Савка Чолакова, в. „Над 55“

Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Била е редактор в Агенция „София прес“ и зам. гл. редактор на в-к „Ние, жените“. Има публикации в „Стандарт“, „Труд“, „Поглед“, „Дневник“, както и в сп. „Септември“, „Български месечник“, „Море“, „Съвременник“ и др.  Автор е на сборника „Любовни убийства”, „Сиела”, 2009, която има две  издания. И на книгата „Моят Шабат“, Факел, 2020. Носител е на награда за разказ в литературния конкурс, организиран от Форума на жените от Средиземноморието, Марсилия, 2002, както и на Националната награда „Хр.Г.Данов“ 2020 г., за най-добър автор на българска художествена проза.

Казват, че сте написали книгата „Моят Шабат“ за внуците си, които жиеят  чужбина.  Как се почувствахте, когато разбрахте, че печелите националната литературна награда на „Хр.Г.Данов“, една от най-авторитетните у нас…

Как ли се почувствах? В първия момент се притесних. Пътувахме за церемонията в Пловдив, знаех, че съм сред четиримата номинирани и както винаги, закъснявах. И тогава звънна телефонът на Румен Леонидов, моят издател. Той изведнъж, както караше колата се разкрещя с пълно гърло, както само той може. Толкова шумно, че може и мъртвец да събуди. Почна да блъска от радост кормилото, а накрая се разрида. Аз обаче онемях,  свих се и много се уплаших. Помислих си, ами сега ще ми задават въпроси, ще трябва да говоря пред микрофона, а главата ми е съвсем празна. Нещо подобно, като да те изтъпанчат пред черната дъска в училище, а ти се червиш, защото не си знаеш урока, а и не изглеждаш добре. Това почувствах в първия момент, после се окопитих. Истината е, че никога не съм се изживявала като писателка. Знаех си мястото. А една такава награда е ужасно задължаваща. След няколко минути се появихме на тържествената церемония и след „кресчендото“ дойде ред на по-спокойното, забързано „алегро“, което в моя случай беше алегро Виваче… Получих си статуетката с много поздравления, цветя и прожектори…  Зарадвах се.

Сега бихте ли разказали за своите деца накратко? И за внучетата? Добавете и тяхните реакции относно наградата. Те след като са в чужбина ще могат ли да прочетат книгата на своята красива баба?

Имам две деца, Румена и Александър и  пет внучета. Много са, да не ги изреждам. Не знам, за добро или за лошо те не живеят в България и за мен това е голяма драма. Когато навремето доста лекомислено ги изпратих в чужбина, уж за тяхно добро,  не осъзнавах пред каква дилема ще се изправя един ден. Дори не зная дали ще съумея правилно да го формулирам. След децата, внуците са най-близките ми същества. А истината е, че между нас е издигната голяма преграда. И тя не е само голямото разстояние, изразено в хиляди километри. Тя е изградена от друг манталитет, друг език… съвсем различна културна среда… И това вече е драма. Само хора, които имат подобен проблем ще ме разберат. Това бяха и подбудите ми да напиша тази книга. За да знаят внуците ми откъде идват и да обикнат това, което е далеч от тях и „вътре“ в тях…

Кой епизод за Бургас писахте с най-мило чувство?
Дори и съвсем да оглупея и да забравя коя съм, както се случва в живота, безшумната артикулация на съзвучието Бургас ще продължава да ме облива с мили чувства и незабравими спомени. И продължавам. Те са незабравими единствено за мен, за всички останали са нещо съвсем тривиално. Това са малките улички с подредени дворове, със социалистическия надпис „Образцов дом“, Акациевите дръвчета, салкъмите, напуканият тротоар, прашната витрина, накичена с демодирани стоки. Не мога да го обясня, това е прекрасното нещо наречено провинция. Където хората се познават, клюкарстват безконтролно, но ако си в нужда ще ти помогнат. Място, където трудно можеш да се скриеш, защото си разпознаваем, но и сред най-шумната тълпа си се научил да се уединяваш и да бъдеш себе си. Защото до теб е морето. Вътре са рибите, които не говорят, но поглъщат всичките ти тайни и ги пазят в коремите си.  Нещо като кита на библейския Йона. А в далечината плуват кораби от други светове и ти често качваш мислите си на някоя чужда палуба и обикаляш с мечтите си, върху гърба на  ветровете. И естествено в повечето случаи всичко си отива на вятъра. И така нататък… Не мога да си обясня и до днес защо хората в столицата имат такова подигравателно отношение към провинцията. Почти нацистко. В големия град се чувстваш анонимен, хубавото е, че в тълпата от непознати можеш да се скриеш, но има опасност да загубиш и своята самоличност. Казано в едно изречение всеки епизод от Бургас ми е мил.

Какво в една фамилия поражда чувството ви за общност?
Ритуалите. Както и фамилните спомени. Ритуалите, както беше казал Екзюпери в „Малкия принц“, са много важно нещо. Те подготвят сърцето ти за съществените неща в живота. Те обличат в празнична дреха твоите очаквания и предчувствия. В тях се крие вълшебството,  в инак прозаичното ни всекидневие.  

Вашият мъж Румен Леонидов ви подкрепя май много за тази книга. Това нали е важно за съпругата, която е написала своята втора книга и изненадващо получава веднага награда?
Ако трябва да бъда напълно откровена, най-голяма подкрепа, за да напиша и издам тази книга получих от сестра ми и няколко мои приятели. Румен, сякаш се впечатли повече от техните оценки.  Днес твърди, че докато е чел ръкописа ми е плакал. Но с мен сподели само забележките си по книгата, съвсем по редакторски. Но пък и аз като автор не всички приех. Не ми позволи да пратя ръкописа в някое по-голямо издателство, защото редакциите били задръстени с всякакви лични истории и кой ли се интересува от тях. Послушах го. Личното ми усещане е, че много не вярваше в успеха на този ръкопис. Откровено казано, аз също.  Когато читалище „Гоце Делчев“, където работя предложи моята кандидатура в Министерство на културата за националната награда „Хр.Г.Данов“, Румен доста пренебрежително подхвърли, че едва ли ще стигна до номинация. До тук „Моят Шабат“ получи три номинации и една награда. Споделям тези неща не за да създам усещането, че Румен Леонидов не ме подкрепя в писането. Обратното. Вероятно винаги е искал да ме предпази от вманячаване, за което съм му благодарна. Няма по-противно нещо от вманячен графоман. Като дългогодишен редактор в „Ние, жените“ имам богата колекция от  комични спомени с такива „автори“.Но помня и една похвала, която той сигурно вече е забравил. Преди двайсетина години реших да кандидатствам в конкурс за разказ от жени, които нямат авторски книги. Бяхме го обявили в нашия вестник. Привлече ме наградата, която беше пътуване до Марсилия, на разноски на организаторите. След като написах разказа го дадох на Румен за мнение. Доста време той го подхърляше, и все нямаше време да го прочете. А на мен ми беше унизително всеки ден да го питам дали нещо се е получило от моите драсканици. И вече бях забравила за този разказ, когато една сутрин той ме събуди с целувка и ми каза: „Виви, ти си писателка.“ Бях шашната. Честно казано, разказът е доста нескопосан, неотдавна го четох отново… и сега никак не го харесвам, но тогава получих похвала от най-високото за мен място.

Когато Багряна, вече възрастна, се пита кое би избрала ако стане отново млада – да пише, да описва живота, или да живее живота, тя недвусмислено казва – щях да избера да го живея живота ми. 

Да живея, разбира се. Колкото повече напредвам във времето, осъзнавам, че животът е наистина много кратък. И е доста красив. Но, ако трябва да си лекувам депресиите си ще се наложи и да го описвам.  И тук ще разкажа нещо свързано с автора на това интервю Савка Чолакова. Повече от двайсет години работихме в една редакция. Савчето беше много продуктивна и всеки ден повтаряше: „Аман вече, един ден като се пенсионирам, ред няма да напиша. Ще си кръстосам краката и ще го ударя на живот.“ Тези думи много ми харесаха и аз ги възприех. Но както се случва често, няма по-голям учител от Живота. Савка се пенсионира и не се спря да пише  и да сътрудничи на различни  редакции.  Аз, след пенсионирането си, си намерих работа в читалище с надеждата да  изпълня заръката на Савка. Но, очевидно всекидневното писане много ми е липсвало, за да седна пред компютъра без някой да ме кара, без да гоня срокове и да търся трескаво злободневни теми. Много естествено седнах да описвам живота си. И май ще продължа! Третата книга вече е в главата ми и от части в компютъра.

Предишна статияВанга, каквато я познавах, Откъс от книгата на д-р Здравка Методиева, снахата на петричката пророчица
Следваща статияОРЕХЪТ, разказ от Любомир Калудов