Ваклуш Толев: Човеците са смъртни богове, а боговете – безсмъртни човеци

Излезе от печат първа част от втория том на трилогията „История и теория на религиите“. Новото издание на книгата на Ваклуш Толев е посветена на езотеричните школи и мистичните учения от предхристиянската епоха – кришнизъм, херметизъм, орфизъм, питагоризъм и кабала. В книгата той представя и Великите посветени, преносители на това скрито знание: Кришна, Хермес, Орфей, Питагор…

„След като разгледах всички религии, в мисълта ми се роди потребата да видя зад завесата какво стои. Там някъде в дълбините не само на човешката история, зад онова, което наричаме образ, изначало бе казано за някакво подобие. А това подобие какво е? Бог във вас и вие в Него. Тогава реших да видя къде, в кой скрижал на демонстрираното външно учение трябва да намерим подобието. И тогава се наложи да отгърна страници от това, което се нарича мистични, окултни, езотерични школи.

И така, когато разлиствах имената, биографиите на живота и учението им, се родиха тези лекции пред студентите ми в Университетите в Пловдив, София, Варна, Бургас и т.н. Те бяха събрани в първа част от този труд – „Езотерични школи и мистични учения“. Това са знания, което човечеството вече има право открито да получи. А те са били дълбоки, скрити, не защото то не ги заслужава, а защото в първо отделение вие не можете да преподавате интеграли и не можете да обясните смисъла на корен квадратен от минус единица. Няма начин. А днес хората ги прилагат и решават вече космични проблеми”, казва Ваклуш Толев.

На читателите на „Факел“ предлагаме откъс от студията, в книгата, посветен на Хермес и херметизма.

Човеците са смъртни богове, а боговете – безсмъртни човеци. С тази теза на херметизма ще се опитаме ние, които сме смъртни богове, да изведем биографията и учението на онзи, който е безсмъртен човек.

Толкова необхватен е Хермес, толкова живителен е в окултните науки и реален в културната история на човечеството, че без съмнение е едно изключително богатство! Но как да се изведе биография, как да се физиономира някой, който има божествен произход, който в гръцката митология е син на олимпийски бог, а и самият той – олимпийски бог?

В египетските митологии и жреческата наука той се нарича Тот, а Хермес – в гръцката митология, която възниква по-късно и е силно повлияна от египетското културно съзнание. Тези две властни системи синкретизират двете божества към IV в.пр.Хр. (след като Александър Велики завладява Азия и Египет). В римската митология Хермес е известен като Меркурий. (Всъщност римляните нямат своя митология. Те имат идея за държава-империя и за армия, но приемат чужда митология и религия.) За някои от източните народи той е известен под името Фо, за скандинавците е Один, а тевтонците го почитат като Вотан.

Пренасянето на Тот от страница на страница в историята е показателно за движението на египетския окултизъм към Европа. Има нещо много особено: източният окултизъм на Индия, където с хилядолетия съществуват школи, не можа да докосне или по-точно повърхностно стигна до европейската култура, докато египетската мистериална наука влезе дълбоко в сърцевината ѝ. В този преход Елада е мостът, послужил за прехвърлянето на египетските знания чрез науката, школите и мистериите си. А живата връзка между културите на Египет и Древна Гърция са посветените в мистериите – и Орфей, и Питагор, и Солон, и Платон минават през египетските школи. Следователно преди всяко сакрално знание, преди всяка езотерична школа в Европа е бил Тот-Хермес!

Божеството и човекът Хермес, сгърнат в далечината на вековете като мистика, и в настоящето е една реалност за духовни ценности. Той е вечен и несменен в поточността на знанието, защото оставеното от него нито е преходно, нито е неисторично. Обикновено хората отминават със забрава онова, което не е направило дълбока диря в историята, което има временен характер като духовна ценност. Хермес не може да бъде отминат, защото е дал изобилие от мъдрости, и то с неоспоримо прозрение! От своите духовни пътешествия той оставя според преданията четиридесет и две книги, в които кристализира неговото знание. Разбира се, автентичността им се оспорва, защото е трудно да се приеме, че този, който даже и биография няма, може да остави учение. Но факт е, че това учение е наречено херметизъм, а не египтизъм или пък на някого от фараоните. Хермес е цитиран във вековете (и то с голямо вътрешно поклонение и признание); алхимичните школи визират точно неговото име, когато дават своите правила.

Колкото и да се твърди, че учението на Хермес е неавтентично, не може да не се признае, че това, което е дошло до нас като легенда, има историчност, по-голяма от тази на суровия исторически факт. Защо? Защото в легендата са запазени будността на Духа и тайната на изповеданието, които фактът не може да съзре. Той капсулира енергията, която прави събитието, а с това се губи и стойността на кредото. От друга страна, светът е намерил формулата: „Народът казва“. Да, но народът не ражда мъдрости, той само повтаря изреченото от мъдреци, които не са желали да афишират имената си.

Хермес е негаснещото слънце на езотеричните науки!

И ако Египет е огнище, което топли душите, ако е стълбата към Небето, по която се качват впоследствие посветените (човечеството сега я познава като Яковата стълба), това се дължи на божественото пратеничество на този митологичен бог и исторически човек. Затова в световната история остана надсловът: „Не Египет посвети Хермес, а Хермес посвети Египет“. Едно огнище е свято, ако някой го е осветил. След това там се ходи на поклонение и се пали огън. Ако ние все още говорим за Олимп, то е, защото е бил обиталище на богове, имали своето реално присъствие тук, на земята, оставили знания, които и сега ползваме, принципи, които и днес имат своята властност. Това, което тези митически богове са дали, показва, че те са имали своята причастна тайна от най-възвишеното – вътрешното прозрение и просветление.

Какъв е тогава този, който може да бъде родител на такава многопластовост? Хермес е царствен, без да е цар; божествен, без да е върховният Бог; и човечен с всичките му слабости, които един бог проявява в човека. Той е непосредствен участник в големите събития в митологията – приковаването на Прометей, подвизите на Херкулес, съда на Парис, убиването на Аргус; той дава меча си на Персей, за да убие Горгоната, защото само неговото оръжие няма да се огъне от люспите ѝ. Персей успява да я убие и от нейната кръв се ражда крилатият кон Пегас – вдъхновението на поетите…

Няма Лъч на еволюцията, няма пътека, която Хермес да не е избродил – защото е търсил развитието, търсил е осъществяването на целостта. Той не може да бъде ограничен само в потока на съдбата, защото е творец, който не следва покорно хода на еволюцията, а я пулсира! Така той внася в душата на човека идеята за деятелната еволюция. Греши онзи, който мисли, че еволюира само ако го плискат вълните. Не – трябва да плува! Другото е едно покорно стоене на пристана и чакане. Затова идват и потопите, които късат въжето на нашата лодка и я тласкат в океана, за да се научим да плаваме. Това е деятелната еволюция!

Хермес е в непрестанна борба между Дух и материя, която изгражда върха!

Той е и долу – с тези, които правят Троянска война, и горе – с онези, които правят съдби на Олимп. А победата на Духа над материята е една вложеност да се мине от статичното състояние на божественото у човека в динамично изпълнение. Това са крилата на Хермес! В субстанциалната борба между материалност и духовност е непрекъснатата победа в принципа на динамичната еволюция на Духа.

Човешката мисъл трябва да се пази от буквалността, за да не приема, че идеята за олимпийските богове е само една обикновена трагедия – приковани прометеевци, потопи… Официалното мислене допреди XIX век не допускаше, че може да съществува Троя и с една насмешка считаше „Илиада“ за приказка. Но дойде един Шлиман и каза: Когато порасна, аз ще открия Троя! – и я откри! Показа на света, че приказките са по-реални от „реалните“ му въображения и схващания и че ако се отгърнат страници от митичното, ще се докоснем до един напълно реален живот. Троя излезе цялата не само като свидетелство, че Троянска война е имало, но и като факт, натрапчиво обиден за рационалното човешко мислене.

Друг един велик мъж, роден в края на ХVIII век – Жан-Франсоа Шамполион, дързостно казва още на 11 години: Аз ще разчета египетските йероглифи! – и ги разчете!

Умението на големия творец е, когато от небесната пита взема тайните, демонстрирани в материята, с проницанието си да ги разтълкува. А защо да не видим в това и ръката на Хермес, която във висшите полета води тези творци, за да ни носят истини.

Какво всъщност оставя Египет на човечеството? Египет манифестира една материална изразност – пирамидата, като символ на безсмъртието и като хляб на мистериите. Но когато Хермес-Тот дава посвещение на самия Египет, това не е мистерия, а Божествена наука – Велика теургия. Хермес слага нейното начало и тя ще съпровожда човешкото развитие до онзи блажен миг, когато ще осъществим Богоживота. Откакто човечеството е излязло из утробата на своя Отец и е започнало да се осъществява като Негова еманация, или като Негово раждане на тази планета, то винаги е било и ще бъде обучавано.

Хермес пръв донася науката за Божеството, а след това, просветени от нея, идват като Велики посветени Адепти и Учители, идват пророци и ясновидци. Великата теургия е кристализирала в мистериите, на които впоследствие гостуват будните души.

Така че Египет ни оставя и материални паметници, и метафизични реалности, които не могат да бъдат оспорвани. Те ни улесняват да приемем, че това, което изглежда невероятно, чака своето откриване, по-точно – преоткриване.

Нещо много странно е, че преди политеистичните поклонения и признания на стихийните сили, т.е. много преди монотеизма на юдейската религия, Хермес твърди, че Бог е един и че от Него е всичко: Има една единна Вещ, от която изтича светът. Ето че в онова незнайно време има форма на чисто монотеистично изповедание, потулено след това от историческата действителност. Всъщност дори и в митологиите начело стои един Бог, а проявите Му и начинът на възприемане и служение на изповедниците пораждат политеистичното съзнание, създават това, което ръстът на човешкия род и духовната му усвоимост позволяват.

Хермес с методична последователност разкрива на своите ученици тайните на света в неговите три пласта: Божествен, Мисловен и Физически. Онези, които имат само гледа, но не и прозрението, чрез външната форма получават великия закон на подчинение и признание на това, което Бог е демонстрирал. Тази демонстрация в една надсловност наричаме природа и тя ни открива проявата на Духа в един-единствен закон – органичния, по който всичко се развива (ето свидетелство за единобожие). Чрез външния свят обаче се върви към познание на същността – статиката на природата е осезаема в динамиката на вътрешната ѝ пулсация, изграждаща един свят, който ни води до обожествяване.

Според херметизма господството на човека над физическия му свят се осъществява чрез метода на наблюдението и волята. След това идва другият метод – на съзерцанието и размисъла, с който се надмогва светът на нравственото и интелектуалното. И накрая, светът на Божеството се опознава само с духовното проникване, т.е. чрез откровението. Откровението и екстазата, която води към него, не са събуждане на известни психични сили (каквато е целта на някои йогически системи). Екстазата е особено вътрешно състояние – цялостност в Божественото съзнание, докато степените на пробудени психически сили в съответната чакра (или колело, както се превежда терминът) могат да дадат само степени в познанието. А Бог според Хермес може да бъде познат единствено посредством избраници, които Той праща. По-късно и Христос ще каже: „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18). Ето потвърждение на тезата, че никоя религия не е чужда на предишните. Това не означава, че се преповтарят – те просто поднасят знания, които се усвояват в йерархичност.

Учениците на Хермес трябва да освободят мисълта си и да упражнят волята си, за да стигнат до посвещенията – да минат през входа, през коридорите, през отбулената Изида и да влязат в светилището. Чрез наблюдението, което разкрива света, може да се схване потайността; чрез знанието на словото, звука и числото се открива тайната на Боготворчеството.

Словото е отработено като формула за познание от Хермес,
звукът – от Орфей, числото – от Питагор.

Но всичко това неоспоримо Хермес пръв открива и дава. Така че природата се усвоява чрез наблюдението, а мисълта и Духът ни откриват законите на словото, на звука и на числото – различни, докато се слеят в едно.

„Бог е Бащата, Словото е Синът, тяхното единение е Животът“, се казва в херметизма. И във виденията на Хермес лежи Несменното, така както и в Евангелието на Йоан се казва: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Иоан 1:1). Следователно в космогонията на Хермес ще намерим и Логоса, т.е. Христос. В чистотата на първичните религиозни тайни няма непотребно знание – има обременяване, посипване с прах, има традиция, която капсулира. Божественото е вечно, но в различни светлини и в различни степени на откровение се разкрива и усвоява.

Светът никога не е бил статичен – или познанието човешко не е схващало промяната му, или религиозното съзнание го е изповядвало без идея за еволюция. Затова историята, а и сегашното религиозно битие свидетелстват, че всички Духовни Учители са обявявани за еретици. Но еретик ли е Христос, когато подлага на промяна митологията и юдаизма?! И Хермес е носител на идеята за освобождаването чрез развитие. Ако в една религиозна доктрина или в едно окултно учение като неговото не можем да прозрем идеята за освобождението чрез принципите на познанието, ако не разберем смъртта и безсмъртието, пропускаме същината. Пирамидата не е само демонстрация на статичността на неорганичното, тя е и една смълчана духовност. В нейните подполия стои Сфинксът, който също е статика – на смълчаната мисъл и оверижената воля; на това, което трябва да бъде раздвижено, за да се извърши възземането. Сфинксът, Минотавърът и Кентавърът – това са еволюционни етапи, през които минава развитието на човешкия род.

Материята е потребност, без която не може да се демонстрира Духът! Именно в борбата между Дух и материя човечеството се надмогва, за да излезе от формата. По силата на вложената еволюция, с помощта на законите на прераждането и кармата ние постепенно вървим към познание чрез мисъл и усвояване чрез божественост. Това, което движи света на нисшите сили, е само изходна, но не още овладяна и приложена мисъл, която може да открехне вратата за божествено посвещение. Ето какво разпределение като тайна на познанието стои в космогонията на Хермес! Двубоят между Дух и материя лежи като принцип в основите на всички посвещения, той като потреба на  еволюцията води до божествено съществуване!

Пътят не е Голготски, а Божествен! Христос изнесе Кръста, но направи Възкресението като свобода на Духа от материята – камъкът, който затуляше гробницата на Йосиф Ариматейски, падна (вж. Лука 24:1–2); Кръстът, на който Иисус беше разпнат, се дематериализира! А всеки човек е един кръст. Това дори е видимо, щом разтворим ръце.

Херметизмът може да се раздели на популярен и научен.

Популярният херметизъм включва в себе си изследвания върху астрологията, алхимията и магията. Тези дисциплини, които сега наричаме окултни, още в онези далечни векове са имали своята пълнота.

Научният херметизъм оставя трактати не само върху религията, а и върху чистата философия. Основните му идеи се разгръщат по-късно в питагоризма, платонизма, гностицизма и неоплатонизма.

На Хермес се приписва създаването на свещени книги като „Книга на диханието“, „Книга на мъртвите“. Негови са и „Видението на Хермес“, „Асклепий“, или „Речи за посвещаване“, „Смарагдовата таблица“… Според Ямблих, Хермес е автор на двадесет хиляди книги в областта на медицината, химията, математиката, философията, музиката, анатомията, географията, риториката… Знанията на Хермес са дали възможност на човечеството постепенно да осъзнава своята духовност. То е разбирало чрез „Книга на диханието“ своята връзка с Космоса, усвоявало е чрез „Книга на мъртвите“ идеята за безсмъртието на душата, обитаваща различните полета, узнавало е тайните на Бога и Космичността чрез „Видението на Хермес“. Така с помощта на знанията в тези скрижали се е вървяло към великото посвещение, оставено от Хермес чрез неговото откровение.

Една от най-съкровено пазените от езотеричните школи като тайна е Песента на гласните. Това е изумителното пение на херметизма, съвършеният припев при молението. В епохата на Хермес, а и след това, последователите му я пеят в обреда на тайнствата, за да се преобразят в момента на освещаването.

Песента на гласните е една мистична мелодия. А някои посветени чуват т.нар. Музика на сферите, която има своята реалност в планетното движение. Нейното вълшебство преобразява и се изживява като вътрешен приглас на едно душевно състояние – мислене или откровение. Седемте гласни звука съответстват на седемте имена на Бога и са символи на седемте Сили, които му сътрудничат и са господари на седемте сфери, които образуват света.

Седем са и принципите, които Хермес дава.

Първият е принципът на менталността – умственият принцип на цялото. Умът е, който има магнетичната сила, той е, който може да сваля знания от висшите светове и затова, бих казал, че този принцип е на магнетизма.

Вторият е принципът на съответствието – каквото е горе, това е и долу, каквото е долу, това е и горе. Този принцип всички окултни школи след това приемат и прилагат.

Третият е принципът на вибрацията – нищо не е в покой, всичко се движи. Известно е и Хераклитовото Panta rhei – Всичко тече. Не може на едно и също място едни и същи води на реката два пъти да прегазим.

Четвъртият е принципът на противоположностите – всичко е двойствено, всяко нещо има полюси. Двойно не в диференциацията, а в принципа на развитието.

Петият е принципът на ритъма – всичко тече навън и навътре, всяко нещо има своите приливи и отливи. Вътре се осветява, за да се изнесе навън.

Шестият е принципът на причината и следствието (каузалният принцип) – всяко следствие има своя причина, всяка причина има свое следствие. В индийските религиозни схващания и философия този принцип се нарича закон за кармата.

Седмият е принципът на рода – всяко нещо притежава мъжкия и женския принцип, родът е на всички нива. В това е и идеята за създаваното – волята и утробната любов, рушенето и изграждането.

Едно от най-важните произведения на херметизма е „Смарагдовата таблица“ („Tabula smaragdina“), известна и като „Изумрудената скрижала“. Произведението е наречено така, защото според легендата е намерено в една пещера, изписано на дванадесет изумруденозелени плочи. Цитирано е от много алхимици, философи и мислители, цели трактати са изведени от него. В „Смарагдовата таблица“ в сбита форма е изразена херметическата философия. Там е казано: Вярно е, без лъжа, вярно и най-вярно: Това, което е долу, е като онова, което е горе. И онова, което е горе, е като това, което е долу, за да се изпълнят чудесата на известно нещо. И всички неща са родени от едно единствено нещо чрез приспособяване.

Според херметизма от Единната Вещ е силата на всеки, тя е, която прониква в нещата и побеждава всичко. Азовата светлина, произтичаща от Единното, остава в целостта си и тя превръща нещата (както земята прави своите преобрати); тя отделя земята от огъня, тя твори полетата – от най-финото до най-грубото – седемте пласта на развитието. Ето тезата за инволюцията – Божеството се Себеотлъчва и започва слизанията, докато се стигне до физическата, най-плътната материя.

Неслучайно Хермес е наречен Трисмегист, т.е. Триждивелик. Той познава трите пласта на света, владее тайните на Вселената.

Друг също така значим и ценен труд на Хермес е „Асклепий“. Известен е още и като „Речи за посвещаване“, тъй като е във форма на диалог между посветения и неговия ученик Асклепий. Асклепий (Ескулап) е бог на лечението в гръцката (римската) митология.

Друг труд на Хермес, изведен из дебрите на далечното минало, е „Девицата на света“, както са наричали душата. Там е поставен въпросът за емпсихозата (емпиричната психология), за нашия душевен свят в своето обиталище и в контакта му с Небето, за онази сила, чрез която наблюдаваме света. В този труд се разглежда и метемпсихозата – скитничеството и преселението на душите.

Душата е, чрез която се реализират инволюционният и еволюционният процеси. В египетската хронология на Манетон епохата, в която Хермес дава посвещение на Египет, e нарeчeна царства на боговете. Точно тогава се вграждат в битието на планетата основите и знанията на божествената наука. Разбира се, доста от тези тайни са пренесени от Атлантида, защото оттам идват митологичните богове след нейното потъване. Тези божества-човеци – гениални в знанието, познават тайните на атома и боравят с електричеството. Немислимо е за нас, но египтяните са използвали атомна енергия. А можем да си представим какво знание има Хермес, за да се определи, че който е усвоил това знание, е в Царството на боговете.

Най-великата тайна, която Хермес дава чрез своите видения и откровения, е творчеството на Светлината.

 Fiat lux! – Да бъде Светлина!, по-късно ще бъде казано и в Библията. Именно в неговото Учение се дава началото на доктрината на Огъня като изворност на всичко сътворено и на всичко оживяващо и на Словото като Светлина. Ето това е ядрото на неговото Учение; това той предоставя на човечеството, като оставя Египет за център на посвещения.

Хермес води света към посвещение, което събира тяло, душа и Дух.

Събира разделеното! Това е едно възпитание, една религия, която от разума прави моление, от човека – божествен син. Посвещение минават тези, при които нуждата от вътрешна просветност надделява над удовлетворението, което дават очите. Удовлетвореният от информация не може да познае тайната, защото информацията задоволява само повърхността! А наука, която запознава със света на външното, ако не разкрие тайната на закона, вложен вътре в него, е наука без мъдрост. И затова често се изричат много красиви неща, в които обаче липсва мъдрост. Мъдростта е вътрешно сияние, вътрешно откровение – не напън на мислещия да формулира нещо. Всички наставления, правила, откровения на Хермес, които човешката памет успява да съхрани, а след това и ръката да скриптира, са белязани с мъдрост. Но устните на мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат, казва той. Това в един друг образец е Христовото: Който има уши да чуе, ще чуе, който има очи да види, ще види (Матей 13:9, 13, 16). Сакралните учения не убеждават, те казват! Така Изтокът, явяващ се утроба на религии и мистични учения, поднася знанията си, за разлика от Запада, който се опитва винаги да доказва, че умът е царстващият, а не Духът.

Пробуденият Дух винаги търси утроба за проява, а утробата е материята. Нейната манифестация е плод на вибрацията на Духа. Затова са изграждани храмовете – човекът ги издига, защото душата, тази Изида в нашето тяло, трябва да има светилище. Храмът е потреба материята да приюти пулса на будността, за да се извърши посвещението! Така се изгражда вечното обиталище на индивидуалността ни. Сграден за божествата, всеки храм свидетелства за величието на Духа. В древната Тива е имало храм на Амон с огромна зала, наречена хипостилна – залата на колоните. Сто тридесет и четирите ѝ колони били невероятно високи. Какъв е този Дух, обитавал това пространство и извършвал своите посвещения, само въображението може да отговори. Както пирамидите изявяват безсмъртието, така светилищата манифестират висините на Духа и помагат за посвещението. Освен това храмовете, посветени на различни божества, съхраняват и захранват определени принципи: Афродита, Меркурий, Аполон… – това са принципи за посвещения.

Речено е: Боговете са безсмъртни човеци, хората са смъртни богове, но олимпийските богове слязоха да вършат човешки дела, защото трябваше да инволюират, а смъртният Адам (на когото е казано, че стана като боговете) слезе да върши Божии дела, за да еволюира към обожествяване.

Ако човекът няма съзнанието, че е безсмъртен, винаги ще живее със страха на своята мимолетност. Идеята за безсмъртието не е още плът от плътта ни, макар че е властна във всички религии. Затова езотеричните школи събуждат у човека безсмъртното, за да няма страх от смъртта. А Хермес пръв дава идеята за смъртта като път на знание.

Идеята за безсмъртие стои във всички митологии, във всички доктрини за сътворението на света и човека. Този, който в идеята на Сътворението познава еманацията на Сътворителя си, не може да има съмнение в обратното връщане. В такъв случай смъртта плаши само слабите натури – тези, които могат да родят съмнение, които са пред състояние духовността да ги напусне, или онези, които са невежи. Невежеството не е само признак на неусвоено богатство в ума – то е повече липса на будност, отколкото на знание. Някой може да е усвоил много знания и да няма будност. Тогава по отношение тайната това естествено е страница от невежеството.

Когато посвещаваният потуши страстите си и развие достатъчно усета си, той поисква да узнае истината. Отговорът на неговите учители е: Истината не се дава, човек или я намира в себе си, или не я намира! Спекулативното мислене на някои е, че идеите им са правилни. Истината трябва да я намерим в себе си, но когато тя е неизмеримо малка спрямо Божествеността, нека я пестим за собствения си живот. Според сетивността, според йерархията на концепцията, с която възприемаме света, ние се заблуждаваме, че цялата я имаме. Така че истината в себе си човек трябва да я търси, а от Великите да се учи, защото те са за него компасът, с който ще открие част от Истината. Затова Христос с всичката Своя посветеност отминава въпроса на Пилат що е истина. Той казва на учениците Си: „Истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32), но не дава нито етимологично обяснение, нито пък формира теория за Истината. Още Хермес слага за нея знаци, но кога трябва да бъде открита и кога дадена, е проблем на йерархия.

Неведоми са пътищата Божии, но търсенето е от нас! „Ora et labora!“ – „Молитва и работа!“ Затова и един от принципите в окултните системи е: „Когато ученикът е готов, Учителят идва“. Искането не бива да предварва възможността за приложна готовност и да създава настроение на неудовлетвореност.

В част от книга, наречена „Поамандрес“, се описва как божествената мъдрост се открива на Хермес. Един ден, след дълги размишления върху произхода на нещата, Хермес се отдава на молитви и медитация. Постепенно изпада в екстаз и неговият дух се устремява към трансценденталните полета. Там той чува глас, който го вика. Кой си ти? – пита Хермес, потресен от страшната Безпределност, която усеща. Аз съм Озирис, Върховният Разум, Абсолютният Повелител. Когато човек е в светлината на събудения хилядолистник и когато види своята форма там някъде оставена, идва това велико питане: Кой си ти? – Върховният Разум. Какво желаеш? – Да ми бъде разкрита същността на Вселената и Източникът на всички същества, да позная Бога.

Каква неограничена дързост е да иска човек да усвои пространството между Бог и Неговите творения, да иска да носи звездите в ръцете си, да иска да съзерцава Източника на съществата! Такова искане може да звучи невероятно, дори налудничаво, но този, който е в йерархията на посвещенията, знае реалността на подобна дързост: „Да позная Бога!“. Това не е само преживяването на пустинника, това е огнената потреба на тръгналия на посвещение до крайна себежертва. Но тогава, когато поиска да съзерцава Твореца си, трябва да е на такова йерархическо ниво, че да не изгори. Всеки, който пожелава, без да има готовност, пламва, става пепел. Но за да има човек дързост, трябва да има тайна! Подбуда, която се мени с времето, не може да роди дързост. Дързостта като сакралност ражда посвещение – във всички други случаи има непресметната смелост.

След като Хермес моли Върховния Разум да му позволи да съзерцава Източника на съществата, той е облян от лъчезарна светлина и вижда образите на всички същества, след което светлината се поглъща от зловещ мрак. Пространството се изпълва с въздишки, стонове и рев. После се издига стълб и прозвучава мощният глас на Светлината. Въздух и огнени езици се извисяват из дълбините и се устремяват към етерните висини. (Тук етерът не трябва да се свежда до модерното европейско схващане за етерното поле, а цялата междина между Небе и земя.) Тогава Озирис пита: Какво разбра?, а Хермес отговаря със смирение: Нищо още. Значи има нещо, което е зад възможностите човешки.

Ще узнаеш и ще разбереш! Ти видя Вечността – казва Озирис. – Светлината, която видя, е Божественият разум, който съдържа всички неща и носи образа на всяко същество; тъмнината, в която потъна, е вещественият свят, където живеят земните хора; Огънят из дълбините е Словото Божие. Бог е Бащата, Словото е Синът, Тяхното сливане е Животът! С това се дава тази великолепно очертана лествица, която и Христос по-късно посочва на човечеството: Аз съм Пътят и Истината и Животът (Иоан 14:6). Докато не извървим Пътя и не се родим в Истината, ние не живеем. Човекът още не живее, той съществува. Кога ще живее? Когато види Бога като Баща, Словото като Син и Тяхното сливане като Живот!

Когато научава всичко това, Хермес възкликва: Аз не виждам вече със своите телесни очи, а с духовните! – това е извод за безсмъртието. Тогава Озирис му отвръща: Така е, защото Словото вече в теб чува и вижда. Ето в тези далечни времена какво се знае и каква пътека на посвещения вървят хората: Словото е вече в тебе. Това вече е победа на безсъмненото – събрано е преходното с вечното, доказано е безсмъртието. Няма религия, която да не го вещае, а методът е екстазата, не експериментът или разумната логика. Те в земната наука ще ни послужат, за да удовлетворяваме ума, искащ доказателства, но в духовната нямат приложност. Само в екстазата човекът живее. Тогава той вижда Сътворението и това вече е върховно знание, а не робуване на принципи. (Мисли се, че принципът е всичко, а той е една примка.) Така се пише битието в душата, за да се знае, че то няма свършек, защото е от Извор Несъхнещ.

Хермес след това пожелава да види пътя на душите в Небесните селения. Тогава в миг пространството се губи. (Димчо Дебелянов в стихотворението си „Миг“ казва: „И нямаше там ни пространство, ни време…“ – изумителна духовност, за съжаление неотбелязана.) Той с един поглед вижда Седемте сфери, Седемте небеса над себе си като прозрачни, концентрични кълба. Във всяка сфера се движи планета, направлявана от един Дух – Духовете на Луната, Меркурий, Венера, Слънцето, Марс, Юпитер, Сатурн. Това са Седемте Логоса, Седемте Лъча на Словото, които ръководят планетите. Всяка една от тези планети или всеки един от тези божествени Духове има свое предназначение, а оттук и самата планета със своите енергии разгръща у човека съответен принцип и влияе при формирането на едно от седемте му тела. (И затова, когато ги разглеждаме в астрологията, в зодиакалните им предназначения, виждаме, че те отговарят на структурата, вложена още в Сътворението.)

Така Хермес вижда Седемте области, видимото и невидимото, вижда Седемте Лъча, светлината на Единния Бог. Но той иска да разбере как се извършва пътешествието на душите на хората през световете.

Тогава на Хермес се разкрива и тайната за възникването на човека. Зародишите на душите падат през различните сфери на Сътвореното, обличайки все по-плътни тела. Така те слизат в илюзорния свят на страданията, приемайки от ръководители на Седемте сфери техните сили.

В Библията е казано: „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата“ (Битие 1:2). Ето изначално присъствие в Сътворението. Странно ли е тогава, че Духове като Христос могат да кажат, че са Сътворители, че са били при сътворяването на света?! Тогава ние наистина бихме разбрали израза в книга Битие: Да сътворим човека (Битие 1:26). В наличност са различни духовни принципи и сили. Тези души, които са спрели да гледат с очите си, а прозират с Духа, са и участници в Сътворението на света!

Слизайки надолу, душите падат от Млечния път. Виж – казва Озирис на Хермес – как светещи семенца от Млечния път падат в седемте кълба. Това са зародишите на душите. Те живеят като леки пари в областта на Сатурн без грижи, без щастие, без познание. Падайки от сфера на сфера, те се обличат във все по-тежки дрехи, докато стигнат до физическата плът. Сдобиват се с телесни чувства, с жизнености и енергии, които ги отвличат, които ги далечат до забрава на небесния им произход. И така, тези души минават през скръб, любов и смърт в своя земен затвор, в своето земно тяло.

Това е тезата за инволюцията – душите слизат, губят своята божественост, материализират се, идват до човечност. Ето защо има и безбожие. Материализацията може да се отрича като божественост, но еволюцията отново ще върне светлината на душата!

Озирис му казва, че след смъртта на обожествения вече човек душата му се понася към своята Небесна утроба, преминавайки отново през Седемте кръга, където обогатява съзнанието си с техните сили. Бих добавил, че в Лунната сфера той се освобождава от способността си да преувеличава или умалява, в Меркуриевата – от хитростта, във Венерината – от страстта, в Слънчевата – от амбицията, в Марсовата – от глупавата смелост, в Юпитеровата – от жаждата за богатство, и накрая в Седмата сфера, в Сатурновата – от лъжата.

Небето със своите Седем сфери свидетелства за Седемте Лъча, чрез които се работи за развитието на света като единство. Нищо не е така единно както идеята за Сътворението (изразена в българския език с хубавата дума Домостроителство) – от Божествения до природата, която е Негова демонстрация. А това е една изумителна космогония!

Хермес поставя и един въпрос, който има малко по-приземен характер – дали душите могат да умират. В съдбоносното слизане някои от душите умират – отговаря Озирис. – Душите са дъщери на Небето. Ако се загубят обаче в безразсъдна любов към материята, божествената искра у тях се завръща в етерните области като атом без живот, а душата се обхваща от вихрушката на грубите елементи и така тя губи своята възвратност. Най-красивите души живеят в областта на Слънцето, най-могъщите се издигат до Сатурн. Някои от тях се изкачват до Бога, защото самите те са творци. (Ето пак тезата в книга Битие: Да сътворим!) Защото там, където всичко свършва, там всичко започва и това се извършва вечно за нашите измерения. Затова Христос рече: Аз съм Алфа и Омега, начало и край (Откровение 1:8). Забележете какви посвещения е имал Иисус Христос, а не са Го признавали за Син Божий! И древните не са имали друг изход, освен да кажат, че Хермес е син на Зевс. Дори да е син на някакъв овчар, това няма никакво значение. С това, което е носил, Хермес е син на Върховното божество! И затова той може да каже: Бог е моето право!

Седемте концентрични сфери заедно образуват една схема от принципи – продължава Озирис. – Това са Мъдростта, Любовта, Справедливостта, Красотата, Блясъкът, Науката и Безсмъртието. Седемте сфери, свързани със седем планети, са символи на седемте различни състояния на материята. Това е, разбира се, за нашата еволюция. Влизайки в състава на галактиката, принципите могат да бъдат много повече, но в Сътворението, в което ще мине човешка битийност, са определени седем планети, седем сфери. През седем планети ще премине нашата монада; планетата ни с културите, които ще разгръща, ще усвои седем принципа с техните енергии, за да формира своята плът и своите същества. Само една от тези сфери да е носил Хермес, един от тези принципи да е останал властен в него от световното му видение, е достатъчно!

Хермесовото видение дава чистотата на Духа като пълен израз
на Откровението и основание за Възкресение.

А Възкресението е вложената възможност на човека да събира и пръска своята материя! Ето какво Божественият син Хермес дава като страница в битието на човешката история. Човекът лесно не може да се надмогне, но не е лишен от свобода да изяви Бога в себе си. И този, който може да слуша, получил знанието на боговете, трябва да усвои и етичната повеля на херметизма: „Знанието, подобно на богатството, е предназначено за употреба“. Това носи посветеният като дълг – да употреби знанието! И Христос по-късно ще осъди онзи, на когото дава талант, а той го скрива и не го умножава и така капсулира енергията, която е получил (вж. Матей 25:24–29). Ако държим едно зърно вън от земята, умъртвяваме енергията на неговия кълн.

Белязаният има едно достойнство – да служи на другите! Именно това са целели огнищата на посвещение, от които винаги възкръсва фениксът на тайните знания – да пратят посветените по света, както Христос казва на учениците Си: Идете по света и научете всички народи (Матей 28:19). Да се носи белегът на избраничество не е съблазън, а отговорност!

Хермес Трисмегист е и цар, и законодател, и жрец. Едно е да бъдеш господар на посвещението, друго е да го направиш достояние като закон, и трето – да осветяваш с жречество. А Хермес остана в историята и като бог!