Из книгата „Рецепта за кошмари“, Изток-Запад, 2018
Винаги съм предпочитал писменото слово пред устното. Verba volant, scripta manent*, както казва мъдрецът. Прочети тази изповед и нека душата ти намери покой.
Нямах сили да пиша по-рано, но вече съм готов да го сторя. Не искам повече да страдаш заради мен. Не искам вечер, когато мрачните мисли се събуждат, да лежиш в мрака и да се измъчваш. Съмненията са нещо наистина отвратително, повярвай. Те размахват черни като нощта криле и разкъсват спокойствието на духа с острите си като бръснач нокти. Стрелкат се с прокобни писъци над тънкия мост, който свързва разума с царството на сънищата, и събарят преминаващите в бездната на лудостта. Вмъкват се в съзнанието на нещастниците. Гърчат се в екстаза на червея, захапал презряла плът, и пируват със скритите страхове на човешките същества. И през цялото време, докато вършат скверното си дело, тези презрени вестители на безумието ни се надсмиват. Колко жалки сме в техните очи – плячка и стръв! Щом се заситят, те вдигат доволно ухилените си лица и ти виждаш остатъци от разкъсани мечти – твоите мечти – полепнали по зъбите им. И разбираш, че живееш в свят на илюзии, където самите илюзии са бледи сенки на онова, което някога са били.
Навярно се питаш защо съм така студен и безразличен, защо те отбягвам.
Опитах се да те обикна, но просто не се получи. Силата на твоите чувства едновременно ме очароваше и ужасяваше – никога преди не бях срещал такава жажда за живот. Но аз не копнеех като теб за любов, а за прозрение. Духът ми бе залинял, а мистичното познание е храна за душата.
През дългите дни на самота, преди съдбата да те изпрати при мен, изучавах отдавна забравени мъдреци и упорито дирех есенцията на произведенията им, както алхимиците с безкрайна настойчивост са търсили философския камък. Тайнственият смисъл на прочетеното докосваше някаква скрита дълбоко в мен струна. Тя зазвъняваше и аз стоях с часове над старинните книги, потопен в неземната музика на мъртвата философия. Накрая тази мелодия повдигаше за миг непроницаемото було на вечната Fata Morgana и разкриваше пред очите ми ужасната истина.
Аристотел твърди, че всеки мраморен блок включва в себе си статуя, която може да бъде видяна, ако се отнемат излишните части. Същото е с битието. Трябва само да знаеш как да гледаш. Хората винаги са се стремили да проумеят духовната същност на света. Аристотел я нарича „най-висшата форма”, Шопенхауер – „световната воля”, а за Хегел това е „абсолютният дух”. Имената са без значение. Става дума за онова невидимо присъствие, познато във всички религии като Бог. Но да проумееш божествения замисъл е далеч по-трудно, отколкото смятат мнозина. Съзерцание и размисъл не са достатъчни. Защото съществува една завеса, която разделя избраните от прокълнатите, вярващите от неверниците, света на простосмъртните от селенията на духовете. Това загадъчно було са илюзиите, присъщи на човешкия разум. Всеки е убеден дълбоко в себе си, че не някой друг, а именно той стои в центъра на вселената, която се явява продукт на неговото съзнание. Залъгваме се, че след нас няма да остане нищо; че светът ще се разпадне, щом изчезнем от лицето му. Да се събуждаш сутрин с мисълта, че си Някой, а не просто прашинка в безкрайната вселена, е успокояващо. Но напълно погрешно. За да бъдеш зрящ и да надникнеш в истинската същност на битието, трябва да осъзнаеш собствената си нищожност. Да се отърсиш от илюзиите за личностната си значимост. Да признаеш пред себе си, че си Никой. Само тогава ще разбереш, че животът е прелюдия към смъртта. Че се раждаме само за да умрем. Защото нашето съществуване не е нищо повече от път към тленността. Голгота, водеща към неизбежната среща с Господаря Време. Такава е човешката съдба, онази предопределеност, за която се говори във всички древни писания. Затова нека посрещаме смъртта с отворени обятия и леко сърце, без да се страхуваме.
Понякога вечността може да бъде отчайващо скучна. Бог е наказан с безсмъртие и е обречен на вечна самота. Тогава нима е учудващо, че непрекъснато търси нови развлечения? За да прогони скуката, Той измислил хората, а после създал демоните, които да измъчват плътта и душата им in perpetuum – това били болките, гладът и жаждата, болестите, старостта, бедите, неосъществените копнежи, страховете и съмненията. Но това не стигало да задоволи извратените му желания; не било достатъчно забавно. Тогава този самовлюбен шут дал разум на хората и ги превърнал в единствените твари, които осъзнават, че са тленни. Каква подлост и коварство! Така земният живот станал ад и те намирали истински покой само в смъртта, въпреки че тя, като terra incognita, изпълвала сърцата им с ужас. Бленуваният рай се оказал Небитието, онова царство на забвението, където сам Бог нямал власт. Разбираш ли сега трагедията на човешкия род? Mors ultima linea rerum est** е казал Хораций и е бил дяволски прав. Защото смъртта е вратата, през която можем да избягаме от страданията. Защото можем да се освободим от божиите окови само post mortem.
Всеки знае, че Смъртта идва, когато пожелае, и сама избира кого да вземе. С какво нетърпение, с каква радост закопнях за Нея, щом прозрях, че Тя е моето спасение! Чаках да се появи, умолявах я да дойде, но изтерзаната ми душа не се отдели от земната си обвивка дълги седмици. Постепенно изпаднах в ярост от това мъчително забавяне. Започнах да проклинам дните, часовете и всеки тягостен миг на очакване. Вдигах глава към небето и крещях обиди и заплахи към Господ, докато гласът ми не прегракна. Уви. Нито една мълния не се стовари върху главата ми. А как жадувах спокойствието на мъртвеца! Зовях Смъртта денонощно, а после изпадах в трескава дрямка… И накрая Тя ме чу.
Онази с косата търси ласките на простосмъртните, щом заспят, за да се стопли в обятията им. Ала вледенява спящите, които докосва, и никога не се сгрява.
Докато не срещна мен.
Кой казва, че любовта е чужда на Господарката на мъртвите? Покорена от моята страст, Тя стенеше в ухото ми, изгаряна от пламъка на Ерос. Толкова отдавна не бе усещала човешка топлина в себе си… Затова стенеше, хапеше устни и викаше, а главата ми се замайваше от предложения, каквито ни един смъртен не е получавал: Да я последвам в мрачното царство на сенките. Да пия забрава от черните води на Лета. Да стана неин съпруг. Да бъда новият Аид! Нима някой може да отхвърли подобна покана? Не ми трябваше Вавилонска кула, за да стигна до божия дом. Моят път към вечността беше кратък и водеше право надолу, в царството на Хадес, където щях да бъда господар на собствената си съдба. На нея и на тази на мъртвите. Щях да властвам над тях, без да се страхувам повече от кошмарните машинации на небесния шут. Защото сам Бог не смее да премине отвъд зловонния Харонов канал.
И аз направих своя избор. Моята Персефона започна да ме навестява всяка нощ. Вече не можех да се срещам с теб. Присъствието ти ме задушаваше. Твоята жизненост ме отвращаваше. Не понасях докосването на топлите ти пръсти, веселия ти смях и щастливите ти усмивки. Сърцето ми туптеше единствено за моята студена и печална любима. Ти разбираше, че има друга, но не ме укоряваше. Не желаеше нищо от мен, освен да продължаваш да ме виждаш. И когато не идвах на нашите срещи, ми пишеше писма, които изгарях, без да отварям.
Вече знаеш истината. Надявам се, че ще намериш сили да ми простиш. Не искам да ме обичаш, за да не се измъчваш с илюзии.
Сигурен съм, че ридаеш, докато четеш тези редове. Усещам сълзите ти, които размазват мастилото върху листа, така ясно, сякаш се стичат по собственото ми лице.
Напразно тъгуваш. Когато му дойде времето, пак ще се срещнем. Гарванът, кацнал на лявото ми рамо, ще отведе душата ти при мен. Тогава ще можеш да ме съзерцаваш с обожание цяла вечност. Докато не се умориш и не потърсиш някой по-достоен.
Тук изповедта ми свършва. Дочувам нежните звуци от арфата на моята любима. Смъртта идва да изпълни с мен танца на освобождението.
Тази нощ ще хвана ръката й и ще я последвам.
Ave Mors, morituri te salutant!***
_________________________________________________
* Казаните думи отлитат, написаните остават (лат.)
** Смъртта е последната граница на нещата (лат.)
*** Здравей, Смърт, тези, които ще умрат, те поздравяват! (лат.)
