МАЙКИТЕ НИ ТРЪГВАТ ПО СВЕТА, стихотворения от Михаил Григоров

Михаил Григоров е роден през 1951 г. в гр. Средец, Бургаска област, България. Висшето си образование завършва в Техническия университет във Варна. Публикува стихове от 1972 г. Издал е стихосбирките: „Междугария“, „Начала на любовта“, „Корабна статуя“, „Стихопрози“, „Крила на сезоните“ и Езически празник“. През 2023 г. в САЩ излиза стихосбирката му „Стихотворенията на Синия пламък“ на английски език. Негови стихове са превеждани на руски, италиански и английски. Има национални и международни награди за поезия. Живее в София. Работи като журналист. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

МАЙКИТЕ НИ ТРЪГВАТ ПО СВЕТА

Те тръгват за Америка сами,
децата им и внуците са там –
плашливи, но решителни жени –
от София, от Сливен, от Троян.
Летището е пълно със народ
и търсят те дружинка сред тълпата,
защото ще пътуват до Ню Йорк,
ще видят символа на свободата.
Тъй майките ни тръгват по света,
със дни и нощи стягали багажа,
в сърцето съхранили обичта,
със месеци събирали куража.
Голямата Америка ги вика,
децата с нея ще делят мегдан,
макар и да не знаят те езика й
България ще заговори там.

ГЛАДИАТОР

Мечтал съм си за римската арена
да срещна врагове – зли, безпощадни –
със остър меч в ръка – да ги погледна
и след това със тях да се разправя…

Мечтал съм за победи и погроми,
да срина всяко зло аз съм мечтал…
Но да те срещна теб – като икона –
на сън единствено съм го живял.

Но да те срещна теб насред омрази,
насред забрави, зависти и лъст
за власт, за мерзост, други безобразия…
За мен към тоя свят е страшна мъст!…

И ако вдигнеш палец за съдбата ми
завинаги ще ме обезсмъртиш в душата си.

НАКЪДЕ В ТАЯ ВЕЧНОСТ

                               „… миг вечност…“
                                      Жак Превер

             „От цялата поезия най-много обичам живота“
                                     Аврам Аврамов

Във прозрачната синкава вечер, само бялата лунна пътека.
Накъде в тая вечност, не питам вече, не аз съм грешника.
Търся в нощта жената, в мен събудила страсти до клетката,
като ядрен разпад на атома – непознат с векове, нечовешки…

Аз от всичката тая поезия, най-много обичам живота.
С желания яростни, без глезене, с мигове като вечност…
И ни понася вълшебното килимче
на вечерната задъхана кротост…

В шепите на душите ни греят чувства
като пламъчета на кибритени клечки.

Любовта трябва на живота ни да е полезна,
не да зейва пред нас като тъмна бездна!…

СЕНКИ

„…те – сянката на мъж и сянка на жена!“
                                                     Яворов

Във тази вечер есенно красива,
миришеща на капещи листа,
две сенки се сближават като живи
и заличават светлата черта,
която между тях за кратко блясва
но изтънява и изчезва в мрак,
а сенките са яростно прекрасни
в контура на любовната игра.
Шептят ли там и вятър ли повява,
отнякъде се е понесъл дим,
заглъхва в тъмното далечна врява
и сенките са вече сам сами…
Преследвани са все от светлина
те – сенките на мъж и на жена!…

КОРАЛИ

Понякога, как искам да заровя пръсти
във разпуснатите ти коси
и да целувам дълго изящната ти шия.
Страстта не мога да прикрия
и можеш само ти да ме спасиш.
Аз искам да открия тайните на нежното ти тяло,
най-скритите места
от всички хора,
от цялата умора,
безразличие
и отвращение
от тоя свят.
Аз съм богат,
защото знам,
че криеш
във душата си
безбрежна нежност
и любов.
Това съкровище е мое
и аз ще го открия.
Дори душата ти да е море,
а тайните в дълбокото –
корали.

Разбра ли!…

ПИЯНИЦИТЕ НА КВАРТАЛА

                       „Ракията е бяла като гибел…“
                                               Н. Фурнаджиев

С пияници и скитници, с пройдохи
прелистваме епохата без страх.
Уж тръгнаха си, после пак дойдоха
познатите блюстители на страх.
Пък ние пием много и говорим,
обичаме живота като сън,
обичаме по нощите да спорим,
да чуем утринния първи звън.
И мислите са бели като гибел –
все нямаме на мислите таван.
Одумват ни с мълчание на риби,
без нас пустее синия екран.
Ракията душите ни отваря
и среща ни с жени и божества,
и никой с нас не ще да разговаря
на помени или на тържества.
А ние сме свободни, неприсъщи,
а ние сме – каквито ние сме,
защото сме като старинни къщи –
с основи здрави и със дюшеме!…

ЗНАМ, ЧЕ НЯМА ДА СЕ ДАМ

                         По Джак Керуак

То – отчаянието – ме самозапалва,
то – отчаянието – ме самоубива,
когато ме притискат до стената,
когато със въпроси ме разбиват
и питат ме: Къде са ти парите?,
и питат ме: Къде са ти очите?,
и питат ме: Къде е твоят срам?,
и аз мълча, самоубийствен, ням,
а за парите, бога ми, не знам…
…възкръсвам сякаш от самовъзхита
низвергнат, унизително разпитан –
и бил съм пил и бил съм невъзпитан –
и самосъживявайки се сам,
само знам, че няма да се дам.

СТРАХ, ОМРАЗА И ЛЮБОВ

Там, където се шири злото
светът започва да се смалява.
Става страшно дори в гнездото
на лястовичката занемяла.
Става тясно дори в душата,
във гората и във полето.
Витае ужасът непознат и
става тясно дори в небето.
Стават думите като плочи
и затискат живот и радост.
Не живеем, а просто лочим
удоволствия и упадък.
Този страх е като проказа,
любовта ни е като жажда.
Любовта ражда дори омраза,
но омразата любов не ражда.

ПАЗИТЕЛЯТ НА ТАЙНИ

Пазителят на тайни е самотен,
пазителят на ценностите също.
Дърветата унили и сиротни
очакват сеч, омразата се връща.

Бездарието се завръща вече
на бял кон, посред бял ден и в покоя
на лятната отиваща си вечер,
на зимата омръзнала в застоя.

Ни дъжд, ни сняг ще ни доставят радост.
Отвсякъде предателство приижда.
Кирпичени надежди се разпадат
под калните талази на обидата.

Надеждите са стари, светли мигове
във други времена, при други хора.
И слънце и луна на тях им стигаха,
за да забравят земната умора.

И топлият ветрец им бе достатъчен,
за да покълне във душите зърното
на тихото и мъдрото очакване,
че утре пак отново ще разсъмне.

Пазителят на тайни е самотен,
а истината е на смъртно ложе.
Светът ще откачи от неграмотност,
но не желае да чете, не може.

И ценностите нямат място тука,
където всичко е така случайно…
Талантът пак просветва през пролуките,
а истината се превръща в тайна.