дойде над празните вълни,
звездите да осмисли – преди да прогори –
пред нещо като залез или далечна свещ,
загаснала под лоба на залеза зловещ
или това е празното, прободено око
на малкото китле или е зарево
над всичкото мълвено, което не остана,
над кривата съдба, когато избор няма
освен да вдигнеш копие! Освен да вдигнеш клина!
Дъгата на живота – под нея пътят мина…
И глухо пак поскърцва… талигата на мрака…
оста ѝ изкривена – денят все някак трака
към планина вървиш, далече от брега –
побягнал като яре към среза на нощта…
Но носиш още спомен – за миналия лов –
за този морски корен, за този благослов –
пред който всички тези, достойните неща,
превиха слабостта си. И срути се денят!
Една далечна мисъл за повик и за зов,
за страшно възнесение пред глинения ров,
където ще се срутиш, преминат, неповит,
забравен от живота и в праховете стрит.
Сънят ти ще будува и в него тъжно нов
Ахавът ще припомня за онзи кратък зов,
когато стъпи гордо във мъжките следи,
когато даде дума и обич приюти.
Ахаве – срутен пес, отдавна в мен умрял,
обичам ти очите и тази скрита жал,
която разпозна, с която ме дари.
И ядно пак трещят човешките врати!
III.
Все този бурен, бесен, огънат океан,
в темелите на времето, на мисълта опрян –
на четири слона, дето с бивните държат
простора, сенките и земния ни път.
Простора, сенките и… земния ни път.
А всичкото останало е само димен сън,
черупка орехова, превит от есен трън
един преминал бързо в кошмарите ни блян,
на бивни оголели и на костта опрян.
Остана колко – стъпки – безвидни да прогазиш,
скала – висока – горе с чело да удариш,
след всичките разсечени, прокудени пътеки
във търсене на таз – престраданата Мека
– която падна жалка със срутени стени,
разблъскана от време, от празност и от дни,
в които меч до слово – не се, не се опря,
където вярата ни – щиглец – прописка, пощуря
от тихо… тихите… лъжовити преболявания,
от сквернословия, от гузни прошумявания,
от празни страници и празни, глухи дни,
когато… яростта ни се счупи и сломи.
И си проточи, в слабост, за… Колачите врата!
И пръсна черна кръв – в очите на света.
И пръсна тежка кръв – в очите на света!
––
Провисна по лицата ни раздраната ни кожа –
две строфи – жад, безсилие под ножа
и скулите, опънати в безмълвния ни бяг
– опънати до скъсване, просвиснали – без бряг!
Без бряг, където тялото да сринеш и повиеш,
молитва да прошепнеш – в тичинка да се свиеш
и някаква надежда в сърцето ти да спре.
Проклето! Безнадежно! Недъгаво море!
В очакване от пясък и тънкост побеляло,
по белези до кост – под острието спряло,
затворило и пътя и сънцето, деня
в препъната пред залез, безбрежна тишина.
Налуден, полусинкав, останал празен блян,
в отвъдното на времето, на вятъра опрян,
последна нота наша на сетното прощение,
и крепни крепове пред сляпото ни бдение…
Безсилие ли бе човешкият ни път,
нали градихме Кули от Вярност – и от Плът,
нали копахме думите на смисъла в лозята
и чакахме, и вярвахме! Ще стигнат небесата!
Ахав минава бавно и жертвата си влачи –
отсреща диво куче вкривено ще програчи,
ще е отложен вече и земния съсъд,
и тук ще спре надбожен – провлачил глухо гръб,
до кръста на високата, лилавата поляна –
където е земя и сенки вече няма…
Минава той бездумно… и сянката си влачи…
Чак патериците му, тихи, в тъгата ще ще проплачат:
– Ахаве, виж ме, чакай. До тебе съм, поспри!
А той се хили, хили със блеснали очи…
– Без мен не можеш вече и няма, няма как,
за теб оставам смърт и неразчетен знак,
под който думите беззъбо, прегракнал ще дорониш,
преди да блъснеш ядно продраните икони,
преди в сърцето клечката за кладата да драснеш
и тихият ти ужас – пред тебе да догасне…
Опни, опни до скъсване последните си струни,
изкряскай, прокрещи и всички празните думи
и сетне на брега, сред пясъка зачакай
– и спомените тихи като орехи подмятай!
Мучи и пляскай шумно със голото си тяло,
над теб, над тебе вече небето е изгряло,
пред теб вълните виждаш и паднал хоризонт,
красивите контури – без обич и без дом –
които ще изпишат последната си драска,
които ще прорежат с предзалезната ласка
и ще покрият всичкото с безгривата си пяна…
Смъртта! Живота! Дирята! Дъхът на океана!
Отсреща – четири слона на бивните държат –
вълни, море и време. И краткия ни път.
IV.
Смехът им хвърля мрежи, просторите се клатят,
морето и небето се сливат в необята,
за да остане само безумният екран,
на който прожектират мъже и океан
и Бегемот пристъпил – безмълвно, тежко чедо,
към края на звездите, в пространството им бледо
и времето догасва, и всичко вече ври –
накрая докадяват последните искри…
Остана за Ахава парче от слюдна пръст,
в прашища на Земята, далеч от Южен Кръст –
където беше тръгнал с галерата да гони
живота краткострунен, човешките закони
и смисълът, от който остана само писък;
небето падна ниско и се разсипа в плисък
и в сянката следлунна галерата изгря –
отсреща тръгна изгрев и всичко догоря…
Не се завръщай вече, Ахаве, скотно чедо,
не тичай из небето с китлето си, поело,
с фонтан един, разхвърлян от детскосветли пръски,
примамка за Човека, за стъпките му дръзки –
защото вече свършва и людската пътека
и слизаш по праха ѝ – безвидно и полека.
Не знам дали ме чуваш, но още ти говоря,
години беше с мен, години бяхме с Бога и
нещо все шептеше под думите си боси
във търсене на смисъл, в човешките въпроси,
а после пощуря – и хвърли се направо,
към слънцето, което, над тебе бе изгряло.
Не знам дали ме чуваш, но беше тържество
да дирим с тебе думи за някакво добро,
да те сънувам в сенки и в сенките да плача,
да бъда твой баща, а сетне и палача!
И време е сега листата да затворим
и тихите си стъпки без спомен да проводим
към това, което беше гонение и свян.
Така те виждам още – на времето опрян…
Ахав – прокуцал, див, безбожно нежен син,
разронващ се в брега… сред сенки и под дим.
И днес – далеко там, в мазата на нощта –
очаквам в безочакване и падането на съня
и всичките му ветрове, до кост да ме преминат,
и светлините тежко, безсветли да се сринат,
и – под прокъсаното, звездното му сито –
да се изправя тежко със съвестта умита,
върху която – в гузност и в хвърлена ръжда –
ще стърже… стърже… вечерната самота…
Не си ли спомняш, че прокълнахме се вече,
но пак разблъскваш дните ни, нахлуваш отдалече.
Сакат, могъщ, бездумен – до дъното забравен –
от майка си, от бесния, на палуба оставен –
да спориш безконечно, да блъскаш ветровете.
Нощта те хвърли долу и времто те смете.
Ахаве – сянко моя – вковано сътворение,
кого зовеш с тръбите си за следното гонение…
И кой след теб ще тръгне – прокъсани души,
разсипали безсветло последните си дни.
Кого зовеш? Не чу ли? Отдавна няма пристан.
Осиротя гемията, дъската ѝ провисна
и стърже ядно само на залива скалата
и рибата на пясъка като делфин се мята.
Прокуден като блудните – разпятие на прага,
пълзящ до паяка из мрежите на Ада –
останал на виденията в безкрайния им плен,
шептящ пред кръста паднал, до кръст пресътворен.
А горе, в мътното – прогнилите въжета,
от вяра и от смисъл, от сушата – отнети.
Безвиден, някак вечен, додето въздух има,
додето още зъзне и стъпката беззрима.
Къде ли ще замръкнеш – нечут и нежелан
и с кой ще споделиш и кръст, и вик, и свян
на кой ли ъгъл вече ще спреш в отвъден пристан,
Далеч от океана – на кал и пръст орисан.
И виждам как троши се и копието старо,
треските, кръв попили – отгоре – слънце спряло,
как пренарежа бавно безмълвията остри
и времето хрущи в пречупените кости…
––
Не знаеш как тъгите си да различиш,
да закопчееш спомена за първия си стих,
да се изправиш – и от гръкляна да възстане вой,
тъй както някога животът бе само, само твой!
Китлето ли над пяната главицата подава…
или е само облак това… в небето дето плава –
и пръснатите пръски – търсиш със очи,
под теб, без цвят, подземното бучи,
но стискай копието, падналия блян.
Мечтата – скъсана, животът – пропилян!
Една… пътека беше, тя ли ни вървя –
под това трептящо слънце, което изтъня,
капична се и падна, далеко сред морето
и на брега останахме, от времето отнети,
пропръскани от него, от топлата му милост,
догалени от младост, от дивост и от сила.
И после… тръгнахме по сребърния път,
душа където тегли, със стъпки, без да спрат,
по това кълбо човешко, по топлата земя,
и мислехме ще стигнем – пред края на деня,
преди да се затворят на портите очите,
преди по кожата ни белези да издълбаят дните.
И знаехме, че времето до крак ще ни разсипе
в сълзите си, в пръстта, далеко сред звездите
и ще се срутиме под Южния си Кръст
в усилие човешко, и търсене, без мъст
на смисъл някакъв – нали родени бяхме,
нали затова се борихме и сетне възмъжахме,
да кажем Думата и тя да бъде клин,
да бъдем всички заедно – и всички за един.
––
Не мога вече пътя ти да следвам, не мога и да те забравя,
дали не сме една монета – без никакво покритие във Рая,
последните на масата играчи – задънени на края на света,
с останали до сухо чаши в наздравица пред фара на нощта;
без смисъл като пясъчните дюни, като ненужната небесна ласка,
като детето, дето време рони и после с пръчица земята драска,
като огромното и криво слънце, което още пътя си търкаля,
преди с луната да се сблъска и да се срути към безкрая.
––
И ако трябва днес в небе да коленича
и с двете си ръце пред кръста да се вричам
и думата да бъде каквато вечно беше,
оголена до кост, останала далече,
ще трябва дан да дам на тебе затова,
че бе до мен в живота, дето ме живя,
затова, че спрягах строфи в ранения ти гръб,
затова, че ме спаси и даде кръв и плът –
затова, че нито в миг духа ми не предаде
в гонението наше – забравен до забравен.
Ще пренеса снега на мойта планина
на палубата твоя и двамата в деня –
ще молим взор и острост на празното в окото,
на хоризонта паднал – на ярост, на доброто
и в скърцане на глеч, на далност, на забрава
ще те прегърна в залеза – додето изтънява…
И нека в скромна дума да сложа послепис –
преди да протрепти и сетният ми лист,
по който вече трудно ръката ми се движи,
защото не остават и не остават сили.
Гонението беше, с което ме дари –
за смисъл, сън и Вечност, за тихост призори,
за това преборване и белезите скрити,
за тази светла лудост, за пламъка в очите,
за това – човешко, вечно, прокълнато страдание –
и за възправянето ни – след кръст и Покаяние!
Ахав – несвестен мъж, из мрака изпълзял,
обречен на безмълвие, покрит в свещена кал,
предтеча и тръбач – на светлото в Човека,
далеч от людски думи, от людската им Мека –
на палубата с копие – очите – към нощта!
Ахав – под това небе, покрито от ръжда!
пролет 2026
Васил Славов
Жестока работа на художника Станислав Памукчиев
