Василий Лвович Пушкин, ОПАСНИЯТ СЪСЕД

На 27 април (8 май) 1766 г. в Москва се ражда един позабравен с годините стихотворец, представител на знаменития аристократичен род Пушкини – Василий Лвович, чичо на гения Александър Пушкин (с четири години по-голям от баща му). Причина за неговата забрава не е в това, че остава в сянката на знаменития си племенник, нито защото е второразреден и незначителен съчинител. Тъкмо обратното – неговите творби са се знаели наизуст и са се разпространявали в ръкопис сред целия културен елит в двете руски столици в края на ХVІІІ и първата четвърт на ХІХ век, той е бил особено популярен в литературните салони, търсен и предпочитан за компания, остроумен, високо образован, полиглот, остро критикуващ консервативното филологическо течение на Шишков и привърженик на карамзинистите, личен познат с всички големи фигури на своето време и сам един от тях. Причината за официалното му премълчаване е далеч по-„прозаична“ и тя се състои в самия характер на написаното от него. Днес то с основание може да бъде определено като „скандално“ – по същия начин, както е било определяно още тогава, а и винаги, независимо от силно размитите във времето граници на скандалността в смисъл на публично (не)приличие. Но стиховете му са своеобразен „автопортрет“ на своя автор: авантюристично дързък, оригинален, безкомпромисен към глупостта и лицемерието, съвсем на български казано – чешит. Или издънка. Но все пак – литературна. Когато през 1822 г. в Санкт-Петербург издава единствената си приживе стихосбирка „Съчиненията на Василий Пушкин“, за епиграф към нея поставя мисъл на Волтер – жест, изтълкуван от безименния му рецензент като „най-цензурното“ изречение в цялата книга.

Но всъщност той е запомнен с друго. По-точно с други две неща, случили се през 1811 г. Първото е, че с негово ходатайство 12-годишният му племенник е приет в новооткрития елитен Царскоселски лицей, създаден не само за най-малкия брат на император Александър І, бъдещия Николай І, но и заради потребността от подготовка на мъже, нужни на управлението на Русия, макар че Николай така и не го завършва. И доколкото биографите често пропускат факта на кого младият Пушкин дължи попадането си в лицея, то същинското и мъчно забравящо се, станало през 1811-та, е, че Василий Лвович написва най-известното си произведение, което поради „негодния за издаване“ характер се налага да изчака отпечатването си цели 44 години (и 25 след смъртта на своя автор) – поемата „Опасният съсед“ (излязла в Лайпциг през 1855). „Базил“, както шеговито е наричан от близките си, е запомнен и с престорената си суета, и с доста свободните нрави, демонстрирани в строго патриархално време.

През 1803 и 1804 г. чичото не се появява в дома на родителите на Александър Пушкин, защото предприема пътешествие в чужбина. След като посещава Германия, Франция и Англия, Василий Лвович се връща в Москва, преизпълнен с впечатления. Малкият Александър за първи път с очите си вижда конте в целия блясък на парижката мода. „От него просто лъхаше на Париж – спомня си по-късно близкият приятел на А. С. Пушкин и поет, княз П. А. Вяземски. – Той беше накипрен по парижки маниер от главата до петите – имаше прическа а’la Titus, зализана, излъскана с huil antique и с добродушно самохвалство даваше на дамите да му помиришат косата”[1]. И още: „Хлапакът Александър Пушкин, общувайки с чичо си, слушайки го, наблюдавайки го, за първи път в живота си се запознава с поет – с човек, посветил се на поезията. С блестящо образование, остроумен, отличаващ се с безупречен литературен вкус, В. Л. Пушкин представя онази поетическа култура, която обкръжава бъдещия велик поет в детството му, формирайки неговите литературни нагласи и пристрастия. Известно е, че стихотворенията и басните на чичо си племенникът е знаел наизуст. В. Л. Пушкин става първият литературен наставник на А. С. Пушкин: неслучайно племенникът му го нарича както „чичо ми от Парнас“, така и свой „Парнаски баща“[2]. Следите от Буянов – героя на охулваната, но и обожавана поема, водят неподозирано в други фикционални пространства: „той“ пристига на бала у Ларини в пета глава на „Евгений Онегин“.

Когато през 1826 г. Николай І най-сетне разрешава на младия Пушкин да се върне в Москва след южното си изгнание и едногодишния принудителен престой в Михайловское, той най-напред посещава именно чичо си в къщата му на ул. „Старая Басманная“. По-късно нееднократно му гостува, около него е и в смъртния му час на 20 август (8 септември) 1830 г.

В оцелялата по чудо къща на ул. „Старая Басманная“ № 36 в Москва през юни 2013 г. след дълга и внушителна реконструкция бе открит музеят на В. Л. Пушкин, който днес е сред най-впечатляващите литературни музеи в руската столица.

Василий Лвович Пушкин

ОПАСНИЯТ СЪСЕД

В превод на Людмил Димитров

Ох! Чакайте за миг дъха да си поема!
Не, всичко ще разкажа, не е там проблема!
Та тъй: Буянов, мой отдавнашен съсед,
живял с кого ли не и мъкнал се наред
и с циганки, и с к…ви, в кръчми, по бардаци,
пристига вчера тук с небръснати мустаци,
раздърпан, в пух, фуражка килнал настрана.
Нахълта и на бъчва всичко увоня.
„Съседе – вика ми, – какво умуваш вкъщи?
Конете на Пахом са вън – фурии същи;
поне на Сирница да се разходим с тях.“
След туй ме тупна свойски, смигайки през смях:
„Една находка, друже, се е появила;
мома, та дрънка! Ей, Москва е пощурила!
Шестнайсет е едва, но вежди, деколте…
И в занаята скоро влезна за сефте.
Да тръгваме!“ Нали слаб ангел имам, пусто,
подмами ме това плямпало хлевоусто.
В шейната с мек килим постлано всичко бе,
но стегнахме се с ремък, че си е шубе.
Наежен, кочияшът дръпна в миг юздата:
„Соколи!“ – викна, – „Дий! Да шашнем господата“.
От ноздрите широки пара изпръхтя
и из града шейната бясно полетя.
Кузнецки мост, Арбат, след малко Поварская
от двойката коне останаха в омая.
Това, Варяго-Рос, Певецо наш унил,
Славянофилов куме, пример е за стил.
Нали сме ужким прости, мислехме, че даже
не „чифт“, на руски „двойка“ трябва да се каже,
доскоро пишехме, за да ни разберат.
Но ум и вкус по дяволите да вървят!
„Пристигнахме!“ – затрупан кочияшът викна.
Пред нас същинска съборетина изникна,
крепяща се на косъм, с порта отстрани,
а срамотии пълнят целите стени.
Отвътре чу се груб и дрезгав глас: „Кой чука?“.
„Я бързо да отваряш, да не те отпукам…“ –
Буянов вече истински се озлоби,
вратата ритна с крак и просто я разби.
Приведен го последвах в нещо като стая:
търговец с дякон карти – гледам ги – играят,
пунш, бира и тютюн – на масата до тях.
А трътлеста, със пришки (да те хване страх),
дъхтяща отдалеч на чесън и на водка,
разплула се мадам с въпросната находка;
Султан Селим, Волтер и Фридрих Втори там
висяха чинно в рамки над протрит диван;
две мощни гостенки, разпален вой надали,
за „Новият Стърн“ щедро сипеха похвали.
„Безспорният талант е щит пред врагове!“
Лакей с едно око поднася им кафе;
готвачка пък без нос и с ватено елече
с цокало, самовар и чашки се притече.
„Дойдох!“ – Буянов ревна като същ юнак
и вкупом трепнаха – мадам, търговец, дяк;
но всеки скочи, кимна ни и се приведе.
„Не ставайте, де! – заухажва ги съседа. –
Когато сме в бардак, сме равни до един;
ний тук на всички вас достойнството ценим.
Седни, Панкратиевна! – Ох, Варюшке сочна! –
Пийни си, дяконе!“ – И оргията почна!
Едната гостенка загадъчно ме спря:
„Сладур, да знаеш само колко съм добра;
да идем в стаята, доволен ще останеш;
а от Варюшка нещо, току-виж, прихванеш;
то, младото, подаръци раздава май.“
Погледнах я. – Пък щом като си рекла, дай!
Забързахме по стълбата почти отвесна,
зад нас готвачката: „Бащице! – като кресна, –
Бъди по-щедър, в положеньето ми влез,
във този дом стоя зарад едната чест“.
Сандък, покрит с дюшек, но страшно изпомърлян,
мъждяща свещ, по пода сламеник нахвърлян,
две медни кофи, фусти, съхнещи над тях,
кокошка там и сивкав котарак видях.
Прегръщайки ме сластно, тая взе да стене:
„Приятелче – ми вика, – отпусни се с мене;
добър човек си, Господ хубост ти е дал,
с едно момиче ти не би се подиграл.
Не се плаши; надзор ми упражняват строго
и туй-онуй – Москва ще потвърди – го мога“.
Гадина! Как съм слаб пред тия женуря!
Свещта угасна, а сандъкът ме подпря…
Но що за шум? Крещи се! Вряскане голямо;
красавицата ми, по долни дрехи само
надолу боса хуква, ще ме отнесе;
след нея – аз. Домът направо се тресе.
Съседът – ужас! – стиснал дякона, егати,
взел с другата ръка търговеца да млати;
Панкратиевна в кръв; летят предмети бол,
на пода не останал здрав и читав стол.
Варюшка, фиркана, се брани непристойно;
единствен едноокият лакей спокойно
изчаква края, смъркайки тютюн встрани.
„Буянов, попа бий, търговеца пусни“ –
дебела к…ва се застъпва пред героя.
Но всички хубавици дружно влизат в боя:
от джама пращат в щурм „Бова“ и „Еруслан“,
за Никанор сантименталния роман,
„Смъртта на Рола“, „Арфаксад“, „Русалка“, ето –
и „Слънчевата Дева“ влкючва се в мелето.
Не, тази женска доблест мен ме възхити;
уви, те паднаха; съседът победи.
Но за какво все пак вилняха злите сили?
Съседът, дяконът, търговецът запили,
доказвали си, че са светски хора уж;
Варюшка шетала, доливала им пунш;
и всичко си било съвсем благопристойно.
Ама къде ти Бакхус ще стои спокойно.
На щастието враг, вестител на беди,
за слабостта човешка Сатаната бди.
Търговецът ищах усетил към Варюшка
(а к…вата, спор няма, си е обща дружка).
Аспазия да щипне, бутнал дяка той
и дяконът в Буянов се нацепил с вой;
Буянов, впечатлен от този жест нечакан,
тъй както си седял, в лицето светнал дяка;
в гняв дякът пернал на търговеца кроше;
търговецът докопал някакво шише
и ги замерил. Изпълнение най-паче!
Не знаеш да се смееш ли, или да плачеш!
На шеметни крила отлита радостта,
а лошото връхлита!… Гнилата врата
проскърцва и един възшкембест полицейски
намръщен офицер, изпъчен дерибейски,
пристъпва важен, в униформа със сюртук.
„По-тихо – вика, – да не ви е кръчма тук!
Прилични ли са пред жени такива сцени?
Сега подред на обяснение при мене!“
Съседът ми с чиния праща му привет.
Добре че до вратата бях за мой късмет.
Нали съм духом слаб и мразя боевете,
спасение съзрях единствено в нозете;
зарязах в стаята часовник, портмоне
и през греди и тухли, смрад, какво ли не,
прескочих, и – където видят ми очите.
Ужасна глутница от Цербери сърдити
и адови изчадия ме обгради,
а лаят им жесток направо ме влуди.
Ами сега? – Със стръв ми сръфаха шинела.
Сняг, вихър. Работата ставаше дебела!
Обезверен, подгизнал и без капка мощ
до къщицата си най-сетне посреднощ
довлякох се, приятели, почти наслука.
Не! Стига толкова! С Буянов бях дотука!
Блажен стократно, който води тих живот
и прави на такива сборища бойкот.
С любимата си искрено се забавлява
и жертва от една целувчица не става;
и не отваря на опасния Съсед;
не дразни никого, от всички е приет
и пише стихове, щом скука го обземе.
И над рецензията на Славянска дреме.

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

Преводът е направен по берлинското издание на поемата от 1855 г., фототипно възпроизведено в монографията на Н. И. Михайлова: „Поэма Василия Львовича Пушкина „Опасный сосед“. Очерки о дяде и о племяннике, Буянове и Онегине, „Арзамасе“ и „Беседе“ et cetera“, М. 2005 (19-28 стр.), и е сверен със съвременната транскрипция на текста по изданието: Пушкин, В. Л. Стихотворения. М. 2005, подготвено от С. И. Панов, стр. 27–30.

Буянов. Фамилията на героя е „говореща“, идва от руското „буян“ – „буен“, „скандалджия“, „побойник“.

…конете на Пахом са вън. Както отбелязва Б. В. Томашевски в коментарите си към книгата „Карамзин и поетите от неговото време“ (Л. 1936), Пахом е действителна личност: „известен московски борсов кочияш и търговец на коне“ (стр. 467).

Сирница. Сирни заговезни, прошка. В Русия сиропустната седмица (седем седмици преди Великден) се нарича Масленица и тогава се организират „балагани“ – панаири на открито, при които се допускат и по-свободни нрави. Ядат се блини с масло и черен или червен хайвер. Празникът непосредствено предхожда най-дългия пост през годината – Великите пости.

Кузнецки мост, Арбат … Поварская. Московски улици, днес в идеалния център на руската столица. На „Кузнецки мост“ през 1811 г. е имало каменен мост през река Неглинка, съборен след нападението на Наполеон. Улицата е била известна с модерните си френски дюкянчета. Булевардите „Тверской“ и „Никитски“ са любимо място за разходки на московчани. Шейната на Буянов през Арбатския площад и улица „Поварская“ лети от центъра към покрайнините на града.

Варяго-Рос, Певецо наш унил. Намек за Сергей Александрович Ширински-Шихматов (1783-1837), йеромонах, княз, духовен и светски писател, академик. Горещ застъпник на идеите на основаната от А. С. Шишков „Беседа“, консервативен мислител.

Султан Селим. Селим ІІІ (1761-1808), 28-мият султан на Османската империя.

Волтер. Франсоа-Мари Аруе ~ (1694-1778). Френски философ и писател, идеолог на Просвещението.

Фридрих Втори. Наричан още Фридрих Велики (1712-1786), крал на Прусия.

Шаховской. Княз Александър Александрович ~ (1777-1846). Драматург, привърженик на шишковистите. Тук се иронизира комедията му „Новият Стърн“ (1805), насочена срещу карамзинистите.

„Бова“. „Благородна приказка за славния и храбър рицар Бова кралевич“. Спб 1790.

„Еруслан“. „Приказка за царския син Еруслан Хиразович, силен и могъщ богатир“. М. 1794.

…за Никанор сантименталния роман. „Нещастният Никанор, или Приключение от живота на един руски дворянин“. Част 1, Спб 1775; второ издание, част 1-3, М. 1787-1789.

„Смъртта на Рола“. Има се предвид произведението на Август Коцебу „Испанци в Перу или Смъртта на Рола. Романтическа трагедия в пет действия“. Спб 1802.

„Арфаксад“. „Арфаксад, халдейска повест“ от П. М. Захарин. Част 1-4, М. 1793-1795.

„Русалка“. Руска преработка на немската вълшебна опера „Дунавската фея“, написана от Ф. Кауер по либрето на Геслер. Част 1-4, Спб. 1804-1807. Операта става изключително популярна в Русия. През 1806 г. е издадена „Леста, или русалката от Днепър. Романтическа повест, свободен превод от немски“. Тези произведения са възможен източник на драмата на А. С. Пушкин от 1832 г. „Русалка“.

„Слънчевата Дева“. Драма от Август Коцебу, М. 1803.

Аспазия. Атинска хетера, възлюбена, а по-късно и съпруга на Перикъл, в чийто дом се събират поети, философи и художници.

…и над рецензията на Славянска дреме. Намек за скучните съчинения на А. С. Шишков. На 3 декември 1810 година на годишното събрание на Руската академия Шишков чете „Разсъждение за красноречието на Светото Писание“. В „Добавка към Разсъждението“ той обвинява В. Л. Пушкин в нихилизъм и чуждопоклонничество, приписвайки му безверие и безнравственост.

Л. Д.

[1] Михайлова, Н. И. Василий Пушкин и неговата поема „Опасният съсед“. В: Пушкин, В. Л. Опасният съсед. Поема. Превод от руски Людмил Димитров. С. Диоген BG 2008, стр. 5–6.

[2] Пак там, стр. 6–7.