„Публикуван за първи път в книгата „България за напреднали“, изд. Колибри, 2020.“
До 3 годишна възраст не знаех и дума български. Родителите ми и те едва се оправяха с езика. При все че се стараеха и бързо напредваха, говореха със силен акцент. Роден съм в България, в град Казанлък, в семейство на гръцки полит емигранти. Когато ставам на 3 години отиваме в София. Баща ми се записва да следва, а майка ми се включва в производството. Мен ме настаняват в седмичен детски дом. Водят ме с куфарчето в понеделник сутринта и ме взимат обратно в събота следобед. Имам привилегията с други две гърчета да ни приемат в детската градина на Централния Комитет! Можех да премълча този факт, но се надявам чрез него да предизвикам нездравия интерес на читателите и те поне вътрешно да изсъскат: „Аха!”
В детския дом ни държат строго. Както и може да се очаква, малко от децата в дома, са преки потомци на отговорните другари. Повечето са чеда на обслужващия персонал – секретарки, шофьори, готвачи, батлери[1]… Нас ни бяха приютили по линията на интернационализма. Имам спомени от този период и най-яркият е чувството за езикова безпомощност, да искаш да кажеш най-елементарни неща и да не намираш съответните думи. Затрудняваше ме и употребата на глаголните времена.
Иначе, си живееме весело в този детски дом, даже лятото ни водят на лагер. Не се разрешават свижданията, но майка ми, напук на забраните решава да ме посети. Качва се на влака и пристига в китния, планински градец. На гарата успява да привлече вниманието на постовия милиционера не само с изисканата си външност, а най-вече с лошия си български. Старшината Гавриил се заслушва как тя с невероятния си акцент упорито разпитва за лагера на ЦК. Това му се струва подозрително. Най-вероятно чужденката е дошла за да извърши някаква диверсия спрямо невинните дечица!
Милиционерът решава да я проследи. С него е и вярното куче вълча порода – Марат. Милиционерът правилно отбелязва, че подозрителната вместо да се отправи към главния ход на лагера, се опитва да се промъкне незабелязано край оградата. От помещенията се чува музика. Учителката свири на акордеон, а дечицата пеят протяжно. Някаква лелка извежда две от децата и ги оставя до циментовото корито на чешмата. Те са се провинили. Предишната вечер са имали за десерт – портокали. (Да, портокали!) Били са лакоми, а после не са се устискали. За това сега трябва да си изперат сами напиканите гащи. В лагера се прилагат суровите принципи на Макаренко. Целта е да се изградят стоманени характери, а не мекушави пикльовци.
Чувствителното майчино сърце се свива от болка и срам. Тя с ужас ме разпознава сред наказаните. Скрита зад храстите ме наблюдава как пера в огромното циментово корито. Прави ми знаци. За милиционера вече няма никакво съмнение, че смята да отвлече едно от децата! Спотаен зад столетен дъб, той едва удържа кучето Марат. Решава да изчака, за да ни арестува точно в момента на отвличането.
Най-накрая забелязвам знаците на майка ми. Отдалечавам се уж разсеяно и приближавам оградата, В един момент се пъхам под бодливата тел. Точно тогава се чува: „Стой! Ще стрелям!” Огромното куче се впуска стремително, но по необясними причини, вместо да ме разкъса, завира муцуната си в мен. Мириша му на портокали. Звярът души и накрая пръхва. На свой ред бръквам с пръст във влажната му ноздра и кучето киха. Това ни развеселява, но милиционерът изобщо не се шегува. Моментално ни арестува. Повежда ни с майка ми към участъка! Не след малко рапортува с ентусиазъм, че е заловил чужденка, опитала се да отвлече възпитаник на детския дом на ЦК.
Странното е, че арестуваната и неговият началник се подсмихват:
– Ама, кого си арестувал, бе Гавриле! – смее се другарят началник. В лицето на майка ми разпознава своя съвипусничка от Партийната школа.
– Диверсант, другарю майор! Още като я чух как приказва на гарата ми стана ясно, че идва да навреди на децата от ЦК!
– Абе, Гавриле! – въздъхва уморено офицерът. – Какъв ти диверсант! С другарката сме били заедно в Партийната школа!
– Говореше като чужденка! – оправдава се старшината.
– И за мен казват, че говоря с руски акцент! – сърди се офицерът.
– Не му се карайте, другарю майор! – прекъсва го майка ми. Тя поздравява постовия милиционер за проявената бдителност. Моли инцидентът да бъде забравен.
Милиционерския началник изпраща своя подчинен за кебапчета и не след дълго той се връща с цяла тава! Донася още огромна купа боб с лютеница, топли содени питки и цяла каса лимонади. Много му се искало да вземе бира, но началството не разрешава. Докато са на дежурство – нито капка!
Понеже бюрото на майора е отрупано с документи, някои от които строго поверителни, решават да се преместиме на по-широко в празната арестантска килия. Върху грубия нар опъват вестник, а от горе слагат тавата със скарата и другите лакомства! Хапваме с удоволствие. Тайно от големите давам кебапчета и на кучето вълча порода Марат. Лично аз предпочитам боба. Целият съм се оплескал с лютеница.
– Стига яде! – гълчи ме нежно майка ми. Страх я е да не се наложи на другия ден пак да ме водят при циментовото корито да пера и този път определено да е по-трудно.
– Който яде боб става юнак, а не дрисльо! – сумти старшината Гавриил.
Знае той!
Малкият ни гуляй се прекъсва от тревожното звънене на телефона. Обаждат се от лагера! Най-сетне са открили отсъствието ми и са започнали да ме търсят. Първо са се обадили на болницата, след това в моргата. Накрая в милицията. Сержантът Гавриил ни връща със служебната „Победа” в лагера, където трябва да си доизпера гащите. Закарва и майка ми на гарата.
Така приключва тази кратка история. Изводът е, че човек трябва да набляга на езика на страната, в която живее, иначе е възможно да попадне в конфузни ситуации. И аз наистина се старая. До отиването си в първи клас, вече направо чуруликам. Бърборя непрекъснато. Умея да чета и пиша. Твърде често учителката ме назначава за четец – тя си върши някаква работа в дневника, а аз чета на другите деца приключенияата на Ян Бибиян.
Но… в един език винаги има думи или изрази, които представляват неговата надстройка. Или както е прието да се казва думи – за напреднали.
Малко след зимната ваканция попадам в Инфекциозната болница с диагноза „Дизентерия”. Понеже върлува и някаква друга епидемия, вместо в детското отделение ме закарват при възрастните. В отделението има и библиотека!!! Взимам единствената книга за деца – „Приключенията на Лукчо”. Чета си книгата, пускат ни музика по радиоточката, ядеме безсолни пилешки кюфтета, изобщо живот си живееме. На сутринта обаче пристига сестрата. Тя е доста префърцунена и в лошо настроение. Първото, което ме пита е:
– Положително или отрицателно?
Трябва да ѝ се отговаря кратко и ясно. И най-вече без протакане:
– Пак те питам: Положително или отрицателно?
Определено тези думи не са ми известни. Не знам какво означават, нито защо ме питат. Предусещам, че „положително” е все пак нещо добро и казвам: „Положително!” Тя си записва.
На другия ден пак същият въпрос и пак същият отговор: „Положително!” И пак се записва.
На третия, решавам да разнообразя и отговарям: „Отрицателно!” – сестрата го записва го и изобщо не реагира.
На четвъртия ден пак отговарям: „Положително!” По време на визитацията лекарят вече спира изнервен пред мен и ме пита лично:
– Абе, момче, още ли имаш кръв в изпражненията? – за кръвта – разбирам, но думата „изпражнения” не ми е съвсем ясна. Докторът се усеща и с бащински тон ме пита: – Когато акаш, имаш ли кръв?
Това ли било! Отговорът „Положително!” означавал, че все още не съм се излекувал, въпреки положените усилия. Т.е., че „пробата” е положителна за кръв!
В осми клас обаче, се налага да се сбогуваме с думата „Изпражнения” Учителят ни по Селско стопанство (тогава имаше и такъв предмет) я презира, направо я счита за просташка! „Оборският тор” – ни учи той – „Това са ИЗВЕРЖЕНИЯТА на домашните животни!” Тази дума иска да употребяваме, понеже я счита за много по-културна от другата, с която сме свикнали!
Колкото по-голям ставам толкова повече тънкости на езика усвоявам. От съучениците си научавам с удивление, че думите „очила” и „гащи” – нямат единствено число. Това предизвиква желанието ми и аз да намеря някоя странна езикова форма и стигам до откритието, че думата „колоездене”,
е отглаголно съществително, без съответния глагол!!! Защото най-близкият глагол е просто „яздя”, а не „колояздя”. Пак по това време ни обясняват, че една от жаргонните думи „пинѝзи”, която се употребява за трик, номера, лъжа, всъщност произлиза от думата „пенис”…
Естествено „мръсните” думи научавам на улицата. Вкъщи няма кой да ми ги каже, а и да искат, родителите ми едва ли са наясно, с цялото това езиково богатство. Баща ми много рядко псува, а най-екстремното му на гръцки бе: „O malakas o Hrushchov…” – т.е. , че „Чикиджията Хрушчов е виновен за всичко!” Разбира се, това е цял един, необятен раздел, но бих искал само да отбележа някои неща:
Преди години Милен Русков реабилитира най-популярния български глагол, който по странно стечение на обстоятелствата отсъстваше изцяло в художествената литература. Впечатли ме, че го употреби с „И”, както се произнася в източните райони. Парадоксът, е че така не ми звучеше цинично, а съвсем естествено и по човешки. Ние в София си го казваме с „Е”. Защото, как иначе да кажеш: „Егати!” (което си е най-безобидно възклицание). Да възклицаваш „Игати!”, не върви, а псувнята с „Е” вече си е бая попръжване!
Преди това, друг един автор, мисля, че Радичков, се бе поотпуснал, макар и завоалирано, в този дух. Неговият герой сумти: „Бах маа мо!” – и който разбрал, разбрал.
Сега, виждам че вместо „егати” , някои ползват формата „Баси!”.
Хубавото с българския, е че като всеки жив език не остава статичен, а се развива и така непрекъснато предлага изненади, и материал за изследване на тези, които се интересуват от това. Всеки един от ползващите езика, дава своя скромен дял в неговото развитие. Пак Радичков, преди много години бе писал с усмивка, че видял огромна опашка от писатели, наредени пред съкровищницата на Българската литература. Те чакали търпеливо, за да дадат своя принос.
Е, всички ние сме там, на опашката! За да дадем своя принос!
––––––––––––
[1] И думата „батлер” използвам нарочно, за да предизвикам оправданото възмущение на предубедения читател: „Даже батлери са имали!” Б.а.
