„Ане“, дебютният роман на Камелия Панайотова

Дебютният роман на Камелия Панайотова е болезнено автофикционално брожение по следите на изгубения дом
и несъстоялото се родителство.
Красив разказ за майката, за изоставянето и живота с липсата,
за насилието над ума и тялото, за истинското сестринство
и окончателното откъсване от утробата. Той ще продължава да е зловещо актуален, докато светът продължава да гледа на жените
като на „едно парче месо“.
В „Ане“ самото име на героинята вика към майката – за да я намери съвсем другаде.

Откъс от романа

Баба ми нямаше нужда да бъде обичана. Рядко демонстрираше нежност, но аз и без това не знаех какво да правя с нея. Стигаше ми, че ѝ липсва истинска жестокост. Понякога се опитвам да открия вината у себе си. Тази жена буквално ме беше осиновила, беше ме приютила в дома си, беше се отместила от своето място в света, за да освободи малко място и за мен. Само за да ме има.

Вярата ѝ в Бог ме смущаваше и изумяваше едновременно. Къщата приличаше на храм, навсякъде имаше свещи и икони. Като малка се плашех от този декор, от несломимата набожност на баба – не знаех от къде идва, каква е целта ѝ. Сутрините протичаха по един и същ начин: щом се събудеше, тя се умиваше, приготвяше закуска и… започваше да се моли. Молеше се наум, на глас, седнала, права, плачейки, със затворени или отворени очи. Така и не разбрах дали това зависеше от настроението ѝ, или от силата и съдържанието на молитвата.

Когато се случеше да съм будна, лежах смълчана между завивките и я наблюдавах. Тя сключваше пръсти пред гърдите си и редеше молби за всичко и за всички. Желаеше еднакво благоденствие за себе си, роднините, децата, съседите, но стигнеше ли до моето име, спираше за миг и като че ли се замисляше. Първия път, когато я видях да го прави, се свих и помислих, че ще ме пропусне, изобщо няма да ме спомене. След малко обаче тя заговори отново. Най-вече дай сили на детето, каза. Помогни на Ането, Боже, най-много на нея помогни. Дай ѝ да види радост. Ясно го бях чула, това бяха думите ѝ. И в този миг ме обзе непознато усещане. Чувство на умиление, на милост. Баба не просто ме споменаваше в молитвите си – тя ми беше отредила специално място, отделила ме беше от другите, издигайки ме така над тях. Най-вече на детето – значи се молеше преди всичко за мен! Някъде имаше някой или нещо, което беше помолено за милост към мен. Дори и тази милост да не дойдеше веднага.

Бабо, ще се помолиш ли и за Лола, попитах я един следобед, докато плевеше в градината. Тя се сепна и ме погледна изненадана, като че ли бях разкрила най-съкровената й тайна. За никого не беше тайна, че се моли по няколко пъти на ден, но сякаш едва сега някой го беше изрекъл на глас – беше я забелязал. Оттогава баба взе да включва и Лола в молитвите си, а ние двете започнахме да се оправдаваме с вярата, без да знаем за какво служи тя. Всеки път, щом сторехме някоя глупост, се утешавахме, че баба ще се помоли за нас. И ще има кой да ни прости. Не предполагахме, че преди прошката трябва да бъдеш осъден. Да понесеш вината си.

От всички възможни майки, между които избирах, така и никога не се спрях на баба ми. И за миг не ми мина през ума, че тя самата е майка. Дали защото беше моя кръвна роднина, защото я познавах, или просто я смятах за отминала, но мисълта ми винаги търсеше друга жена: по-млада, по-красива, по-състоятелна. Баба беше майка на всички, буквално всеки по-малък от нея наричаше детето ми, но собствените си деца беше забравила. По нищо не издаваше да страда за тях. И понеже никой не ми обръщаше внимание – не ме причисляваха нито към възрастните, нито към децата, – един следобед отново се оказах под шкафа и чух почти цялата история.

Вече бях по-голяма, така че едва се побирах вътре и после едва щях да ходя, но любопитството не ми даваше мира. Трябва да съм стояла около десетина минути, преди най-сетне да чуя гласовете. Идваха като че ли от другаде, приглушени. Шепнеха, макар да нямаше никой друг в стаята. Не помня какво са правели вкъщи – сигурно са били на гости. Разпознах само баритона на чичо Симеон, мъжа на леля, който казваше, че бил разпитвал леля за майка ѝ – иначе и той като нас нищо нямало да знае. Събеседникът му трябва да е бил някой познат от селото, викнат за компания – леля идваха от дъжд на вятър да видят бабаи и чичо Симеон веднага си канеше някого, понеже иначе скучаеше.

Оказа се, че баба имала цял друг съпруг преди дядо! И че всички деца, включително майка и леля, били от него – от първия. Не било ясно защо се омъжила за онзи мъж – той бил лош човек, редовно пиел и ѝ посягал. Въпреки това прекарали доста години заедно, през които баба не спряла да забременява. (Това не го разбирах, но нямаше как да попитам.) А какво станало с другите деца, попита събеседникът на чичо Симеон.

От онези три (освен майка ми и леля ми, които запазила) едното детенце починало малко след раждането. Другите отишли по домовете. Баба ми и до днес не знаела къде са, как изглеждат, как се казват, живи ли са, осиновени ли са. Това нейно незнание също не го разбирах. В ума ми изникваха куп въпроси, но нямаше как да изляза от шкафа и да ги задам, дори и вече да не посмееха да ме напляскат както някога. А и баба щеше да се разстрои много повече от подслушването, отколкото от спомена за изгубените си деца.