Съмнения
Нощта е тук:
виж как се сменят цветовете –
вече укротени.
А някой ревностно прибира
здрачните им късчета
под смътната коруба.
До времето
когато
се разбуждат птиците и гледат първи
тайнството на есенната светлина.
Сезонът до обяд ще позлати листата,
без той да е средновековен алхимик.
А из полетата, с варак посипани,
свободно ще летят
сърца на листопади.
А ако вятър духне думите,
ще зазвънят ли техните камбанки.
Брeгът –
от пяна, хладни удари и пясък.
А в края: оцеляла мида –
самата самота,
затворена между небе и плаж.
И заливът почти го няма.
В далечината –
призрачни контури,
тънко и дебело очертани.
Когато приближат,
ще се сглобят –
чертица по чертица в силует:
с палто от полумрак и с шал от вятър.
Пазителят на зимното море.
Октомври
не е убежище единствено за тъжните.
В този незагърнат в дъждобран пейзаж.
Хвани едно листо,
по-жълто и от обърната днес наопаки луна.
И като лодка го пусни да плава.
И чакай, мили, другата вода.
***
След зората
слънцето се е подпряло на парапета на балкона –
очакваща жена, вторачена в бистрия въздух.
Цветовете – изгрели континенти,
идват, но ще направят обичайната обиколка:
като любими мъже, преди да са тръгнали за дома си.
Но ти ще се върнеш.
Ще минеш през вратата на здрача:
зад теб остават острови, държави, огнени земи.
А после пред къщата,
две птици с крилети си
ще разпалват светилника на нашата любов.
Звънне ли капка в листото –
вече звукът ѝ е смъртен.
Като сълзата:
самоубийствено пада,
но само когато
няма свидетели.
Виолета Воева,
из новия ми ръкопис „Криле за разпознаване“
