АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ: СМИСЪЛЪТ  НА  ВЕЧНИТЕ  НЕЩА, по повод на неговата 90-годишнина

Дора Колева

Художественият свят на Андрей Германов е пронизан от стремителни жизнени токове, от усещане за безсмъртие и безкрайност във времето и пространството. И в същото време от предчувствие за смърт, за съдбовна предопределеност. Възприемането на битието от двете му противоположни начала своеобразно обагря и най-интимните преживявания на лирическия субект. От бащинското чувство в стихотворението „Строфи за сина“ тръгва мисълта, отвеждаща към схващането на Унамуно за болката като субстанция на живота:

Ах, тичай, смей се и играй с охота,

набирай сили и расти голям.

Аз ще те гледам с горест, аз не знам

по-смъртоносна болест от живота.

С трайно внимание към въпроса за човешката преходност, творчеството на Андрей Германов показва как самото знаене за наличието на смъртта, за нейната неотменимост формира духовното отношение на човека към другите хора, изостря въображението, вътрешния поглед, интуитивната представа, с която чувства чуждата болка, изстрадва драматизма на света. Стихотворението „Ранен сняг“ например не е само пейзажна картина, а прозрачна метафора на внезапно настъпила смърт. Обръщението: „Зелени кестени, от сняг / изкършиха се ваште клони“ изразява разбиране, съпричастност в болката, но откроеният и обособен рефрен: „Те няма да покарат пак“ издава специфичната мъка на човека, неговото трагично чувство за живота. Подобен сюжетен мотив („клонката не знае, че е мъртва“, „тя не знае – няма вече корен, / тя не знае – няма вече сок“) поражда размисъл за драмата на умирането на всяко живо същество, но и за присъщата единствено на човека драма – да живее при пълното съзнание за малката обикновена фраза: „човекът е смъртен“ (Жан Пол Сартр). Почти като стенание, като неадресиран към никого протест прозвучават равносметките за тежкия човешки жребий:

така завиждам

на камъни, треви, листа –

те не усещат, те не виждат,

не знаят за преходността.

(Отмествам глинената ваза“)

Размишлявайки за смъртта и за „усещането, което имаме от нея, Алберт Камю достига до специфичния трагизъм на човешката участ – „знаенето“ за преходността: „И все пак винаги ще се чудиш как всеки живее, сякаш никой „не знае“.

Съществуват съзвучия между внушенията в стихотворенията на Андрей Германов и философските идеи на екзистенциалистите, но тази близост идва по пътя на психологическите изживявания, а не поради стремежа на поета да прокарва едни или други философски тези. Невъзможността да бъде причислен към някаква философско-логическа система в разбирането за смъртта се определя от факта, че мисълта за нея извиква в душата му различни, понякога противоположни състояния. Много стихотворения са проникнати от настроение на безизходност, от тъжно-недоумяваща рефлексия, от горчиво примирение пред неизбежния край: „Как скърцат червеите слепи“, „Кой ходи там? Какво звъни? / Разнищва червеят гредата, / тревата камъка намята, / дъжд в плочата забива зъб“, „И иска ми се с някаква лъжа / да те изправя и да те разсмея…/ Но аз не мога да те утеша…“ В други стихотворения печалните констатации за личното съществуване като крайно и неповторимо се заменят с оптимистична вяра в метаморфозите на прераждането („Материя съм – няма навеки да изчезна.“)

С единно изживяване на идеята за смъртта се отличават стихотворенията в последните книги на поета „Душа незащитена“(1981) и „Златна светлина“(1983), в които мислите имат характер на равносметка, на рекапитулация, поради съзнанието, че е дошло времето да се изчистят нещата от всички „случайни, несъществени черти“ и да се открият в тях семената на непреходното.

Двете последни стихосбирки бележат не само най-зрелия етап в художественото развитие на поета, но и нов етап в неговото светоусещане, в разбирането за основните ценности; свързани са с ново равнище на познанието, с нов душевен и духовен опит, извлечен от „преборената Болест“, от почти реалното докосване до смъртта. Когато пише: „Който трупа познания, трупа страдания“, поетът не просто повтаря библейската истина, а изповядва съкровеното си прозрение за дълбокия смисъл на страданието, потвърждава верността на бащиния урок: „В търпенето е силата, Андрей“. „Търпенето“, разбирано не като покорност на съдбата, а като достойна съпротива срещу нея, като изпитание на вътрешните сили, когато се разширява и закалява духът. Стиховете: „Когато много те боли / недей посяга да мъстиш. /Омразата изпепелява онзи, / който мрази“ напомнят една от нравствените теореми на Спиноза: „Който живее по указанията на разума, се стреми, доколкото може да отвърне на омразата, гнева, презрението с любов и великодушие“. „Златният клей“ върху раните е знак за онази мъдрост, която преодолява болката и води до просветленост. И ако в предишни стихотворения сякаш че самият болестен процес в неговата непосредност и напрегнатост формира движението на лирическото изказване, ритмико-синтактичното своеобразие на поетическата реч („Глътка витошки въздух“, „Кръвно налягане“), в последните книги доминира атмосфера на спокойствие, душевна мекота и ведрост. Това особено се отнася за стихосбирката „Душа незащитена“, която повече от всяка друга книга на поета се налага с внушението за органичен и цялостен художествен свят.

В „Душа незащитена“ поетът се съсредоточава върху времето като метафора на битието, като неизчерпаемост и текучество на живота. Рисунъкът на стиха обхваща това текучество, хронологичната смяна на детайл след детайл във времето чрез промените, настъпващи в пространството. Поетът търси белези, знаци, детайли, езикови жестове, за да материализира времето, самия процес на преход от един момент в друг, да улови онова в настоящето, което непосредствено открива заключеното минало и заложеното бъдеще. Всеки детайл-метафора в този динамичен свят е някакво действие на природата или на човека.

Стремежът да се погълне ценността на мига се проявява в неговото забавяне, нюансирано разчленяване, в детайлното фиксиране белезите на промяната. В тази връзка активизират честотата на своята поява думи като „скоро“, „още“, „полека“, „вече“, създаващи осезателна представа за конкретната продължителност на мига, за неговата краткост и в същото време безграничност, доколкото той е и пресечна точка, частица от големия поток на времето: „Навън полека слиза вечерта“, „А още шест е. Рано е за сън“, „Навън ще падне скоро ранен мрак“, „песента оттича се, и ето – немеят клонки, пъпки и листа“. Изживени от субект, обладан от светло чувство, от порив „да се порадвам на света“, от съзнание, че в неповторимия миг, а не в еднообразната продължителност се крие най-дълбокото и вечното, мигновенията, сътворени в художественото пространство на стиховете, също са изпълнени със светлина, носят отблясъка на природната хармония.

Художественото време в отделното стихотворение обхваща моментното преживяване и размишление или пък няколкочасовото движение от утро към ден, от заник към нощ, а в контекста на книгата следва логиката на сезонността – форма на преходност, но и на времевия поток, на необозримите жизнени кръговрати. Може да се проследи последователната смяна на месеците – отминаването на късното лято до първите признаци на есента, на приближаващата зима и пролетта. И цялото това природно движение, сякаш между другото, е свързано с мисълта за човешките сезони.

Без изразено предпочитание към сезон, все пак най-много стихотворения са свързани с изживяването на есента. В художественото тълкуване на поета есента е сезон на притихване, на прозрачна светлина, на кротост и изнемога:

О, уморена есенна печал,

такава чистота сияе в тебе!

Цветя горчиви с дъх заесенял

изпълват необятното поднебие.

И уморено птиците летят.

В тези „есенни“ стихотворения пейзажът не просто е свързан с човешкото възприятие и с човешкия размисъл, но лиризмът, мекотата и добротата на човека, мъдрият му поглед „светят“ в самото състояние на природата. Въпреки че обхваща многообразните цветови нюанси, колористичната гама също се отличава не с ярки, а с меки и топли тонове. Когато лирическият субект се вслушва в природата, за да поеме в душата си нейната „звучна тишина“, той същевременно се вслушва в себе си, за да дочуе сегашната си тъга или пък отзвуци от далечните дни на детството. Той долавя звуци в тишината, но и „как пада всеки лист“. Това е тишина, навяваща спокойствие, но и усещане за студ, за стряскане от някаква неизказана вътрешна мисъл. Доловена с изострени сетива, с изтънчена чувствителност към звученето на света, тази „звучна тишина“ създава асоциации за поезията на Александър Блок, на Димчо Дебелянов, но тук тя присъства органично като звуков акцент, като нота, задълбочаваща психологизма.

Главният урок на природата поетът схваща като поръка за труд, за непрекъснато действие, умножаващо плодната сила на живота. „Защо сме толкоз късопаметни? / Защо забравяме стрелата?“ – издига той своите повици за нравственост срещу „всичките боричкания“, които обезсмислят живота ни, отклоняват го от предназначението, заради което сме дошли на този свят. Осъзнал в природата заряд от същите творчески сили, които движат и човешкия живот, присъствие на вселенска енергия, обединяваща всички, поетът с нови сили се залавя за работата, противопоставяйки я на мъката и меланхолията:

Достатъчно лежах. Писалко, дий!

Все още смътно ме боли сърцето

И е неясно кой ще победи –

Небитието или битието.

Но вън е слънце и пчели бръмчат,

Минават облаци, блести тревата.

И няма болести, и няма смърт! –

Живот! Велик, красив и необятен!

„Край огъня“, „със огъня на разговорка“, „пред загасващо огнище“ – това е най-присъщата поза на лирическия субект, говореща за вглъбяване, за съсредоточаване в шумовете на нощта, в трептенето на звездите, когато мислите се утаяват и изкристализират в поетическата форма. Обвързана с голямото и главното, въпреки че е създавана в самота, тази лирика не се затваря в самоизразяването, а се определя от откритостта, от устремеността на поета към света. С цялото многозвучие на своя вътрешен живот той изцяло е насочен към близките, към приятелите, съпричастен с всичко, което го заобикаля. В поетическата изповед търси не толкова облекчение на собствената си болка, колкото се стреми да внуши на оставащите след себе си, че всеки от тях носи златната светлина като свое душевно качество; нужно е само да я осъзнае, да я превърне в същност на поведението си. Разбирайки изкуството като „поръка“ да се даде на другите опора за равновесие в моментите, когато се изправят пред неумолимите въпроси на битието, поетът въплъщава в стиховете светещото излъчване на своя дух. Дори в „здрачната“ атмосфера на стихотворението „Момичето“, изобразяващо въображаемата представа за собствената смърт, успява да пръсне „щипка светещи слова“. Творбата изразява идеята за реалната граница между живота и смъртта, представя самия психологически процес на космическата самотност при преминаването на границата, при преливането на душата във всемирното, но със звуковата си хармония, с живото дихание на стиха тя е пример за това как истинското изкуство и когато говори за смърт, внушава чувство за духовна победа.

Интонацията на елегична медитация, на духовно напрежение, присъща за стихотворенията, в които поетът търси отговор на въпроса за смисъла на индивидуалния човешки живот, за преходното и вечното, в предсмъртните стихосбирки придобива нови нюанси – на спокойствие и по дебеляновски звучаща просветленост:

Не ми е жал за нищо. Ще си ида

тъй както дойдох, както и живях.

Да, всичко не можах докрай да видя,

но туй, сравнено с вечността, е прах.

(„Да не говорим щастие какво е“)

Човекът е намерил изхода от самотата и смъртта в съпричастието си с нещо всеобщо и възвисяващо. Стихотворенията „Когато много ме боли“, „Ще дойде и за мене оня праг“ се\ нареждат до най-добрите творби в българската лирика, в които патриотичното чувство е дълбоко интимна изповед на усетеното и осъзнато единение с родната земя. Идеята за свързаност с родното място, с българския корен е отличителна за цялото творчество на поета, но никога досега тя не е звучала така съкровено лично и същевременно мащабно обобщаващо:

Единствено остава тя –

студената. Тя нежно ни прегръща

и най-накрая в себе си ни връща

сред ласкав дъх на гниещи цветя.

О, братя българи! През вечността

едно сме имали – земята своя,

която от покоя до покоя

люлей ни и ни носи по света.

Каквото можем, нека й дадем –

да разцъфтява и да хубавее,

Но всички ние сме зрънца от нея

и нека в нея да не се кълнем.

„Нека й дадем“ – това е емоционално-смисловият център в тези строфи, защото, според поета, само чрез такова поведение можем да осмислим живота си и да се приобщим към непреходното. Продължавайки традицията на Далчев да усеща единството си с родината чрез болката („Когато много ме боли / България си смислям“), Андрей Германов говори за нея с благоговение и признателност – тя е онази реално съществуваща вечност, с която сме сродени и която ще ни приюти в себе си:

Миг само ще ме заболи.

Ще бъда като зърно в нея.

И дълго сняг ще ме вали.

И дълго слънце ще ме грее.

Всички компоненти на формата органично се сливат в „нишката от златна светлина“, с която творецът „съшива“ последното си поетическо завещание, „свойта повест малка“, проникната от милост, доброта и опрощение, изцяло обърната към живота и към хората. Той знае, че въплътена в словото, действената енергия на неговата любов ще бъде жива:

Мен скоро няма да ме има – с нея

ще разговарят някои от вас,

ще чуят уморения ми глас,

ще ги разплача и ще ги разсмея.

–––––––––––––––––

Андрей Германов е роден на 17.06.1932 г. в село Яворово, сега квартал на Цонево, Варненско. Баща му, Димитър Христов Германов, е роден през 1892 г. в село Кабаклия, Лозенградско. Бил е още дете, когато семейството му бяга от Турция и се преселва в село Нова Шипка, Варненско. Майката на Андрей, Рада Петрова Маринова (по баща) е родена в Нова Шипка през 1896 г. в семейството на преселници от историческата Шипка, Казанлъшко. Димитър и Рада заживяват от 1918 г. в Яворово, където се раждат Андрей и братята му – Христо, Петър и Георги, по-големи от него.
Основно образование Андрей Германов завършва в родното си село, гимназия село (сега град) Дългопол през 1950 г., а през есента на същата година се записва в Софийския университет „Климент Охридски”, специалност руска филология. През 1951-52 г. публикува първите си стихотворения. По Време на следването си в Софийския университет участва в литературния кръжок “Васил Воденичарски”, където се запознава с известните по-късно литератори Пеньо Пенев, Климент Цачев, Иван Радоев, Марко Ганчев и много други.
След завършване на университета през 1955 година Андрей Германов е разпределен в гр. Провадия, но по собствено желание става учител по руски език в гимназията на Дългопол, същата, която завършва през 1950 година.
По време на своето учителстване в Дългопол се сближава с Димитър Златарски – учител-енциклопедист. Тук той продължава да работи над превода на поемата на Александър Твардовски „Страна Муравия”, започнат още от студентските години.
През есента на 1957 година напуска Дългопол и отива в София.
В столицата живее с братята си Петър и Георги и до началото на 1958 година усилено търси работа. През февруари същата година е назначен като хоноруван преподавател по руски език в МЕИ, а в края на април се оженва. През октомври печели конкурс в МЕИ за редовен преподавател по руски език. Същата есен подготвя първата си книга стихове, консултирайки се с поета Добри Жотев.
През 1959 година в живота му почти едновременно се случват три съществени събития: на 20 май 1959 година се ражда дъщеря му Александра, излиза първата му стихосбирка „Кълнове”, напуска МЕИ и е назначен на работа във вестник „Народна младеж”. През пролетта и лятото на същата година превежда усилено руска и съветска поезия.
От май 1960 г. за една година заминава във Варна като комсомолски инструктор и кореспондент на в. „Народна младеж”. Годината е изпълнена с напрегната обществена работа, командировки из окръга, издаване на окръжния бюлетин – впечатления и за новата му книга стихове. През същата есен отново се засилва интересът му към преводите – занимава се главно с изучаване на украински език и с преводи на украинска поезия. Привличат го и бесарабските българи, поддържа активна кореспонденция с бесарабския поет Петър Бурлак-Вълканов.
В средата на 1961 година се връща в София. От септември е на работа в сп. „Младеж”, после – във в. „Народна младеж”. Заедно с други млади поети е предложен от секция „Поезия” за кандидат-член на СБП. От началото на 1962 до ноември 1964 година отново е на комсомолска работа, често е в командировки. В дневника си за този период е записал: „Ужасно много работя. Не пиша. Почти не превеждам”. Там е отбелязал също и подготовката на първия брой на в. „Пулс”, във втори брой на който е публикуван и преводът му „Реквием” от Роберт Рождественски. През 1962 година излиза втората му стихосбирка „Работнически влак”. От ноември 1964 година до средата на 1966 година е редактор в издателство „Народна младеж”. Излизат последователно стихосбирките му „Родов герб” (1964), „Равноденствие” (1965), „Светлинки в планината” (стихотворения за юноши, 1966) и книгата „Късче мрамор от Акропола” (в съавторство със Слав Хр. Караславов и Марко Недялков, 1966).
От януари 1967 година е назначен за редактор в отдел „Поезия” на издателство „Български писател”, а от юли е завеждащ този отдел. През тази година излизат повестта му „Камчийска балада” и стихосбирката „Да ме запомниш”. Ражда се синът му Димитър.
Последователно излизат стихосбирките „Преображения” (1968) и „Яростно слънце” (1969). Превежда поемата на Григор Пърличев „Войводата” („Арматолос”).
От 1970 до 1973 г. отново е редактор и завеждащ отдел „Поезия” в издателство „Народна младеж”. Междувременно излизат и новите му стихосбирки „Мост”, „Като въздишка”, „Азбука”, „Всяка заран”, детски стихове (1970), „Острови” (1972), „Стихотворения” и „Огледалце” – детски стихове (1973).
От януари 1973 до март 1974 г. е заместник главен редактор на сп. „Съвременник”. През 1974 г. издава „Парнас около нас” (шаржове, в съавторство с поета Иван Николов, автор на епиграмите), „Четиристишия” и поемата „И оживяха в песента”. Превежда Егише Чаренц, Твардовски, Нил Гилевич, Дмитро Павличко, Евгени Евтушенко… Поддържа активни творчески връзки с руски, украински, белоруски поети. Подготвя за печат томче със свои преводи за библиотека „Български преводачи” на издателство „Народна младеж”, което излиза посмъртно през 1987 година.
През март 1974 г. става главен редактор на сп. „Пламък” и работи там до април 1980 година.
1975 е годината, в която излизат стихосбирките му „Каменна земя” и „Нови четиристишия”.
От есента на 1976 година е тежко болен, но продължава да пише. Излизат от печат „Взривна зона” (1977), „На светлина превърнат” (документална повест за Георги Генев, 1978), „Границата на снега”, „Самоубийствено живеем” (1979), „Олелии” (стихотворения за деца, 1979), „Други четиристишия” (1980).
Поради влошеното си здравословно състояние от април 1980 година Андрей Германов живее в с. Боженци, Габровско. Той става председател на Дружеството на писателите в Габрово и главен редактор на неговия алманах „Зорница”.
Умира от втори инсулт в болницата на ИСУЛ (София) на 15.05.1981 година.
През последните години от живота си работи усилено и подготвя за печат стихосбирки и прозаични книги, които излизат след смъртта му: „Шаячни момчета” (1981), „Стихотворения” (1982), „Четиристишия” (1982), „Крали Марко” (Български юнашки епос, 1982), „Змей на вратата” (стихотворения и поемки за деца, 1983). Подготвя за печат стихосбирката „Златна светлина” (издателство „Хр. Г. Данов”, Пловдив, 1983), „Парнас около нас” – II, пак там, 1987 г., „Време за творчество”, („Български писател”, 1986). Посмъртно излизат и преводите му от Андрей Вознесенски и Роберт Рождественски.
За личното си творчество и огромното си преводаческо дело приживе Андрей Германов е удостояван с множество български и чуждестранни награди. Негови стихове са превеждани и издавани на руски и английски (в отделни книги), на френски, немски, украински, белоруски, чешки, литовски, грузински, арменски и други езици.

Биография: Рима Германова