Аврамовия мост, Вивиана Асса, началото

„Аврамовия мост“ е новият проман на Вивиана Асса, чиято предишна книга „Моят Шабат“ – донесе голямата награда на Националния литературен конкурс „Христо Г. Данов“. Сюжетът проследява стара семейна сага, разиграла се в началото на миналия век, в която са преплетени интересни човешки съдби. В центъра на драмата е греховната любов на млада бургаска еврейка, която се влюбва в красив и богат турчин и забягва в Цариград, като зарязва мъжа си и двете си малки деца. Той е сладкодумен и артистичен чешит и става любимец на малкия Бургас. А защо моста над реката, пресичаща някогашния Карабунар, и до днес се нарича Аврамовия мост, ще разберете, ако прочетете книгата.

Във всяка семейна сага обикаля по един обиден призрак. Той броди във времето, дере пространството и оставя следи от недоволни гени. А в нашата фамилия сърдитите са повече. Реят се във вечността като сватбен шлейф от сенки и понякога ни плашат. Искам помирeние. Да разчистя къщата от мистично недоволство. Да се сдобря с всички духове. Да ги накарам да си простят… Чуйте защо…

Лежа в леглото на дядо ми и се опитвам да сънувам неговите сънища. Луната се е втренчила в лицето ми. Безсъние. Срещу мен летят стотици звез­ди… Историите на рода ми, чудя се коя да уловя сред този порой от леониди… Гранпапа Михаел, както го наричах, е най-големият син в семейството. Изпла­кал е в Бургас в края на по-миналия век. Има по-го­ляма сестра на име Естер, но по това време момичетата са били на заден план. Бил е буйно и чаровно момче и до края на дните си успява да запази детето в себе си, въпреки че детство не е имал. Изживял е огорчения, които не споделяше с никого. Беше жилав като камшик. А самият той стоеше вечно изправен върху капрата на файтона със светнало към небето лице. Така ще го запомня. Често му казвах: „Гранпапа, сънувай коне! Утре съм на изпит“. „Ха- ха… ще го вземеш, снощи пак ги сънувах развели грива… Плуваха ей така, във въздуха…“ И вдигаше ръцете си с обърнати надолу длани и ми показваше как препускат, забили копита в облаците… Обръщаше подпухналите си длани, а лицето му беше озаре­но. Изиграваше техния галоп със страст на танцьор, очите му грееха и като фенери осветяваха пътя към спомените му. Всъщност той почти всяка вечер съ­нуваше коне. А в края на дните си, когато изпад­на в старческо объркване, общуваше на глас само с тях. Имаше щастлив характер, но душата му беше нашарена с рани, които са зараствали с времето от само себе си, като при дивите животни. И както се случва в живота, счупеното място става по-здраво. Остава само озлоблението и споменът от болката. Но защо Аврамовия мост? Преди много десети­летия, когато буйната Мандренска, сега Средецка, рекичка, която пресичала Странджанската исекия и палаво се е гмурвала в Мандренското езеро, когато още не е бил построен Аврамовия мост, на това мяс­то е имало брод, или, както са го наричали старите хора – гиджит (на турски брод). Съвсем в начало­то на миналия век прадядо ми Аврам е хвърлил на това място Черната кутия на семейната катастрофа в рода. Тази Черна кутия, в която са събрани тайните и недоизказаните истории, където е самоличността на дедите ни… стояла е десетилетия на дъното и е чакала някой да я намери. Когато започнах да ровя и да дълбая в миналото, не знаех, че ще стана пленник на тъмнината. Но вече нямаше връщане назад. Спомените имат тази особеност да се появяват неочаквано в съзнанието и да се врязват с болка, с обида или срам, като книга, която разлистваш през парче стъкло…

Кукувичка кука
на зелена бука.
Ай-яй, Ай-айай, ла…

Има една такава песен, която гранпапа никак не обичаше. Бука, майката на дядо ми Михаел, била много красива и образована жена. Като вървяла по улиците на Бургас, хората си шушукали: „Красивата еврейка минава“. Била черноока жена със сключени вежди и буйна, тежка коса. Сплитала е непокорни­те къдрици в дебела плитка, която се огъвала като змия върху гърба ѝ, а често се прехвърляла и през рамото между гърдите ѝ. Пълните ѝ устни били по­луотворени, често ги прехапвала, за да намокри с език. Под тъмните, присвити понякога присмехулно очи изпъквали и матовите ѝ скули. Тази острота и недосегаемост в поведението ѝ подсказвали скритото желание в характера ѝ да притежава нещо повече от онова, което ѝ се полагало. Възможно ли е да постигнеш успех без да се стремиш към него? Но Бука Декало искала всичко и ако е възможно, веднага.

Фамилия Декало били будни и много почитани хора в Одрин, където преди стотици години се установява родът. След изтощителното преследване те решават да се заселят в долината, където се пре­плитат трите реки в изящна плетеница от кристални пръски. А Тунджа, Арда и Марица като стари дружки от векове си шушукат нещо тайно, ромолейки своите младежки лудории. Одрин е забележителен град. Няма как да не се влюбиш в него. Така стара­та еврейска фамилия се установява в града близо до чаршията, но и до Синагогата, за да може след всеки успешен алъш-вериш да благодарят на своя Ел Дьо за неговата благосклонност и щедрост. Били разумни и уравновесени. Участвали със съвети, труд и пари, когато градът имал проблеми. Затова и прякорът им бил Ходжоолу, защото, разправят, ходжата черпел мъдрост, като се съветвал често с тях. По-късно, след Руско-турската война и след унищожителния пожар те се заселват в Бургас, а някои от рода оти­ват в Карнобат. Други – в Пловдив, Ямбол, Сливен, Стара Загора… Качват се на каруците, нарамили бохчите, в кервани с коне и магарета и се пръскат отново по света да търсят спокойно място за своя поминък. Новопостроеният трен „Ориент експрес“ също бил средство, което по-богатите и предприем­чиви евреи използвали да преместват мечтите си на по-подходящо и красиво място за сигурен и по-ус­пешен алъш-вериш. Тъгата е съпътствала живота на евреите навсякъде по света. Така се случва и с Моис Декало, или както го наричали всички, Ходжоолу. Не им провървява, поне в началото. Бука, най-голя­мата дъщеря в семейството, се омъжва без зестра и без страст за по-големия син на търговеца Михаел Фано, чийто дом се намирал точно до турската баня в града. А както е известно, в тези времена около банята, джамията и пристанището гъмжал местният „парламент“ на големците в малкия Бургас. Там се „ковяла“ политиката на града, както и алъш вери­шът. На синовете на евреите по света по дефиниция било отредено да наследят поминъка на бащите си.

Нисичкият и некрасив Аврам бил инак забавен и пленителен младеж. Живеел близо до турската баня и се подвизавал като душата на младежките забави сред евреите, които тогавашните сефаради наричали „пасартиемпо“ (на ладино „да мине времето“ – буквален превод, или „забава“). Младите се събирали обикновено на Шабат, за да се опознават и харесат. Аврам там е бил във вихъра си. Пеел е като славей освен на български, на ладино и турски. А странджанските напеви били неговата голяма лю­бов. Пускал се буйно със страст, с отметната настрани глава като дервиш, пристъпвал бавно и тържествено, а цялото му тяло настръхвало като танцьор на фламенко. Заразителният му смях ехтял във въздуха чак до брега на морето, като се понасял в ритъма на вълните, защото морето също се забавлявало заедно с младежите недалеч оттам.

Чуйте тази странджанска песен, която дядо ми Михаел е запомнил от баща си Аврам и често пеел, особено когато бил тъжен:

Снощи минах покрай вазиииии
Покрай вашааатааа градиииина
Там аз видох една розаааа
Една розааа хубаааваааа
Ах, то не било една розааа
А най било една момаааа, хубаааваааа

…..

Вземи ножа, удари мееее
Право във сърцееето
Ах, нито капка, ни кръвчица
Няма кръв да потееече.

А чувството му за хумор било без конкурен­ция. На една от тези забави се заражда „задявката“ между Бука и Аврам. Тамадата на тези младежки сбирки всъщност бил доста чувствителен и състрадателен младеж. Аврам имал светла душа. Но тези качества, прекрасни за бъдещето на човечеството, били доста зловредни за един проспериращ търго­вец. Славата му на забавен събеседник се разнасяла и много често го канели високопоставени личности, като пристава на града или местни богаташи, да бъде нещо като водещ на техните приеми, за да забавлява гостите със своите остроумия. Вършел е всичко с лекота и винаги е бил сигурен, че ще се справи с трудностите в живота, тъй като бил способен, а и хората го обичали и били готови да му помагат. Но уви, търговията, поминъкът, който е трябвало да наследи от дедите си, изисква доста последователност и лукавост, за да бъде успешен. Гранпапа често говореше за баща си и ми казваше:

– Папа Аврам беше най-добрият човек, когото съм срещал в живота си. Аз не съм толкова добър. Но той имаше един голям недостатък – оставяше днешната работа за утре. Тръгнали сме към някое село да продаваме градски неща: чембери, мъни­ста, престилки, кърпи, лимонада, ковьори и всякакви там джунджурии. Навлизаме в странджанската гора, а там е невиждана красота. Сякаш слънцето си е построило храм по тези места. Неслучайно и последователите на Толстой избират точно Ясна поляна, сгушена в Странджа планина, за тяхна кому­на. Вървим ние с кончето, което също потропва с настроение. А в далечината жътвари и някой захванал тъжна песен, а отсреща друг пастир с кавала му приглася. Така са си общували от хълм на рид… с напеви. Баща ми Аврам примижава с поглед, зареян в небето, и ми казва:

– Разпрягай, ще изпия едно кафе тук. Събери ми малко съчки.

– Ама папа, ние сме тръгнали по работа. Имаме доста път до селото. Моля те, айде след панаира.

Но Аврам бил непреклонен. Трябвало да чуе цялата свирня на кавала и всички песни в исекията. И докато кладя огъня, за да му сложа джезвето, ме сграбчва, прегръща главицата ми и плаче дълго над мен… И двамата знаехме защо. Аз за погубеното ми детство, той за непрежалимата си хубавица. За да разсее натъженото си момче Аврам му разказвал с пламнал поглед приказки и библейски легенди, сладкодумни и вълшебни като перлена река, които са се врязали завинаги в паметта на Михаел.