Иван Методиев разкова старите сандъци
на соцреализма и им драсна клечката
По повод новото издание на стихосбирката „Гъзове и облаци”,
Идея на Издателство за поезия „Да“.
Поетът Иван Методиев не се пръкна, а щръкна в средите на съвременната ни словесност сякаш от нищото. Първата му книга „Прости сетива” се появи през 1980 г., когато беше на Христова възраст и веднага респектира не само нас, тогава млади дихатели, кандидат поети, но и онези, от които бяхме зависими – чии стихове да се издадат и чий ръкопис да бъде отхвърлен с две вътрешни отрицателни рецензии. В този смисъл Иван с лекота преодоля първичната ревнива реакция на синодалните старци от Управителния съвет, както и сивата гравитация около всяка бързо изгряваща литературна звезда.
За разлика от повечето дебютанти, Методиев се появи със своя поетика, с естетика, изчистена в битността му мъж, живеещ в големия град. Този неизвестен до тогава химик, обитаващ таванче в центъра на столицата, извади наяве в стиховете си несрещани мотиви, смущаващо откровени, но красиви. И със следващите си търсения и открития той превъплъти поезията си в познание, а богопознанието си в наука.
През 1983 г. изненадите продължиха – дълго стояхме стъписани пред неговите „Пейзажи на душата”. Четири зими по-късно през небосвода на поезията ни прелетяха звездопадните му „Космогонии”. А малко преди да избухне демокрацията и след това Иван набързо извади още три свидни свитъка със стихове – „Структури”, „Брод” и „Майка на вселената”.
Но през през 1994 г. най-неочаквано реши да не замесва в естетическите си провокации нито едно родно издателство и сам си издаде „Гъзове и облаци” – книга образец за новаторство, авангардизъм и стоицизъм, замислена и изразена от рисков играч с много устойчив характер.
Когато части от „Гъзовете” се появиха в „Литературен вестник”, внезапният смут сред пишещите бързо се изпари и изригна в искрено удивление – Иван Методиев разкова старите сандъци, в които живуркаше соцреализмът и им драсна клечката. Той свали на земята от небесата Господ и го превърна в щурец. В изворче в полето. В тояжка на слепец.
Подобни частици от кристални прозрения, свойствени за скитника, автор на „Гъзове и облаци”, се редуваха със сигнатурите на строго забранени думи откровения. Иван знаеше какво върши. Не ставаше дума за експериментален ръкопис, за епатажна хрумка или поредна поетическа поза. Обратно – това бе свитък, сътворен от разгневен извънцърковен свещеник, който анатемосва с презрение и проклятия политическата палячовщина, която завладя парламента и до днес не го напуща. Накратко – показа среден пръст на всеобщата партийна вулгарност и гнилота, на която отвърна с безцеремонна прямота.
Защото знаеше, че няма мръсни думи, а само мръсно подсъзнание. Защото знаеше, че няма мръсни думи, а само мръсни помисли. Защото бе осъзнал, че естетическият му бунт е единственото му средство за протест, че само с неприлични думи и с неприлично словесно поведение може да изобличи масовото партийно благоприличие на родната ни литературщина. И само по този драстичен начин откровенията му могат да останат в главите на бъдещите му ученици…
Иван Методиев вече бе напуснал лоното на изящното си самопознание и се бе самоопределил за Учител. Който не крие нищо от учениците си и не твърди, че поезията е пансион за благородни девици. Които се размножават чрез пъпкуване.
Днес, когато за повечето познавачи на изкуството Методиево, не е тайна, че той се оказа гениален поет, много по-лесно е да се възприемат нравствените му своеволия и вулгарната му лексика в „Гъзове и облаци“. Която допълва творческата му школа по рефлекс и финес, по копнеж и летеж, по изящност и съзерцателност.
Но и още – тази книга е нагледна кинолектория как философията на простите сетива се преобразува в органична непоносимост към моралния фалш. Как творецът без характер е лайно, което вечно се пази де не бъде настъпено. Как и днес писарушките нямат мнение за нищо извън тясно кръжочната им литературност, как мънкат или мрънкат. За тях е казано: „Само шушне, само мига, що е то? – Шушумига, най било!”
Печално е, че някои от най-известните ни писачи продължават да треперят от страх да не им се дефлорира имиджовата химена и случайно да не се изпуснат да изкажат обществената си позиция, ако имат такава. И то защо – защото несъгласните с възгледите им читатели щели да спрат да ги купуват.
Господи, Иван Методиев пишеше за да създава, а не да продава, дори когато залиташе от глад или нямаше пари да си плати тока… Съображения като тези – санким да не би да секнат опашките от непретенциозни, но добросърдечни фенки – него не го вълнуваха.
За Иван Методиев подобна унизителна простотия не съществуваше. Той не беше треперушка, нито за миг не се подвоуми, че с „Гъзове и облаци” ще отблъсне многобройните си почитатели. Нито би превърнал творчеството си в дюкян за нежни души. А душата си в успешна книгопродавница, където да раздава на консуматорите автографи.
Както всеки гений, той предвождаше аудиторията си към високото, издигаше я, а не слизаше под нивото ѝ, само и само тя да го разбере или да го хареса. Затова тази безпримерна книжка съдържа и безпределна нежност, и привидна грубост. В нея с просто око се вижда присмехулникът Методиев, който е на крачка от лирика-сатирик Смирненски и от оварваряващия провинциалната ни поезия циклоп Гео Милев.
