През последните две години журналистът Калин Тодоров издаде книгите „Зад завесата на Соца“ и „Зад завесата на прехода“. В изд. „Изток – Запад“ вече се подготвя за печат третата част от поредицата – „Зад завесата на демокрацията“.

 

„ХУНТАТА” ПОДГОНВА ОЛИГАРСИТЕ

Ленин твърдеше, че целта на болшевиките е всяка чистачка да може да управлява държавата. Ние направихме този опит. И в края на третия мандат на Бойко Борисов властта вече търкаляше по улиците. За кукловодите беше ясно, че и с този проект е свършено. Започна пренареждане във всички нива на държавата. Един от важните елементи в него  беше разграждането на „мита Борисов”, който самите ченгета създадоха. Затова от всякъде започнаха да  извират записи на неговите разговори. Общественото мнение не се нуждаеше от потвърждаване или отхвърляне на тяхната истинност. На всеки българин са му бяха до болка известни и гласа и начина на изразяване на „Бащицата”. В съзнанието на гражданите записите бяха автентични–такава е речевата реалност на премиера. Проблемът, обаче, надхвърляше въпроса действителни или фалшиви са записите. Той нагледно показа как се управлява държавата-ръчно, без институции, без правила, без закони. Но и това не беше новост. Новото беше във въпроса-кой всъщност наистина управлява? Появата на записи и снимки за пореден път означаваше, че в сигурността на държавата има огромни пробиви. Дори самият премиер вече не беше лично защитен. А от там следваше, че той е заложник на поне няколко центъра на власт–олигархични, на български и на чужди служби за сигурност. Как успяваше да балансира толкова интереси е ясно–със светкавично жертване на всичко, което му е поискано. Но разбирателството с разнопосочни, но еднакво мощни интереси, все по-малко беше по силите на премиера. Той вече  не притежаваше цялата власт, затова тя ставаше все по-нестабилна. А той реагираше с хаотични решения в енергетиката, в туризма, в икономиката, в управлението на Ковид-кризата, навсякъде. Вече нямаше как да застава зад институции–самият той ги беше унищожил, затова не може да се скрие зад прокуратура или съдебна власт. Те вече нямаха никакъв авторитет. Външните партньори на Бойко Борисов от Брюксел и Вашингтон го гледаха безучастно, неактивни и незаинтересовани, как обикаля по магистралите. А през това време компроматната война ставаше все по-жестока, заливаше го с все по-трудни за опровергаване факти за пряко или косвено участие в корупционните практики. Прокуратурата помагаше и опровергаваше, но идваше времето, в което тя вече не можеше да смогне, дори и да и искаше.

Всичко това стана защото, след десет години еднолично управление, парите
в държавата вече бяха на привършване. Цели три мандата „бащицата” безразборно ги „хвърляше”  през прозорците на “джипката”, само и само, за да го „запечатва” и мултиплицира камерата на „Севда-ТВ”.

А  държавната хранилка стана тясна за всички хищници. Настана страхотна блъсканица. Първи изпопадаха „старите вълци”. Това бяха „пионерите” на криминалния преход, натрупали първия милион от контрабанда на горива, оръжия и наркотици, от търговия с „бяла плът”, от силово застраховане, от рекет, от разграбване на банки, от бандитска приватизация…Без да губят време на  освободеното  място се настаниха „младите вълци”. Те бяха забогатели през последните десет години под крилото на Борисов, главно от „усвояване” на еврофондове и от държавни поръчки. Но апетитът идваше с яденето. Лакомите млади хищници не се посвениха да се нахвърлят и върху жално скимтящите стари техни събратя. Искаха да им разграбят всичко-парите, имотите,  активите, бизнеса. Това не се оказа чак толкова трудно – зад тях застанаха „силовите структури” на цялата държава. Но най-комичното беше, че всичко това се случваше под разветите байраци на борбата срещу корупцията. А иначе, битката между поколенията новобогаташи си беше чиста проба гангстерска война, която се водеше с помощта на държавата. В ареста на предварителното следствие бяха заключени  „старите” олигарси, между които бяха алкохолният бос Миньо Стайков,  семействата  от приватизатори и хотелиери Баневи и Арабаджиеви,  „повелителите” на моторните масла, братята Бобокови. Държаха ги в „кауша”, толкова време, колкото да  им „дойде акълът” и доброволно да се съгласят да се разделят  с иманетата си.

Макар и малко късно, пръв усети какво се случва хазартният бос Васил Божков, наричан Черепа. Логично, той беше най-хищният и най-умният „стар вълк”. За да докаже, че няма да се даде без бой, скандалният бизнесмен обяви война на властта, която нарече „хунта”. Това беше малко комично, защото Божков беше и е хунтата, нейното най-завършено олицетворение през прехода. Той командваше правителствата, а не те него. Той  ги покваряваше с подкупи, а не „оцеляваше“ с тяхна помощ в бизнеса. Той смени няколко управления, а не те да го фаворитизираха. Божков е един от силовите играчи, които инсталираха Бойко Борисов във властта. Той караше колите и миеше колите на мутрите, а те вярваха, че ще го контролират вечно. Затова Черепа е самата хунта, а Борисов-нейният лейтенантът. Той обаче отдавна стана генерал и докато се правеше на прост, въртеше мутрите на пръста си.

Божков се обърна срещу своите, защото по-младите вълчета му харесаха бизнеса. Едва тогава той се сети за морала и законността. Това, че беше „отстрелян”, независимо заради какви мотиви, е едно от най-добрите неща, които са се “случвали” (както би се изразила идеологът на умните и красивите Ивет Добромирова, която днес е PR на Черепа) от много години насам. Добре е, че той реши да наруши омертата-Закона на мълчанието на Сицилианската мафия-и да говори за хунтата, защото знае много, защото е човек от вътре. Разкритията му са половинчати, но и това е нещо. То обаче не може да го реабилитира и да отмени огромните щети, които нанесе.

Историята на Черепа, е „христоматийна”, направо ювелирна фреска на Прехода. Затова се изкушавам да разкажа как той се превърна в „свещената крава”, която после бе ритуално заклана: В средата на 90-те центърът на столицата беше  започнал да се превръща в неприветливо място. „Синият” президент Жельо Желев, роден и израсъл на село, беше премахнал софийското жителство, защото било  „дискриминационна мярка” на комунистите  срещу провинцията. Дали е било точно така не се наемам да съдя, но след това решение за кратко време София  буквално преля от тълпи от хора, които панически се спасяваха се от недоимъка в малките градове и селца. Строените от „комунистите” заводи, фабрики и цехове с грохот бяха пуснали „кепенците”. Ликвидационните съвети, измислени от президента и от съмишленика му, „синия” премиер Филип Димитров, като африкански скакалци бяха опоскали кооперативните стопанства. Десетки хора  загубиха работа и препитание и трескаво търсеха, главно в София, но и в другите големи градове, с какво да се захванат. От крайните квартали към центъра като мравки пък пъплеха изгладнелите ни мургави събратя. (До  не много отдавна ромите, както е прието сега „политкоректно” да ги наричаме, бяха „бачкали” в “Чистотата”, но и тя вече беше оплячкосана.)

Тези демократични процеси бяха накарали гиздавата доскоро столица да заприлича на битпазар. По улиците, сякаш изпод земята, изникваха разкривени, мърляви дървени сергии, на които се продаваха увехнали цветя, стари книги, дрехи „втора употреба”, пиратски дискове и всякакви други боклуци. Между сергиите, търсейки нещо за ядене или пиене, се лутаха бездомници, клошари, просяци, наркомани, алкохолици, лумпени и всякакви други ненормалници, за каквито доскоро бяхме чели само по вестниците…В това „шарено” време, мистериозно забогатели само за една нощ, строителни предприемачи  яростно заливаха с бетон „полите на Витоша”. По южните склоновете на планината, буквално като гъби след дъжд, израстваха цели квартали от кокетни малки блокчета. Отдалечените райони  на София като Симеоново, Драгалевци, „Малинова долина”, „Кръстова вада”  изглеждаха все по-привлекателни, хората се изтегляха от центъра и се насочваха натам.

По идея и по настояване на жена ми, на която  квартал „Лозенец” вече беше съвсем опротивял, решихме да последваме техния пример. Обявихме за продан апартамента си в известния сред съкварталците ни правителствен „Бял блок”-както те с раздразнение го наричаха – и капарирахме „на зелено” тавански полуетаж в бутикова сграда на булевард „Симеоновско шосе”. Тя се намираше малко след „Зоопарка”, точно срещу резиденциите на посолствата. И дилъри от няколко брокерски къщи започнаха да водят потенциалните купувачи за оглед.

В един късен следобед на ранното лято те доведоха и Анатолий. По онова време той беше някакъв дребен предприемач в сферата на туризма, познавах го бегло покрай съпругата му,  телевизионната журналистка Цветанка Ризова. Младият, състоятелен мъж хареса жилището и след седмица започнахме преговори за цената. В разгара на пазарлъка, вероятно, за да изтъкне собствената си значимост, той се похвали, че отскоро е станал изпълнителен директор на „Нове травел холдинг”. Това била туристическа фирма на Васил Божков, същият, когото хората вече бяха започнали ласкаво да наричат „Черепа”. В онези първи години от безкрайния Преход на него още не му бяха лепнали етикета „най-богат българин”. Но вече беше започнало да става твърде ясно, че в сценария на кукловодите за Черепа е предвидена една от главните роли.

Широката публика чу за него за пръв път, когато медиите шумно разгласиха създаването на „Г-13”. В първото голямо сдружение на едрия бизнес присъстваха стари мои познати – завеждащият  отдел ”Култура” на вестника ми „Отечествен фронт” Петьо Блъсков, пишман спонсорът на правоприемника „Отечествен вестник” Краси Стойчев, районният следовател Емо Кюлев, борчето Илийчо Павлов, последователно зет на генерал Чергиланов от Държавна сигурност и на Стефан  Бояджиев, комендант на „Правителствения тракт” в Бояна. Народът, който не се лъже лесно, беше започнал да вика на новите чорбаджии „назначените капиталисти” на Луканов.

След като ни се похвали с авторитетната си  длъжност, Анатолий подхвърли, че босът му би искал да купи хотел край морето. Сделката за комплекса  „Слънчев ден” в морския курорт „Дружба” с моя приятел, колоритния бизнесмен Пламен Тимев-Ганди, за която разказах в книгата „Зад завесата на прехода”, току-що беше пропаднала. По мой съвет, хората от „Агенцията по приватизацията” решиха да предложат комплекса на Черепа. С техен представител и с Анатолий отидохме в офиса на бизнесмена в тежкарска сграда на улица „Веслец”, в която се намираше и банката му. Строгият портиер, с изправена стойка на бивш военен, ни посрещна надменно и хладно. Парите и властта на Черепа вероятно и на него му бяха напомпали самочувствието. С ледено изражение той посочи две големи кутии от неръждаема ламарина в дъното на просторното, облицовано с бял мрамор и декорирано с дърво,  фоайе: ”Там си оставете оръжието!”.

Изобщо не повярва, че нямаме нито пистолети, нито автомати със сгъваеми приклади, с каквито очевидно тук идваха повечето посетители. След като ни гледа дълго, подозрително и недоверчиво, той все пак ни пусна да отидем при шефа му. До втория етаж ни качи асансьор, последна дума на подемната техника и се озовахме в кабинета на страховития бизнесмен. Огромното помещение беше обзаведено луксозно, с елегантни футуристични мебели, с бюро от червен абанос, със скъпи осветителни тела. Дискретната им светлина  фокусираше вниманието към специални поставки,  изработени от екзотично черно дърво, на които бяха наредени уникални антични артефакти. Сред тях блестяха златен венец на тракийските владетели, сребърни ритони, бронзови апликации от колесница. На стената, зад Черепа, висеше голяма маслена картина с пищни голи матрони. Разтърках очите си, но, Бог ми е свидетел, това май наистина си беше оригинал на Рубенс.

През последните месеци ликът на Васил Божков често се тиражира в електронни сайтове, на първите страници на  жълтите вестниците, на екраните на големите телевизии. А в онези смутни времена Божков се появяваше изключително рядко в публичното пространство. Не бяха толкова много хората, виждали го на живо, и то от толкова близко разстояние. Слаб, с груби черти, с изсечени скули, с леко оплешивял лоб, с пронизващ, жесток поглед на притворените като на азиатец очи, Черепа правеше зловещо впечатление.

Много по-късно, журналистът и дългогодишен главен редактор на вестник „Труд” Тошо Тошев, който беше близък с Васил Божков, подарил му последен модел „Мерцедес”, щеше да подхвърли, че жестокостта и безпощадността са същностните черти на олигарха. Те го отличавали от другите „назначени капиталисти” и му помогнали не само да оцелее, но и да тържествува в безмилостната битка за първоначалното натрупване на големите пари.

Черепа изслуша безмълвно, на пръв поглед съвсем незаинтересовано, но иначе със зле прикрита хищна усмивка, офертата на „Агенцията по приватизацията” и зададе няколко уточняващи въпроса. Речникът му беше пестелив, дори бих казал смущаващо беден. В същото време беше неочаквано точен, демонстриращ явен талант да се отделя важното от незначителното.

Черепа веднага хващаше  „бика за рогата”. Не бях изненадан, говореше се, че, за разлика от другите новобогаташи, той има логично, „математическо” мислене и много добро образование. И ако трябва с една дума да изразя първото си впечатление от бизнесмена, то тя ще бъде: компактност.

Затова бях поразен от тънкия му и дори малко писклив глас. Той изобщо не кореспондираше с тежката аура на власт и могъщество, която, благодарение на парите, се излъчваше от Черепа. Изненада ме, освен това, и твърде точната му  ориентираност в дебрите на „секретните служби”. От няколко намека си личеше, че знае доста неща и то за доста хора. Божков говореше малко, гледаше отчуждено и пресметливо, а аз все не можех да се отърва от „дежа ву” (чувство за нещо преживяно). Някъде бях виждал този човек. Ами да, разбира се, аз съм страхотен физиономист и доста бързо се досетих  къде го бях мярнал.

Броени дни след „дворцовия преврат” на Десети  ноември 1989 година си вървях по „Царя” през Ларгото към Националната художествена галерия. На задния вход на бившия „Партиен дом” (петолъчката  си беше още там, хеликоптерът не я беше отнесъл) около двадесет млади мъже и две също така млади жени се бяха наредили пред масивната желязна врата и послушно чакаха. Явно нужно беше техническо време, за да им  бъдат издадени пропуски. Те държаха в ръцете си зелени канцеларски папки и изглеждаха доста отегчени. В тази малко необичайна група бяха поне двама мои познати, най-добрият ми приятел от махалата и основното училище Николай Кълбов и Тодор, синът на кореспондента на вестника ни в Брюксел, Коста Батков. (Коко Кълбов беше завършил специалността „Външна търговия” в Икономическия институт, но стана щатен служител на Държавна сигурност. От там, след промените, той отиде при Георги Найденов в „Тексим банк”, а после стана изпълнителен директор на „Спарки елтос” АД в Ловеч. Там пожъна големи стопански успехи и дори беше избран за почетен гражданин. Месеци след като Коко се пенсионира, могъщото дружеството фалира, а парите от банковите му сметки някъде се изпариха. Работниците и досега си търсят неизплатените заплати. Колкото до Тодор Батков, той е публична фигура и успехите му са добре известни, за да се спирам и на тях.) Някои от останалите лица ги бях „мяркал” на комсомолски и партийни мероприятия.  В тази група бях забелязал и характерния, скулест лик на Черепа. Дълго време след това се чудех какво правеха там тези млади хора. Сега си мисля, че Капитала е чакал инструкциите на Партията.

В крайна сметка, вече не си спомням точно защо, Черепа се отказа да купува „Слънчев ден”. Анатолий обаче, с видима лекота, ми наброи „кеш”, в един голям найлонов плик, цялата сума от продажбата на апартамента в Лозенец. С нея доплатих таванския полуетаж в кокетната сграда на булевард  „Симеоновско шосе”. Бутиковото блокче беше много красиво, имаше вътрешен двор с малка градинка, наистина райско кътче. То обаче имаше два сериозни недостатъка: беше далеч от всякакъв обществен транспорт и в квартала нямаше училище.

По онова време вече ме бяха прогонили от журналистиката, но сравнително бързо бях успял да променя живота си и да печеля прилично от търговия с картини и антикварни предмети. След като анализирахме всичките „за” и „против”, със съпругата ми се подлъгахме да дадем сина си в едно от бързо множащите се частни училища. То беше „елитно”, но и доволно скъпо. Една от компенсациите за високите такси беше комфортен микробус, който всяка сутрин идваше до входната ни врата. Той обикаляше София, събираше всички деца от училището и ги возеше до квартал „Люлин”. За тях имаше и всякакви други „екстри”: водеха ги на езда; на английски; на уроци по музика; на планинско ориентиране; на почивки в Гърция и на какви ли не още, според мен съвсем излишни, глезотии.  Обаче почти не учеха. Учителите им бяха уж елитни преподаватели, прехвалени и доста скъпо платени, но повечето от тях и доста неграмотни.

Един ден синът ми се завърна щастлив, беше получил шестица на диктовка по български. На белия лист, под работата  му, се мъдреше, калиграфски  „нарисувано” с червен химикал, поздравлението „Баво”. (Преподавателят артистично беше изпуснал буквата „р”.) Имаше и доста други подобни случаи. Чашата обаче преля и го преместихме в държавно училище, когато като подарък за рождения ден си пожела златен ланец. Беше още само на десет години, но имаше на кой да подражава. В неговия клас бяха синовете и дъщерите на превземащите държавата новобогаташи-политици, предприемачи, откровени бандити. Най-ухажвани от преподавателите и от управата на училището бяха децата на Исмет Тюркмен, „Малкия Фатик”. (Той е син на Исмет Рашид Тюркмен-Шабан, наричан още „Големия Фатик”. Във времената на соца смятаха етническият кюрд, роден и живял в Сирия, за един от организаторите на „секретните” канали на държавната външнотърговска фирма „Кинтекс” за контрабанда с оръжие и наркотици. В демократичните години „Малкия Фатик” се опитваше да се пребори с другите гангстери за наследствения бизнес на баща си, като към него пробваше да прибавя и търговия с крадени автомобили. Обаче беше разстрелян показно, посред бял ден в поръчковия си „Мерцедес” на кръстовището на софийските булеварди „България” и „Гоце Делчев”. Беше изтеглил „късата клечка” при разпределението на наркопазара.).

На особена почит се радваха и дъщерите на „Вълка”, футболиста Наско Сираков, и на олимпийската шампионка и треньорка на националния отбор по художествена гимнастика Илиана Раева. „Вълка” наскоро получи от Черепа акциите на футболния отбор „Левски” и стана почти едноличен собственик на клуба. Но още тогава си беше неизменна част от мутренския „елит” на България. Дъщерите на Наско и Илиана Славея и Виолета, едната от които по-късно, ако е вярва на жълтите вестници, е пристанала на порноактьор, бяха хубавки, но и разглезени девойчета. Хубавка беше и Ива, момичето на кмета на столицата и бивш служебен премиер Стефан Софиянски. Училището зависеше доста от градската администрация и  учители се чудеха как по-добре да се „докарат” на дъщерята на „синята икона”,  защото тя доста мъчително се справяше с учебния материал. На една родителска среща учителката беше твърде доволна от старанието на децата и възторжено възкликна: „Дори Ива Софиянска си е решила задачите.”. По някаква странна случайност, с бабата на момичето, майка на съпругата на кмета Алиса, ни поставяха на един чин на родителските срещи. Понякога връщах жената с колата до центъра на града. Нямам представа точно защо, но съвсем определено внушавам доверие на възрастните хора и тя охотно ми разказваше битието си във времената на соца: „Хич не беше чак толкова лошо. Те се правеха, че ни плащат, ние пък се правехме, че им работим.” Но иначе бабата беше яростна „седесарка”, не пропускаше „син” митинг и яростно кълнеше „червените барони”, защото щели отново да върнат страната „в лапите на комунистите”. Съдбата сякаш си няма работа и не след дълго внучката й щеше да пристане на сина на най-якия „червен барон”, Черепа. Бракът между потомците на „синята икона” и на „червения барон” за мен е един от най-ироничните символи на българския преход. Той е категорично доказателство, че и СДС и БСП, и НДСВ, по-късно и ГЕРБ, както и всички останали по-малки партии на Прехода, имат „заслуги” за превръщането на Васил Божков в една от „свещените му крави”…

…От известно време „търкането” на талони от частните „Национална лотария” и „Лотария България” на Ваил Божков-Черепа се  беше превърнало в нещо като национален спорт. Ученици, дребни  улични търговци, скромни държавни служители, строителни работници, одрипавели пенсионери, окаяни лумпени и клошари купуваха с мизерните си стипендии, заплати, пенсии и социални помощи шарените талончета „Златни пирамиди”, „Китайски дракон”, „Околосветско пътешествие”, „Карибско съкровище”, „Перфектен подарък”, „Монте Карло рулетка”, „Двойно кафе”, „Коледен календар” и „Лото Зодиак”. А после ги търкаха до пълно изтощение с безумен блясък в очите. Търкаха с последната надежда и те скоро да забогатеят. След изтеглянето на всеки пореден тираж „търкащите хора” си оставаха все така и дори още по-бедни. Но „фабриките за щастие” работеха на пълни обороти. А мечтите за разкошни палати в Монако и „Лазурния бряг”, за екзотични почивки на Малдивските острови и на Барбадос, за елегантни „Ролс Ройс” и „Бентли”, за  златни часовници „Патек Филип”, за бижутата на „Картие”, за тоалетите „од котюр” на модните къщи на Ив Сен Лоран и на Долче и Габана, за яхти и частни самолети непрекъснато бяха „подгрявани” от агресивна и мощна рекламна кампания по големите телевизии. Най-известният български артист, чаровният Захари Бахаров, нает специално от Черепа, през вечер показваше греещите от щастие лица на  спечелилите от лотарията „нови милионери”. Това бяха смачкани от тежък труд и немотия хорица от затънтени градчета и селца като Неделкова гращица, Мало Конаре или Щръклево.  (След време, когато държавата рязко смени правилата и подгони Черепа, всички те щяха да пият по една студена вода, но това е сюжет за друг разказ.)

Важно беше, че „зарибяването” върви с пълна сила.  Държавата не даваше вид да се тревожи от поредната финансова пирамида, която буквално пред очите на контролните й органи, се изграждаше и нариваше с мощ. Не ми се вярва Васил Божков да беше чел мрачната, пророческа анти утопия на англичанина Джордж Оруел „1984”, но в резултат от усилията и предприемчивостта на хазартния бос и любезното съдействие на държавата,  всички ние бяхме сякаш преместени да живеем на страниците на тази книга:

„С внушителните си седмични награди лотарията беше единственото обществено събитие, към което „пролите” (измислените герои на Оруел) се отнасяха сериозно. Тя бе основният, ако не и единственият, смисъл на живота на милиони от тях. Тя беше тяхното удоволствие, безразсъдство, успокоително средство и интелектуален подтик. Ставаше ли дума за лотарията, дори полуграмотните хора проявяваха смайващи математически способности и феноменална памет. Цяла една мафия си изкарваше прехраната от нея. Но до голяма степен наградите бяха само въображаеми. Изплащаха се само малки суми, а спечелилите големите награди бяха измислени лица…”

В България регулацията на хазарта се правеше с философията: „Не си струва да го забраняваме, нека само го контролираме“. И през годините на Прехода страната буквално се препълни от казина и игрални зали, такива има едва ли не във всеки български град. А талони за лотариите се продаваха не само в специализирани пунктове, но в бензиностанциите, и големите хранителни вериги, в бакалиите, в книжарниците, в павилионите на „Лафка”.

Много хора развиха зависимост от „комара”, тя се превърна в тежък социален проблем. Защото е трудно изкореним порок, който  не може да се контролира, може само да се лекува. Обаче именно заради пристрастяването на хората, хазартната  индустрия започна да акумулира огромни средства. По едно време хазартният бизнес се беше превърнал в най-глезеният сектор на българската икономика, едва ли не в приоритетен отрасъл. Но хазартната индустрия има и една друга, много страшна цел. Този бизнес е изключително удобен за изпиране на „мръсни” пари.

Стотици хиляди евра, долари, франкове, лири, юани, йени, донги, вонове, че и левове, могат и се „преточват”, както през талоните и нагласените печалби от лотариите, така и през игралните зали с големи обороти.  Игричките на Черепа с престъпни босове като страшния Красимир Каменов „Къро”, един от царете на „подземния свят”, бяха очевидно доказателство, че съществена част от богатството му вероятно има такъв произход.

Всяка памет на „слот машина” може да бъде манипулирана. Между производителите-търговци на хазартно оборудване и организаторите на „игрите на късмета” има картелно споразумение. Затова производителите са неотделима част от мрежата на казината.

През цялото време на изгнанието си, Васил Божков никак не бързаше да извади неоспорими доказателства за държавния рекет над бизнеса му. Той сигурно ясно си е давал сметка, че, ако е организирал „перачница” на пари, е твърде уязвим. В „Закона за хазарта” няма изискване да се декларира произходът на парите, с които се играе. Кешът е непроследим, „прането на пари“ е законно, в България то е неоспорим факт.

Другата философия за регулирането на хазарта лежи върху презумпцията, че хората залагат собствените си пари, за които вече са платени данъци.  И „изпирането“ на чужди пари става съвсем лесно и дори законно. Всички партии, когато са били на власт, заедно с Черепа са част от тази конструкция. Съвсем същото важи и за залаганията „онлайн”, защото във виртуалното пространство има само виртуални хора.

Държавите, в които хазартът е позволен,  съвсем не случайно определят „такси“, а не „данъци“ върху него. Защото таксите са си фиксирани и сигурни. Черепа си е плащал таксите, плащал си е и рекета върху бизнеса, именно, за да има такси, а не данък върху оборота. Държавата и хазартният бос са си „стиснали ръцете“ да не търсят произхода на парите, които се „въртят” и в наземния, и във виртуалния хазарт.

И това се отнася за всичките години на Прехода. Всичките правителства, повече или по-малко, са помагали на Васил Божков и са се възползвали от парите му.

Но нека се върнем към нашия си разказ. За пред феновете си, СДС се беше разграничил рязко от Черепа, който по онова време журналистите от Би Би Си бяха определили като „фронтмен на българската мафия”. И американското посолство се присъедини към тази оценка, като го определи  като „най-опасния местен гангстер”.

Това беше причината лидерката на „сините” Надежда Михайлова-Неински сензационно да се откаже от номинацията на Пламен Орешарски, бъдещия „червен” премиер, за кметската надпревара в София. Това стана в самото навечерие на изборите, и то само защото кандидатът на СДС беше приел поканата на Черепа да обядват заедно.

Този тип публично „остракиране” обаче никога не трогна олигарха. И си беше прав – през всичките години на Прехода, въпреки че публично се дистанцираха от него, нито  „червените”, нито „сините”, нито царя, нито ГЕРБ  позволиха прашинка да падне върху него. Но какъв е този митичен Череп? От къде се взе?

Преди промените сведенията за него са твърде оскъдни и доста противоречиви. Сигурно е, че е роден във Велинград и там е преминало детството му. Майка му е била учителка по руски, а баща му – по математика. Една от легендите, които се носят около малкия още Череп е, че библиотекарката на училището е предупредила майка му да внимава с него.  Още на десет години той бил изчел цялата секция със западно-европейска и американска литература. Ако се съди по оскъдния му речник, това едва ли е вярно.

Факт е обаче, че след Велинград Васил Божков е завършил успешно „Математическата гимназия” в София и специалностите „Математика” в Софийския университет и „Икономика на труда” в Университета за национално и световно стопанство.  Колкото и да търсех, не можах да намеря официални данни с какво се е занимавал Черепа след като си е получил дипломите, та чак до „Христовата” му възраст?

Почитателите на предприемача твърдят, че e получил  прякора си заради комбинативния ум, ярко демонстриран по време на следването. Според неприятелите, той отразява изключителната му жестокост, проявявана при събирането на парите, които му дължали софийските комарджии.

Градската легенда мълви, че през  младежките години Черепа е бил един от „големите майстори” на всякакви игри на карти в територията на „Бермудския триъгълник”, заключена между култовите тогава столични кафенета „Бамбука”, „Шапките” и „Бразилия”. Виждан бил да играе покер на „вързано” с Васил Друмев-Омбо, агент на Държавна сигурност, европейски шампион по бридж, бъдещ генерален директор на НДК „Людмила Живкова”. Явно не са били само картите, защото преди да започнат да му викат Черепа, били му казвали Зарчето.

Тези легенди може и да не са толкова далеч от истината. Защото първите си големи пари олигархът наистина натрупва от игри на комар и сделки с  валута на „Магурата”. Това беше полулегалната улична борса в центъра на София, близо до НДК, разигравана в мътните времена малко преди и веднага след промените.

По онова време вървели и слухове, че Черепа „снася” информация на „куките” от Политическата полиция. Комисията по досиетата досега нищо не е „извадила” за Божков, но „под сурдинка” се говори, че той е имал  вземане-даване и с РУМНО, военното разузнаване.

Единствената  известна негова държавна служба е тази на счетоводител в мощната държавна оръжейна фирма  „Елмет инженеринг”. Според сведения, които получих от човек на разузнаването, с нейните пари Черепа е „играл” на „Магурата”. Той теглел долари от сметките на фирмата – там те били доста -„превъртал” ги през чейнджа, след това връщал обратно главницата, а за себе си оставял печалбата.  Неудържимият възход, спечелил му славата на „най-богатия българин”, е свързан преди всичко с хазартния бизнес, но също така със застраховане, с банкерство, със строителен бизнес и с какво ли не още. Така или иначе, според западни разузнавания богатството му варира между един и три милиарда евро.

С тези пари той е плащал такса „спокойствие” на хунтата, както той нарече правителството на ГЕРБ и патриотите. Това дълги години е била голямата тайна на Бойко Борисов и на Васил Божков. Те са си делели крадени пари, кървави пари, мафиотски пари и парите на най-бедните. Един Череп и една държавна Мутра са делели безсрамно пред очите на хората парите, които са били откраднати от тях.

Но в един момент народните пари просто са се свършили. Намалели и парите, „усвоявани” от Европа. Вече нямало откъде да се краде. Затова мафиотите започнаха да крадат един от друг. И, ако се върнем към началото на тази глава, така започна войната на „правилните” срещу „излишните” олигарси. На фронта  бойните действия ги водеха главният прокурор и премиерът.

Зад гърбовете им обаче надничаха Сокола и Дебелото момче.

 

 

 

 

 

Предишна статияНа кръстопътя, сред всемира…, нови сонети от Кирил Кадийски
Следваща статияНова поетична книга на Кева Апостолова