България – поглед отвън[1],За Захарий Стоянов, последния човек на Ницше и квантовите теории

 Алеко Богданов

Така се случи, че напуснах България десетгодишен. Но не съм спрял да мисля и пиша на български.

Не ми се иска да навлизам в хлъзгавата територия на вечния дебат доколко съм българин, че да си позволявам да коментирам България. Тази тема е за друг разговор и се отнася по-скоро до юридическата, емоционална и социална принадлежност, до онова, което те прави българин. Ще кажа само, че откакто се помня, се чувствам  българин.  Разбира се, в чужбина и много други неща освен българските могат и ме вълнуват. Но това, мисля, не ми отнема правото винаги да се гордея с историята ни (не цялата, естествено!) и все по-често да се разочаровам от настоящето на татковината.

Не пиша като някакъв специалист, а като българин – от онази особена категория българи „зад граница“. Оттук – отвъд – погледът ми е различен, а гласът – далечен.

Тези като мен – задграничните, неизбежно отчитат постоянния прилив на сънародници. Може би защото сме по-различни от местните – най-малкото що се отнася до начина, по който възприемаме не-българския свят, – но продължаваме трескаво да търсим нашенци и мине не мине, се закачаме за тях, без да задействаме социалните филтри, използвани обикновено по време на запознанства. Вероятно и се разпознаваме по-лесно – по  реакции и маниери,  по облекло. Каквато и да е причината – самота, любопитство или хладна носталгия, всички тези родни икономически и културни „отломки“, направили България малко по-бедна културно, социално и материално,  ни привличат като магнит.

Преди повече от век, по времето, когато държавата ни е била независима едва от десетилетия, нашите деди са развивали националното съзнание, пращайки децата си да учат в чужбина. Това е било вид инвестиция (нещо като биткойн) в бъдещето на една малка, нова и горда държава, в която децата винаги са се завръщали – със знания, различен мироглед, обогатяващ местния, а понякога – и с жена.

Сега децата ни се стремят да учат в Германия не толкова с цел да се изучат, колкото за да останат там, да се установят и попивайки тамошните, не винаги най-прекрасни примери, да се приобщят към чужда за тях култура. Голяма част от сънародниците ни намятат дрехата на новия, чужбински живот, с която като че ли се мъчат да прикрият срамно потекло.  Искаме да сме като домакините ни, но не си даваме сметка, че националната принадлежност е чувство, с което обикновено те се гордеят. Затова, мисля, правим голяма грешка, като отхвърляме всичко българско. Никой не гледа добре на клетите изгнаници, скъсали с народа си.

Смешно или грешно, това ни поведение е често наблюдавано. Колко  само сънародници съм срещал, на които първата им работа е да се разграничат от България и да оплюят неуредиците в нея, хаоса и корупцията: „Добре, че се махнахме, там няма място за такива като нас, ние, вярвайте ни, сме като вас“.

Така започва новият живот на мнозина измежду българите в чужбина. Прикриваме лошото си произношение с тукашните модни дрехи. Бистрим чужда политика, не винаги достатъчно подготвени, съгласяваме се с мнението на домакините ни и се подчиняваме на новия бит, без да сме се осведомили за елементарни негови особености. Подобно поведение е било донякъде обяснимо във времена, когато сме били принуждавани да напускаме границите на родината, когато тя не ни е позволявала свободата на мисълта, на словото, на предприемчивостта и поведението, за които сме копнеели.

Но каква е причината да се държим така днес, когато сме свободна и демократична държава, членка на Европейския съюз? Трудно е да обясниш защо си напуснал такава държава, а и всяко едно обяснение крие неизбежно известна самокритика, критика  на българското, част от което сме и ние. Налага се някакво оправдание, нужно като въздуха, който дишаме, и най-лесното в случая е да очерниш всичко българско. Именно усилието да омърсиш образа на една родина, малко позната на тукашните, е сред основните национални характеристики и, бих казал, умения на българина. Имал съм поводи да наблюдавам и други икономически бежанци, от също толкова неуредени страни, някои от които сравнително млади исторически държави като Италия например. В началото на 1860-години, когато Захарий Стоянов е още ученик в родния си Медвен, един от създателите на обединена Италия, Масимо д’Адзелио, произнася крилатата фраза: „Направихме Италия, сега трябва да направим италианците“.[2] Днес тази програма като че ли е вече осъществена – макар и огромен брой италианци да живеят извън Италия, рядко ще срещнеш такъв измежду тях, който открито да оплюва държавата си. Мнозина, разбира се, са критични към правителствата си и бягат от тях… Но това не им пречи да излъчват едно особено самочувствие, гордеейки се, че са италианци, което надделява над всякакъв вид агресивност и черногледство – нещо, което, за съжаление, не винаги забелязваме у нашите сънародници.

Че сме млада държава, не е толкова определящо и не обяснява точно поведението ни на българи. Млади държави с тежка и дълга история има и други в Европа. Белгия и Италия са примери. В наскоро издадения мемоарен труд „Чуто, видяно, преживяно“ Георги Томалевски е сред ония, които дават едни от най-точните за мен обяснения за нашето люшкане от една крайност в друга, за невъзможността да се почувстваме част от нещо трайно и висше, свързана преди всичко с това, че страната ни е разкрачена между Запада и Изтока, с „лошия навик на балканските народи да възприемат влияния отвън, без да ги филтрират през своето съзнание“, което създава „една хаотичност във вкусовете и мирогледа на балканския човек.“ И още: „Чувство за малоценност и сляпо подражание ни пречат да видим собственото си достойнство. Балканският човек, живял в цивилизацията на Средновековието, е загубил много от тия спомени, и е склонен да хвърли чистия брилянт и да се радва на някакво фалшиво стъкло с измамни бои и нетрайна красота.“

Възможно е и да греша: всеки проблем може да се разглежда – като скулптурна фигура – от различни точки. Може пък това, което тук определям като свойствено за българина и за което го упреквам, да е просто описание на всеки човек – откъдето и да е той днес. Търсим спокойствие и лесно щастие и отиваме там, където най-бързо можем да се доберем до него. За какво ни е да се занимаваме с политика, с проблемите на обществото? Човечеството така и така стигна едва ли не до времето на последния човек.  Може и българинът да е успял вече да види бялата лястовицата на Йовков… И емиграцията за него е начин да се спаси от всичко досадно, което изисква усилия, мисъл, вяра и бунт. И цялата земя е вече, както пише Ницше, „малка и по нея (…) подскача последният човек, който всичко смалява“.

Дори да е така, аз не мога да се примиря с това, което става в България и, от което бягаме. Ако ние, в качеството си на бежанци, бяхме вече постигнали щастието, може би щях да посмекча критиката си. Но не мога поради две причини. Първо, бягайки от родината си, ние като народ не сме достигнали още никакво щастие. И второ, щастието не е възможно, без мисъл. А ние абдикираме масово от мисленето. Бягаме от човешката си способност да мислим като от нежелан товар. Плюем в очите на природата, която ни е дарила с възможността да я разберем. И се крием зад перденцата на завистта и злобата.

Възможността да се разбунтуваш е участ за шепа избраници.

Подобно егоистично отношение към света обаче съвсем не е без последици. Една от най-пагубните е пълното изчезване на политическо съзнание у голяма част от сънародниците ни, които са все още в България, както и сред повечето измежду ония, които са я напуснали. Днес българската политическа сцена е сцена на булеварден куклен театър – с овехтели кукли и един и същ сюжет, познат до болка и омръзнал на минувачите. Пиесата е скучна и публиката се топи с всеки изминат ден, а и минувачите, подмамени от нови сюжети, един след друг се изнасят по-надалеч. Категорията „избирател“ се „смалява“ –  и тя до микроскопични размери,  до онези нещастни човешки същества, които се прибират вечер с празни ръце в празните си джобове, сиви и кашляйки от мръсния въздух, подритващи пътьом боклуците по булеварда, заприличал на черен път, и мърморещи под носовете си: „Ами такова е положението, какво да се прави…“ И сред публиката остават онези, които се надяват някой ден да се качат на сцената и сами да си вържат примките около шиите и китките, за да ги разиграва някой друг – за едното парче хляб и троха слава повече от другите… Гордеем се с миналото си като автомонтьор с ненужната си диплома по молекулярна биология. Бием се по гърдите и гордо се пъчим на път за Гърция през лятото с имагинерния си Национален Характер, с цар Симеон и Сливница. Крием малкото, което имаме, но тръбим навсякъде „Господ е българин“, без да си даваме сметка, че май и той отдавна умря. Забравяме „Записките“ на Захарий Стоянов и страниците, в които той разказва как двамата с Бенковски са палели къщите на ония въстаници, които „твърде начесто оставяли своите позиции и отивали в селата си да нагледват добитъка и хамбарите си с житото, да не би да ги ограбят турците“. Забравяме, че след безумните палежи на цели села българи са разбивали и грабели „едно-друго, кому каквото хареса, повечето за ядене“. И когато ги е попоглеждал изкъсо някой от четниците, виновно, но без намерение да върнат ограбеното, отговаряли: „Бог да прости! По-добре е да го вземем ние, отколкото да стане жертва на огъня“.

Това, което е опазвало съвестта на тогавашните българи, е фактът, че са били поробени. Но сега, когато сме свободни, колко е тежка със смисъла си тази фраза на Захарий Стоянов: „Бедните! Те не знаеха, че ние сме най-страшните палачи.“

Кои са нашите палачи днес?

Ние, пак ние.

Защото оставяме ръцете на кукловодите развързани – да грабят и палят. Защото не ни интересуват, защото „всички са едни и същи“ и „оправия няма“. Пък тези, които ги крепят, го правят и защото са „наши сънародници“ – „говорят като нас“, „не се свенят да изрекат туй, което им е на всички на устата“, без да изпитват никаква необходимост като водачи на една цяла нация да я образоват и издигат към други, по-висши идеали.

Но днес нито целта на водачите ни е същата като през Освобождението, нито са същите сънародниците ни. Днес се крием зад фасадата на Демокрацията, която позволява на управляващите да се държат като султани. Сами ги пременяме с извезани кафтани, докато ние се радваме на шведски шкафчета и втора ръка германски автомобили.

Да си го кажем направо: у нас, в България, демокрацията изобщо е криво разбрана.

Защото демокрацията е вид режим, несъвместим с висока концентрация на власт в едни и същи ръце за дълго време. Ако има такава концентрация, значи няма демокрация. Демократичните режими предвиждат механизъм, с който да се премахва тази концентрация – избирателният процес. За да може обаче машината да сработи и мели безпрепятствено, трябват и Избиратели. Избиратели с политическо съзнание. В една демокрация всеки един има собствено мнение, но цената на това е задължението да си дадеш гласа на някого.

Ето как се възпитават и гражданите, и управляващите.

В Белгия например изборите са задължителни. И там хората са недоверчиви към властта. И там „всички управници са едни и същи“, „алчни“ и „лъжливи“. Но когато наближат избори, всеки прилежно сяда и подбира партията, за която ще гласува – защото ако не гласува, ще има глоба. Един много ефикасен механизъм. Първо, превъзпитава управляващите, които трябва да убедят избирателите и второ, да се придържат към обещанията си, за да не се изправи срещу тях при следващите избори цял народ. А за да има избиратели и за да се превъзмогне човешкото съмнение, инерция и мързел, системата наказва тези, които не искат да участват…

Всичко май опира до едно: нуждата народът да се образова. Това е най-важната съставка. Не си ли в състояние да разпознаеш онзи, който дърпа конците, не можеш и да се надигнеш срещу него, макар, че той вече не се и крие. Без образование, без историческо съзнание се поражда политическото суеверие, което, неподплатено с никакви факти, в царството на слепите е от полза само на еднооките. Суеверието е връщане към Средновековието и чисто стоическото съзнание: нещата са така, а не инак, не можем, уви, да ги променим, та затова по-добре ние да се пригодим – какво „ще се бъркаме там, дето не ни е мястото“.

С така подготвения пълнеж главните готвачи могат да ни предлагат каквото си блюдо искат. И това и става: слушаме приказки за Брюкселската Ламя, която тъй и тъй решила, и ние „какво, ние нищо не можем да направим“. Мамят ни с лъжливи факти и създават държавни холдинги… за благото на народа. Прах в очите на хората, кал и чакъл в задръстените пернишки канали.

Няма така да се отпушат тръбите, другари и господа!

Докато не се научим да задаваме въпроси, да изискваме отговори и да се отнасяме критично към тях, няма да се откачим от примките на  собствените си кукловоди и ще бягаме на Запад!

Но и  в България все пак има българи – образовани, весели, с отворени за вселената и напредъка на човечеството очи. Вярно, страдат и те от средата, в която живеят и която, прощавайте, ги определя. Навсякъде ни говорят полуистини. Интернет е форум за разпространяване на всякаква информация. Кой ти я проверява… Следва ли, ако е написано на екрана на компютъра и се е разпространило по Мрежата, да е пък чак толкова невярно? Едва ли. Пък и виж, „добре са го рекли“ и никой не може да докаже противното. Хвърлете един поглед върху коментарите, които хората оставят под статиите в интернет вестниците. И ще видите нещо невиждано: ами че той, българинът, е направо квантов човек – живее извън времето, във вакуум, в който той само потенциално съществува такъв, за какъвто се мисли!…

Проблемът е, че веднъж озовал се сред тези сапунени мехури, човек може да се надява само на някаква външна намеса. А е нужна експлозия –  като тази на свръхновите в космоса, които изтръгват квантовите частиците от вечния им сън и предизвикват появата им на определено място. И докато чака свръхновата, българският квантов човек е всезнаещ и вездесъщ – без да е никъде. Никой не може и да се опита да го убеди в нещо, което противоречи на мнението му, а именно: че Истанбулската конвенция не узаконява педофилията, че евреите не управляват света или че в Норвегия няма системен план за отвличане на точно български деца. Теориите на заговора се раждат от опитите да обясниш трудно обясними явления.

Но нима е толкова трудно да се разбере какво става на политическата сцена в България?

Всеки има право да мисли и защитава това, в което истински вярва. Но за да го доведе до ушите на мнозинството, трябва самият той да слуша и чува истината. Да си отвори очите и да се поповдигне на пръсти. Да поставя под съмнение доводите на управляващите и да участва в собственото си управление – за да реализира потенциала си, за да избухне дългоочакваната свръхнова, отвътре, дълбоко сред мрак и мъгла.

Нищо, че Захарий Стоянов го няма. Че бил заминал за Германия….

2019-а

[1] Не съм възнамерявал да предлагам този текст, който писах преди повече от половин година най-вече за себе си и за собствено утешение, но стремителният ход на събитията в последно време у нас, или по-скоро тяхното въртене в кръг, ме накара да го споделя със сънародниците си.

[2] “Fatta l’Italia, bisogna fare gli italiani”.