АЛХИМИЦИ
Един пиян и дрипав каруцар
от злоба
и от съжаление към себе си
разкъсва с тежки удари
изсъхналата кожа
на своя още по-нещастен кон.
(Така тогава възприех картината.)
За да спазва ритъма на боя,
каруцарят пее следния речитатив:
„Този труден кон
не издава стон.
Ще го бия час,
ще го бия два,
но ще чуя аз
нужните слова.
Персифедрон!
Персифедрон!“
Прабългарското знаме,
мръсно и проскубано,
трепери
свито между задните бедра на коня.
С безсмислен порив
прекосявам пътя
на режещия въздуха камшик
и върху тялото ми изплющява
последният,
завършващия удар.
Каруцарят топло се усмихва
и започва търпеливо да ми обяснява:
„Както вече сигурно разбрахте,
аз съм дегизиран алхмик.
Ударите върху стара конска кожа,
придружени от изящна реч и разбираема мелодия
(нещо като естетична смазка
в жлебовете, образувани от ударите),
правят кожата чувствителна и крехка.
А –
веднъж естетизиран боя,
болката съвсем човешка става.
И –
когато конят проговори
и ми каже формулата на Персифедрона,
значи, съм постигнал резултата.
В чест на празника.“
Конят дружелюбно се усмихва
(зъбите са идеално бели –
значи, челюстта му е изкуствена)
и започва с двете си очи да мига –
с лявото дава десни сигнали,
с дясното дава леви сигнали.
Както вече сигурно разбрахте,
точно тези мигания означават:
„Аз съм също дегизиран алхимик,
само че съм негов опонент.
Докато ме бие и ми декламира с песен,
аз си мисля разни мръсотии
и по този начин обезсмислям целия процес.
Може би
все пак ще проговоря,
но преди това колегата ми ще процвили.
В чест на празника.“
Светът е преситен от логика
и всякакви съображения.
Ще си възвърна вярата отново,
когато срещна кон!
Кон в чистия му вид!
Кон за самия кон!
Залагам Ричард Трети
срещу Кон!
КАПРИЧИО ЗА ГОЙЯ
Няма го вече стария ужас –
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.
Ужасът си променя характера –
тупа ме свойски по рамото,
снизходително ме ухажва
и кокетничи с представата за себе си:
„Ние с тебе сме еднакво силни,
ти си само малко по-красив…“
И ми се усмихва.
Ах, особено усмивката го прави гаден,
извратен го прави
и налудничав.
И ме дави непозната гадост.
Сякаш ме целуват похотливо
бебета с мустаци и бради.
ВТОРО КАПРИЧИО ЗА ГОЙЯ
Омръзна ми да бъда нощна смяна.
От тъмнината станах суеверен.
Приятел ми е,
враг ли е,
еднакво го отбягвам.
С точността на прилепи се разминаваме.
Станал съм несигурен и подозрителен.
Вече по инстинкт налучквам само
кой ми се усмихва в тъмното
и кой се мръщи.
… Иска ми се бодър да посрещам слънцето.
Може в първия момент да зажумя.
Ще свикна.
Някаква си птица сутрин пеела –
славей ли, какво ли го наричали…
Казват че било приятно.
ПАРАДОКС
Темата е за себеподобните.
Ако нямахме себеподобни,
трябва да си създадем себеподобни.
Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
скъсява разстоянието между мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.
Някога все пак ще ме достигне.
Вцепенен от нейната настойчивост,
сигурно ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиянство –
равни дози сладост и омраза.)
Този разговор не е себенаказателен.
(Ще се убия,
ако заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от собствените си сълзи
и намира особено удоволствие.)
Амебата
усеща разликата между мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда еталон на нейната самотност.
В оня миг,
когато ме достигне,
тя ще се превърне в идеален
кротък
и трагичен кръг.
Дълго време ще блещукам в нея
като собствена материя.
И когато запълзим отново,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.
БЕШЕ ХХ ВЕК
Човечество,
сбогувай се със себе си.
Дойде ти времето.
Какво ще занесеш в небитието –
два-три стиха?
Няколко мелодии?
Несъвършени.
Останалото нека изгори
Ще бъде справедливо.
Природо, майко,
отдъхни си –
ако не те убие разривът
на сетното сбогуване,
животът ще изтрие спомените-рани
за най-жестоката
и най-фалшива
твоя рожба –
хомо сапиенс.
И никой няма
и не бива да тъжи.
В безкрайността –
посока небитието –
ще плуват само два-три атома тъга –
абсурдната любов –
на няколкото оцелели кучета,
като последен,
незаслужен реквием.
1982
ПЕРСИФЕДРОН – ДУМА ДЕТОНАТОР, ДУМА СЪСЪД, ДУМА ПАРОЛА
ОЩЕ МЪНИЧКО… ОЩЕ МЪНИЧКО…
Ако електрическите крушки почнат да ме изтезават
и усетя, че се приближава ОНОВА,
аз започвам да си мисля за бушоните.
Задължително е да се мисли в образи.
Образите трябва да са противоестествени
и обидни за бушоните.
Времето протича неусетно, а бушоните – кога да е –
изгарят.
В тъмното настъпва миг успокоение.
И отново се задава ОНОВА.
Бързам да го изпреваря.
Хващам двете котки – мъжката и женската –
и започвам да им трия гърбовете:
гръб о гръб.
Бързо, като ваксаджиите.
А гръбначните им стълбове потракват.
Електрически искри се разпиляват.
Радва ме обърканият им летеж.
Мъжките искри са ненадейно тромави.
Женските са нервни, но внимателни.
При случайните съприкосновения
следват платонически експлозии.
А когато ОНОВА отново го усетя,
не изпитвам ужас,
а си мисля:
колко е смешен задният двор на ада…
Палми протягат стройни снаги,
благоухания струят от водоскоци,
хорали звучат в съвършена акустика.
Малки дяволчета с ангелска лекота
подскачат от палма на палма,
късат едри кокосови орехи,
изпиват част от млякото,
останалото дават на птичките.
И когато кажа «здрасти» на някое дяволче
и се здрависаме,
дланите ни се слепват от кокосовия нектар
и се разсмиваме.
И после се замислям в тъмното-
кога н как онази кукувица
успява да снесе яйцата си в ръчния ми часовник?
Кога и как, та все не мога да я видя?
От пулса на ръката ми яйцата се измътват
и ето – на всеки шестдесет секунди
изхвърча по едно кошмарно пиле.
Толкова кошмарно, че дори ОНОВА,
дори ОНОВА се дръпва уплашено.
И това ми е ползата в случая.
Или стискам в юмрука си
малко стъклено топче.
И започвам да мисля за топчето.
Но навярно ОНОВА е успяло да докосне топчето за миг,
защото то започва да расте в юмрука ми –
все повече н повече.
Достига размер на планета.
Ръката ми обаче си остава същата.
И ие изпитвам болка, а изпитвам лугава сласт
от несъразмерния юмрук и топчето-планета.
В последния миг се досещам
и гласно заявявам нещо много познато и много наивно,
като например:
«Вижте там, направете каквото можете, но ако
може, да не се разбере, че все едно, че сам
е паднал и си е счупил черепа…»
Глупостта на фразата и иронията на интонацията
като пружини блъскат ОНОВА.
И ТО се дръпва с отвращение,
разбрало, че е прибързало, че още не съм готов,
че…
Преди да имам стъкленото топче,
държех в ръцете си момиче –
дребно момиче с големи гърди и тънки плешки.
И резултатът беше същият.
Но ОНОВА…
Измислените думи много ми помагат.
Например – Персифедрон.
Всяко повторение донася ново съдържание.
Персифедрон – опашка на комета.
Персифедрон – убийство на древен грък.
Персифедрон – удар в слънчевото сплитане,
което от момента на удара е престанало да бъде слънчево сплитане,
а е станало сплитане на влечуги.
Персифедрон, Персифедрон, Персифедрон…
Докато изчерпам всеки смисъл
и остане в устата ми вкус на метал.
В случая на бронз.
Бронзовият ми език като езиче на камбана
удря в бронзовото ми небце.
И ечи оглушителен звън.
Чувам си го само аз.
Ако думата бъде Йоланта,
(Йоланта, Йоланта, Йоланта…)
ще получа сребърна камбана.
Обикновено толкова е времето,
за което
някой лицемерен садист поправя бушоните.
И когато светнат електрическите крушки,
срамувам се да погледна предметите в стаята –
знам, че със всеки от тях съм развратничил
по непозволен за същността им начин.
Макар и в името на схватката ми с ОНОВА.
Ако можеха да се изчервяват,
щях да прехвърля част от чувството си за виновност върху тях.
ВСЕ ПАК утешава ме мисълта,
че и днеска победих ОНОВА.
Само да не беше този писклив гласец
от неизвестен източник:
– Още мъничко… Още мъничко…
толкова смислен и утешителен,
колкото Йоланта и Персифедрон.
Или Фреска,
или Фрещи,
или Фритоли,
или Фретон,
или Жиг.
Особено Жиг!
И ВСЕ ПАК!
И ВСЕ ПАК.
ИВАН ЦАНЕВ СЕ УСМИХНА
На 18.XI.91 г. между 17,33 и 17,34 ч.
Вцепененото цвете Иван Цанев.
Оживява чрез усмивката само.
(Първа за днешния ден.)
Но се чува пукот.
Пукот, пукот, пукот –
който разчупва гипса върху лицето му.
И тихо стенание,
като виновен призив,
към разпиляните мъртви отломъци.
Константин Павлов,
из книтгата „Убийство на спящ човек“,
Габрово, 1992.
