„Във Ючбунар отново ще заблещукат кръчмите,
брадясали мъже ще се изгубят в мрака
и някой старец тихо с очите си измъчени,
с бастун и със лула ще седне сам във парка.“
Ал. Вутимски
тъй както утрото се спъва
и хвърля хребета далеко
забравен в старото легло
лежеше в тъмното човекът
разсечен с белег под окото
лицето със съсирна кожа
преминал през небе и пръст
и паднал два пъти под ножа
захвърлен като клон след буря
очите – облаци до жълто
пропита глухо за да знае
дали е жив дали е мъртъв
дали е мъртъв или шава
дали земята още дращи
синът му в зимата замина
и цветни картички му праща
дали да стане или вече
да сплита тръните и пътя
омръзна му в нощта да чака
и спомените да разплита
попита сянката отгоре
която като прилеп спеше
а тя премигна не отвърна
защото времето броеше
той хръкна с дума и изпсува
все този път все този прах
и плюна кръв и плюна лига
не съм такъв какъвто бях
изметнал коловоз до скеле
обричал се живял презрян
във джоба – молив и хартия
и срутен стих за срутен храм
години… сенките се свили
дъските грапаво легло
а чакал времето да се обърне
да проговори ангелът с добро
да грейне нещо като слънце
да стопли със висок топлик
да има смисъл пътя под небето
дори за час дори за миг
години… грохнала плътта в
омразна до налудност стая
иконата – все там виси
и прилепът все лющи края
и пак таванът се задъхва
а той на лакет стърже кожа
ръката – счупен клон трещи
и да си сложи ризата не може
таз сутрин слънцето изтръпна
провисна над тополите далеки
и сякаш с лупа на окото
се вгледа в пътя на човека
а той продъхна и умря
спокоен някак а очите сини
пред края си видя жена –
богиня с кошничка маслини
