Николай Терзийски (роден на 28 юни 1983 г. в Смолян) е съвременен български писател, журналист и сценарист. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ (2005 г.) и придобива магистърска степен по философия във Философския факултет на същия университет (2007 г.). Работи като журналист, сценарист (включително в „7/8 ТВ“ от 2019 г.) и преподавател по творческо писане (от 2022 г.). Автор е на четири популярни романа, издадени от Издателство Жанет 45: „Отлъчване“ (2017 г.) – дебютен роман, удостоен с наградата „Южна пролет“ (2018 г.). „Хроники на неведомото“ (2019 г.) – номиниран за „Роман на годината“ (2020 г.).„Звезди под клепачите“ (2022 г.) – носител на Националната награда „Христо Г. Данов“ (2023 г.). „Родиния“ (2025 г.) – най-новият му роман, описван като книга за паметта, пътуването и завръщането.
„Родиния“ е книга пътуване и книга завръщане. Илюзионно и едновременно с това действително пространство. Родиния – огромният суперконтинент, съществувал преди седемстотин милиона години, обърнал се отвътре навън и разпаднал се на части, само за да се свържат отломъците му отново, милиони години по-късно. Точно така и историите в тази книга са части от едно голямо цяло – те се разделят и свързват, оглеждат се една в друга, за да ни отведат към същността, към смисъла, да преобърнат времето и да запълнят липсата.
Късовете на тази книга се самосъздаваха в продължение на повече от десет години. Но едва ли някои от тях щяха да минат отвъд личното, ако не беше голямата идея. Идея, която събра всички тези истории и герои в нещо, което почувствах достатъчно важно, за да бъде споделено. Каня ви да го изживеете. Да подредите парчетата по свой начин. Да донапишете и доизмислите своята Родиния.
„Родиния“ е заглавието на новата ми книга. Един роман от разкази, облечен от майсторската четка на Luba Haleva. Минал през безпогрешното редакторско око на Boris Minkov. Финото шлифоване на книгата е заслуга на Maria Venedikova. Както винаги досега, за мен е радост, че зад творбата ми застана ИК Жанет 45. Благодаря на всеки един човек от издателството – за професионализма исърцатата работа!
Бензиностанция „Родиния”
Стефан влезе тук миналия четвъртък. Познах го първо по сините очи, макар че изобщо не ме погледна, докато си плащаше зареждането с бензин. Само ми хвърли петдесетачката и дори не си изчака касовата бележка. Излезе и се качи в едно старичко алфа ромео – Цанко не успя даже да му измие прозорците.
Не го бях виждала от почти трийсет години. Косата му се беше прошарила, но не беше оплешивял изобщо. Походката си беше останала съвсем същата – размахваше ръце и провлачваше краката като едно време. На челото му се бяха появили хоризонтални бръчки, които обаче не можеха да скрият оная вена, която пулсираше, когато ме поглеждаше някога.
Проследих го през прозореца, докато уж гледах дали имаме крушка за къси светлини на „Тойота Корола“. Много ясно, че имаме. Всичко има при нас. Оная клиентка нищо не разбираше, била взела колата под наем, ама след Средовград я спрял катаджия и даже му дала пари, защото фарът не светел. Питаше ме имало ли кой да помогне да го смени. Била от Америка, отивала при дядо си в Горен Полюс, ама ѝ бил изчезнал багажът на летището. Не спираше да приказва, направо ми лазеше по нервите.
По принцип аз обичам да си говоря с клиентите. Така се разнообразява човек, а и научава интересни неща. Какво ли не приказват хората на касиерите по бензиностанциите?
Да, ама Стефан нищо не ми каза. Даже не ме и погледна. Дали аз не трябваше да го заговоря? Да му кажа – я ме виж. Изглеждам ли ти позната? Знам, ако бях го питала така, щеше да си ме спомни. Можеше даже да науча как е минал животът му през тия близо трийсет години, дали е женен, има ли деца, какво работи. Къде живее.
Ама – каква полза? След толкова време. А и какво можех да му кажа аз за себе си?
Ей тая мисъл не ми дава мира от миналия четвъртък. Ако той ме беше познал, ако беше останал при мен, ако му бях направила кафе и бяхме седнали заедно на някоя от масите – какво щях да му разкажа за живота си?
* * *
Не си харесвам живота, Стефане. Няма да ми стигнат три смени, ако се опитам да изброя всичко, което не харесвам в живота си. Само тая работа напоследък ми е приятна, ама не защото мириша цялата на бензин, а заради хората, които понякога си приказват с мен.
С изключение на досадниците – като оная с фара на королата. Ама то това не зависи от мен, какви клиенти влизат в бензиностанцията.
Но мисълта ми беше за… живота.
За някои неща нямам вина. Ето, за баща ми и майка ми какво съм отговорна? Макар че като дете мислех, че се карат точно заради мен. Че тя му крещи, а той я удря, защото аз съм ги ядосала. И за други работи никой не ме е питал – дали да се родя в тоя забутан Средовград и да израсна в мухлясалата панелка, пълна с работници в завода за шперплат. Като го закриха, бях на осемнайсет и всичките станаха безработни пияници. Преди това бяха просто пияници. Начело с баща ми.
Хубаво де, ама нали и Жана беше от нашия блок, нали заедно ходехме в гимназията, но тя замина да учи в София и стана счетоводителка. Омъжи се за друг счетоводител, направиха си счетоводна фирма. Дали са имали вземане-даване с някой новоизлюпен бизнесмен, не знам, така се говореше, ама казаха, че си купили апартамент в квартал „Изток“. Единствената прилика между мен и Жана е, че сега и моята дъщеря, и нейните три деца са в чужбина.
Жана и мъжът ѝ минаха през бензиностанцията преди две-три години, с един рейндж роувър за четиристотин хиляди сигурно. Жана не ме позна, то е ясно – нищо че вече десет години сме приятелки във Фейсбук. Няма да се учудя, ако не ме помни изобщо. Не се е връщала в Средовград, откакто замина да учи. И аз да бях на нейно място, и аз нямаше да се връщам.
А защо не съм на нейно място? Е… това си е вече изцяло моя заслуга.
Вместо да замина и аз да уча в София, станах сервитьорка в „Тропика”. Тъкмо го бяха открили. Голям кеф ми беше да се фръцкам нагоре-надолу с кафета и безалкохолни, да се усмихвам на клиентите и да си приказвам с тях. Заплатата беше мижава, обаче майка ми взимаше по-малко в пощата, а баща ми – още по-малко като безработен пияница.
Ей това беше първата ми голяма грешка, Стефане. Че вместо да отида да уча география, както ме съветваше госпожа Бончева в гимназията, аз станах сервитьорка. А винаги съм обичала географията. Дори сега, като видя някой клиент в бензиностанцията, веднага мога да кажа дали е айсберг, тропически остров, планински връх или пустиня. Не се смей!
Като няма клиенти в бензиностанцията, понякога чета на компютъра географски статии. Знаеш ли, Стефане, че преди повече от седемстотин милиона години, много преди Пангея, на Земята пак е имало само един огромен континент. Казвал се е Родиния. Тоя континент се обърнал отвътре навън и се разпаднал на части. Земята погълнала глобалния океан. Трябвало да минат милиони години, за да се появят следващите суперконтиненти, Панотия и Пангея. Накрая и Пангея се разпаднала на днешните континенти и оная клиентка с изгорелия фар е трябвало да прелети цял океан, за да дойде да види дядо си. Не е само това. Преди Родиния, милиард и половина години преди днес да се срещнем с теб тук, пак е имало един-единствен континент, Нуна. Преди него е имало и други… Какво означава това? Дори на Цанко, дето ти напълни колата с бензин, ще му стане ясно. Всичко това са цикли, Стефане. Това е цялата ни история – свързване и разделяне. Сливане и разпадане. Самосъздаване и самоунищожаване.
Но мисълта ми беше за… моя живот.
Имам си внучка. В Брюксел. Миналия месец стана на шест години. Дъщеря ми замина там преди осем, защото се запозна с един белгиец, инвеститор по проект на свекър ми. Не съм виждала нито белгиеца, нито внучката освен на снимки. Може да не са на друг континент, но за мен са.
Трябва ли Земята пак да се обърне, континентите да се слеят, за да ги видя?
Така ми се е паднало. Да живея в цикъла на разпадането.
А когато срещнах Младен, сигурно е било цикъл на сливането. Идваше през ден-два в „Тропика”. Караше мотор. „Ямаха“. Като бръмнеше моторът пред кафенето, като че ставаше земетресение. И отвън. И вътре. В мен.
Беше сладкодумен, разказваше истории, вицове. Оставяше ми бакшиши и искаше все аз да го обслужвам. Как можех да му откажа да отида в къщата му? Или пък да взема да направя аборт след това гостуване? Хубавото беше, че се измъкнах от панелката и скандалите на майка ми и баща ми. Ето – хем сливане, хем разпадане. Това е то.
Набързо се оженихме и заживях в къщата му. Оставих „Тропика” и почнах да се грижа за бебето. Не ми трябваше вече заплатата – Младен и баща му имаха бизнес. Агенция за недвижими имоти. Даваха и кредити с големи лихви.
От нищо не съм била лишена в тая голяма къща, Стефане. Освен от едно. Топлина. За свекървата и свекъра – не е нужно да се разказва. Обаче и Младен охладня към мен. Не се прибираше с дни. Ясно ми беше какво прави, но имах ли власт аз над него? Не. Гледах си детето, а за Младен си мислех, че щом и на Земята е имало ледникови епохи, които са приключили, щом цялата тая планета е успявала да се затопли, то и моят мъж някой ден ще спре да ме гледа с ледени очи.
Обаче след още няколко години разбрах, че има и неща, които си отиват завинаги. Никога не се връщат. Когато убиха Младен, дъщеря ни беше на четиринайсет, в гимназията.
Очаквах свекър ми и свекърва ми да ме изгонят от къщата веднага, а те взеха че проявиха търпение. Изхвърлиха ме чак когато дъщеря ми замина за Белгия.
Богатите бизнесмени често ги трепеха в ония години, особено когато събираха дългове. А любовта към снахата е като норвежките фиорди. Географска рядкост. Какво по-логично?
Обаче в моя случай и обичта на дъщерята към майката се оказа по-хладна от фиордите.
Норвежките фиорди, Стефане, са се образували от праисторически глетчери. Ледът ги е прорязвал и оформял. Сигурно знаеш.
Макар и красиви, тия фиорди носят в себе си спомена за леда. Както и днешните континенти, макар и разделени, носят спомена за свързването.
С кого можех да се свържа аз, като се върнах в стария панелен апартамент на майка ми и баща ми, които поне си отидоха, преди да видят провала на живота ми?
Почнах работа в бензиностанцията, за да виждам хора. Да си приказвам с хора. Не съм толкова стара, ти знаеш. Нищо че уж съм баба. В нашето семейство жените все на по двайсет и една-две години раждаме. И това е като природен цикъл, не се смей.
Имам си даже един любовник, ерген, с десет години по-млад от мен. Иво се казва. Зеленоок, с една такава… квадратна челюст. Идва от време на време при мен и му разказвам истории от бензиностанцията. Какво ли не съм виждала и чувала тук…
Обаче все чужди истории му разказвам. Не своята. Защото, ако му кажа на Иво всичко за грешките и провалите си – дали ще иска да идва при мен? Ако му разкажа за онова момче, другото, което също идваше в „Тропика”, преди да се омъжа, но си поръчваше само от най-евтиния чай и нямаше пари да ми остави бакшиш? Ако му опиша сините очи, с които момчето ме гледаше, когато ми каза името си и нищо друго освен „много си хубава”, след което една вена почна да пулсира на челото му? Ако му споделя на Иво как отказах на момчето да се разходя с него след работа и то си тръгна с оная смешна походка – размахваше ръце и провлачваше крака, ала сякаш се беше смалило? Защо му отказах? Ясно – защото в главата ми беше само оная ямаха, която ревеше като земетресение. Ама ако му кажа всичко това на Иво, дали няма да ме намрази? Или пък още по-лошо – да се досети, че всяка вечер, когато затварям очи, докато правим любов с него, аз не мисля нито за него, нито за мъртвия си съпруг, а за момчето? С което животът ми можеше да не е пустиня, а оазис.
Да, ама сега с това момче сме не само на различни континенти, а и в различни климатични зони.
Това ми е втората голяма грешка в живота, Стефане.
* * *
Смених ѝ на жената крушката на фара. Даже ми даде бакшиш. Двайсет лева! Цанко пушеше и направо си умря от яд.
Като се видя с Иво тия дни, ще му разкажа.
От „Факел.бг“ очаквайте и втори откъс от романа.
