Откъс от романа

А сега, седмица преди 24-ти май, Нейчо стоеше пред нея и се усмихваше. Според него, ако някой го попиташе, сърдечно; според нея – малко преко сили и доста притеснено.

– Все пак ти си бил… – рече, преди да отвърне на поздрава му.

Той кимна.

– Добре дошъл – измери го тя.

Точно така, по лицето му се бяха появили много нови бръчки, но си бе здравеняк.

– Добре съм те заварил.

Боряна стисна леко протегнатата му ръка и веднага я пусна.

– Защо се отказа да ме потърсиш през март? – попита.

Още го държеше на портата към двора.

– Нямах намерение да те безпокоя – продума бавно Нейчо. – Само разглеждах.

– Разглеждаше?

– Селото, къщата ти, изобщо…

– Обикалял си наоколо?

Гласът ѝ не криеше колко е изненадана. И сякаш някак възмутена. Като че той би трябвало да е наясно колко възмутително е да разглежда селото и къщата ѝ, където тя живееше от няколко години.

– Не съм обикалял – разказа ѝ полека той. – Тогава беше хладно, ти не се появи на двора. – Сети се какво си бе обещал за пореден път само преди няколко часа – да бъде напълно честен и откровен с нея. – Седях ето там, в оная горичка. – И той ѝ посочи точно къде. – През април дойдох отново. След Великден, като пак разрешиха да напускаме София. Пак седях там. Беше хубаво време, ти садеше нещо оттатък зад къщата.

Тя мълчеше, опитваше се да съобразява.

– Не бях готов да говорим. Нито през март, нито миналия месец.

Той разпери ръце.

Тя мълчеше.

– Сега съм готов. Ако не се заблуждавам.

Тя не помръдна.

– И ако ти пожелаеш да говорим.

– Защо не? – обади се тя.

– Защото нямаш идея какви ще ти ги наговоря.

Той се засмя. Този път не изглеждаше да е насила.

– Толкова ли е зле?

– Напротив. Толкова е хубаво, че чак не ми се вярва.

Боряна наклони глава, очите ѝ не слизаха от усмихнатия мъж насреща ѝ.

– Влез – отдръпна се от портата.

– Имам багаж в колата – каза той.

– Ами вземи си го – вдигна рамене тя.

Изчака го и го поведе към къщата.

– Къде искаш да седнем?

– Навън, ако не възразяваш.

– Измий се и седни под ореха.

Тя му показа къде да си остави сака, посочи му банята и се скри в кухнята.

Изобщо не бързаше. Имаше нужда да остане сама, да се поуспокои. Разбираше, че трябва да бъде много, много внимателна. Женската ѝ интуиция безотказно ѝ подсказваше, че всичко в момента е толкова шантаво, че трябва да бъде изключително внимателна. Иначе щеше да си самопричини огромни неприятности. Много добре знаеше какви неприятности е способно да създаде най-шантавото от всички шантави неща през тази шантава събота.

Нейчо не е нещо, каза си.

Въздъхна шумно. Не е нещо, вярно е, а някой.

Не е някой, а той, каза си.

Пое си дълбоко въздух. Да, той е, най-шантавият мъж измежду всички шантави в живота ѝ.

Или бе единственият шантав, каза си.

Тя чакаше кафето да заври, застанала на прозореца. Нейчо се показа, видя, че край масата има само един градински стол, огледа се, отиде под стряхата, взе втори, занеса го обратно и чак тогава седна.

Боряна го наблюдаваше през идеално чистото стъкло на кухнята си, изключи печката, дочака кафеварката да спре да съска, машинално я премести на съседния котлон и мъчително преглътна.

Каквото и да си мислеше, както и да се стягаше да бъде естествена, разумна и трезва, там зад масата седеше нейната голяма любов, която никога не я освободи от съжалението и горчилката. Не шантавият Нейчо, а самата любов 40 години ѝ напомняше, че тя можеше да постъпи по-различно – по-умно, по-практично, по-женски дори – и да я запази. Нея, любовта им. Вместо да се самоокайва и да се измъчва цял живот какво би било, ако би била малко по-търпелива, а той малко по-умен.

Чак пък да се самоокайваше. Добре, беше една такава смъдяща болка, която я съпровождаше вече 40 години.

40 години! Мили Боже!

И той се бе довлякъл тук след 40 години! Със сак! А преди това беше „разглеждал”! И нея! Как сади пресен лук и копър!

А тя, вместо да го изрита още там, на улицата, сега трябва да бъде много внимателна. Понеже шантавият е много специален, най-специалният специалист по смъдящите болки.

Вземи се в ръце, рече си Боряна.

След малко излезе на двора, носейки поднос с кафе, кафява захар, две кръгли купешки кутийки сметана и някакви купешки сладки.

Беше се взела в ръце и затова с облекчение прие негласното им споразумение да разговарят за ланшния сняг. И двамата очевидно се страхуваха да започнат сериозния си разговор още в началото на причудливата си среща и предпочитаха да го отлагат за по-късно поне докато свикнат един с друг. Отново. Не, не да свикнат, а да се настроят един към друг. След 12 години от последната им среща.

– Чудесно кафе – рече Нейчо.

– Благодаря.

– Минаха някъде около 12 години.

– Може и повече да са – вдигна рамене Боряна.

– Някъде там. Тогава си бях за година-две в България.

– А после?

– Пак по Арабията. И за малко в Германия, да се цивилизовам отново след пустинята.

 Тя спонтанно се усмихна.

– Не съм те виждал да се усмихваш цели 12 години. Включително днес досега.

– Да те посрещна с широка усмивка ли очакваше? – осведоми се тя.

– Никакви очаквания нямах – отвърна веднага той. – И нямам. Само надежди.

– Какво правят дъщерите ти? – простичко смени темата Боряна.

Нейчо начена да ѝ разказва за дъщерите си. Едната в далечна Австралия, другата – тук. „Австралийката” имаше син, но той бе виждал на живо внук си само по скайпа. Тригодишно хлапе, което знае само една българска дума – мама. Понеже е като английската. Да, таткото е австралиец. Вероятно е потомък на английски разбойник, заточен в Австралия да излежава доживотната си каторга. Да, и внук му бил разбойник, поне по скайпа така му се струвало. Живо дете, енергично.

– Като дядо си – вметна Боряна.

– Оня му дядо и той е енергичен. Някаква банков полутигър е. Или поне среден октопод. Купил е на сина си къща, имат прислужница.

– Аборигенка ли е?

– Виж, за това не съм се интересувал. Интересува ме само, че са добре. Не я мисля онази си дъщеря.

– А тази?

Тази била също семейна, но по новия начин. Родила второто си момче наскоро, още било бебе, тепърва прохождало. Дългогодишна връзка, живеят заедно, нямат брак, работят, всичко е наред. Нямал грижи с дъщерите си. Разбрани деца излезли.

– Когато децата отдавна са без баща в къщи, ако имат късмет, стават сериозни и отговорни – каза Нейчо каквото мислеше. – Моите извадиха късмет. А и пастрокът им се оказа читав човек. И той им помагаше да станат самостоятелни. Но все пак моето постоянно отсъствие е най-важната причина. Може да се каже, че липсата на баща им ги възпита и ги направи оправни жени.

– А бившата ти жена как е?

– Цъфти – рече той.

На свой ред Боряна описа как е при нея.

Той знаеше добре историята ѝ допреди 12 години. А от последната им среща бе имала още двама мъже, с които бе опитала да живее, отново неуспешно, както и с ония след развода ѝ. Пак не се бе решила на втори брак, макар че първият от тези двама като че не бе имал нищо против. Тя не съжаляваше. Така твърдеше. Откакто бе получила наследството от баба си през майка си и бе стегнала къщата тук, предпочиташе да се прибира рядко в София. Работеше си от селото, плащаха ѝ осигуровките, изобщо не я притесняваше никакво скорошно пенсиониране, никакво безпаричие, понеже била повече от добре платена, никакъв ковид.

Нейчо полагаше известно усилие да ѝ вярва.

Бе имала надежди, че внучка ѝ, която скоро щеше да тръгне на училище, ще идва по-често и ще я оставят за дълго през лятото, но не им се бе уредил въпросът. И на внучка ѝ, и на бабата. Единственото ѝ дете, синът ѝ, си бе взел жена, която свекървата, много предпазливо и някак затруднявайки се, описа като затворена, не много сговорчива и доста странна. Снаха ѝ, а покрай нея и синът ѝ, се движеше в среда на елитни сноби, които усвояваха едни пари, предимно западни, превръщаха парите в енергия за добри каузи, не крадяха, не мамеха, живееха просто и естествено, бяха изобщо читави деца, но снобизмът им „избиваше през ушите”.

– Отдавна не бях чувал този израз – вметна Нейчо.

– Понеже не си ги виждал. Ако седнеш насреща им, ще ти иде да им подадеш салфетка да си избършат ушите.

Да, това беше Боряна отпреди 40, 30, 20, 12 години. И не беше се променила, откакто живееше като отшелник.

Тя говореше, а той използва времето – освен да съобразява едно-друго, – и да изучи всяко ъгълче на лицето ѝ. И не само лицето ѝ. Тя бе от ония фини жени, които остават привидно крехки и на по-стари години, почти не напълняват или напълняват красиво и пропорционално, не се отпускат, не биват бавни и тромави, а точно обратното – продължават да бъдат стегнати, пъргави, живи. Бягаше му една дума, но бързо се сети коя е. Да, такива жени са уж крехки и наглед деликатни. Ама само външно деликатни. А Боряна все така бе и доста едра отпред. Обикновено крехките и деликатни жени не са много женствени, където трябва, но тя беше. Нейчо бе наясно колко са комични мислите му: размерът на бюста ѝ ни най-малко не би повлиял на най-големия му житейски избор от много и много години, от десетилетия дори – да седи сега под този орех, чакайки присъдата ѝ днес или след седмица, или когато тя реши да я произнесе. Щеше да дойде тук при всички случаи, както и да би изглеждала Боряна сега. Напълно осъзнаваше, че последното нещо, което имаше значение за него, е как точно се е променила тя външно през последните 12 години. Ала не можеше и да се самозалъгва, че не е доволен. Напук на целия комизъм. Беше много даже доволен, дяволите да го вземат; или ако не доволен, дяволите да я вземат тая идиотска дума, беше му приятно, че тя толкова умно е понаедряла точно където е необходимо.

Необходимо за кого?

– Очите ти се смеят – съобщи жената.

Мъжът кимна. Не знаеше какво да отговори.

– Нещо смешно ли казах?

– Не, не. Това в очите ми не е смях, а радост.

Да си честен и напълно откровен, не означава да си идиот, мина му през ума. Идиотско е да си споделяш най-идиотските мисли.

Тя, разбира се, не му повярва.

– И какво толкова те радва? – не го остави на мира.

– Седим си тук на сянка, пролетно слънце, май, пчели… Приказваме си. Живи сме. Здрави сме.

– Аха – отрони Боряна.

– Просто си го помислих.

– Колко пъти съм ти повтаряла, че не те бива да лъжеш? – стрелна го тя.

– Не лъжа.

Тя сякаш надничаше през очите му.

– За слънцето и сянката не лъжеш, но и премълчаваш нещо.

Той вдигна помирително двете си ръце. Почти бе готов да се предаде и да ѝ се изповяда с всички произтичащи последствия, но тя го спаси. Може би и тя предпочиташе – без да е наясно какво си бе обещал, – гостът ѝ да не е винаги „напълно откровен”.

Вярно, че ѝ беше гост.

– По очите ти познавам, че си гладен – надигна се Боряна.

– Гладен съм.

– Виждаш ли колко е просто да не се лъже? – произнесе тя полу на шега, полусериозно.

Нейчо мълчаливо я наблюдаваше.

– Къде предпочиташ да хапнем – вътре или тук?

– Ще те затрудни ли да е тук?

– Ни най-малко.

Тя го остави сам и отиде да донесе храна. И доста се забави.

Той използва времето да подреди мислите си. И да види, че вече минава два часът.

Боряна донесе тенджера със стоплена пилешка яхния, хляб.

– Искаш ли нещо за пиене? – попита, преди да се върне за чиниите и приборите.

– Не, само вода.

Нейчо яде с апетит. Не беше усещал колко е бил гладен.

Боряна разтреби масата. После взе да му разправя по какви инженерни и икономически проекти работи, какви хубави, при това заслужени пари печели понякога, колко разправии имат с колегите ѝ заради нашенските чиновници, тоест алчните корумпирани триглави и многоусти лами, които си въобразяваха, че от всеки храст им се полага тлъст заек. Или по-скоро настояваха да получат заека си, както са свикнали, без да ги е еня, че някои западни инвеститори не признават българската змейова практика и не щат, скръндзите им със скръндзи, да извадят зайците от дълбоките си цилиндри.

А той ѝ разказваше за Арабия, за Германия и за София.

Отлагаха, отлагаха.

Чак в по-късния следобед, след поредното ако не неловко, то доста продължително мълчание, тя вдигна рязко глава и направо го попита:

– Защо си дошъл?

Нейчо не ѝ отговори веднага. Не че внезапно го бе обзела някаква нерешителност или че не знаеше какво да ѝ каже. Това оставаше! Та нали почти бе наизустил какво ще ѝ изповяда. Просто се колебаеше как да отпочне дългия монолог, който му предстоеше. Или пък диалог, ако тя се смилеше над него и предпочетеше да не мълчи.

– Ще ти кажа защо с две изречения, а после надълго ще ти обясня за какво – произнесе равно, внимателно следейки очите ѝ как ще реагира.

– Както намериш за добре – съгласи се тя.

– Знаеш ли, чак сега съобразявам, че не те попитах имаш ли си някаква спешна работа…

– Забрави. Имах работа, вече я нямам. Ти си ми работата сега.

– Не ми помагаш – усмихна се той едва-едва.

– Не ми е работа да ти помагам – изобщо не се усмихна тя.

– Ех, бих пийнал едно малко уиски, но е възможно да ми се наложи да шофирам…

– Това ли те притеснява?

– Не. Дори да знам, че днес повече няма да седна в колата, пак не бих пил точно в момента.

Той преглътна шумно, рече:

– Защо дойдох ли? Защото не можех да не дойда. Бог ми е свидетел, че многократно се опитах да се спра, но не успях. Не съжалявам, че не успях, ала се опитах да не дойда. Не можах.

Нейчо пи вода, пак се втренчи в очите ѝ. Очите ѝ бяха зорки, трезви и много бдителни.

– По-важно е за какво съм тук? Ще започна отначало, а ти ще ме прекъснеш, ако ти писне. Или направо ме изгони, ако прецениш, че срещата ни по-нататък е безсмислена.

– Обещавам ти и двете – вметна съвършено сериозно Боряна.

– Така е справедливо, мила госпожо – кимна съвършено сериозно Нейчо.

Преди да почне, той прекара длан през лицето си и рече:

– Мисля, че е редно да науча имаш ли си сериозен приятел. Пак ще си кажа всичко, дори и да имаш, но е по-добре да знам.

– Ти видя ли мъжки принадлежности в банята? – отзова се рязко милата госпожа насреща му.

– Не видях, но може някой умен мъж с добър вкус да идва от време на време. Примерно от София или Пловдив. И да не си държи самобръсначка в банята ти.

– Умните мъже с добър вкус у нас, а и не само у нас, са в концентрация, каквато е тази на кислорода на Марс. Ако си забравил, това е около една десета от процента. Тази една десета от процента не се отбива при 62-годишни жени от кърджалийските села дори за да се обръсне набързо.

– Схванах – отрони Нейчо.

– Моята работа е сериозният ми приятел – добави Боряна. – Моите служебни главоболия ми заменят секса.

Нейчо нищо не отрони.

– Слушам те.

– Преди три месеца се пенсионирах – начена той.

– Виж ти… – промърмори тя.

– Отдавна имах право, в края на февруари се пенсионирах. По-точно подадох си документите. Още чакам да ми пратят решението колко ще ми е пенсията. Така или иначе приключих. Сякаш бях предчувствал проклетата пандемия… Не че има връзка, но така е по-лесно, като съм свободен от всякакви ангажименти. Ала едва ли щях да го направя, ако не бях срещнал една твоя двойница на улицата.

И Нейчо подробно ѝ разказа за жената, която след Нова година бе отприщила спомените му за Боряна. А спомените бяха отприщили други емоции. А емоциите го бяха тласнали към действия, които бяха изумили и него. Всичко ѝ разправи. Честно и напълно откровено.

– Разведен съм от 20 години, уж бях свикнал. И изведнъж взех да изпитвам огромна тежест, в смисъл че започнах да обръщам внимание колко ми е тежко да съм сам. За първи път ми се случваше. Усещах го почти като физическа болка, празнота такава някаква заради самотата, почувствах се ужасно самотен. Никакви затваряния не бяхме и помирисали още, никакви локдауни, цялата бъркотия в душата ми няма нищо общо с ковида. Постоянно мислех за теб. Отпърво се опитах да забравя онази жена на улицата, донякъде успях, само донякъде. Нищо не се получи със забравянето… Много объркано ли разправям?

– Справям се – продума жената.

– Уплаших се, Бо, уплаших се и от смъртта, срам не срам, и от ковида се уплаших, но най-вече от самотията. От хаоса в този побъркан свят, от всичко, което разклати и разтърси подредения ми самотен свят.

Не забеляза, че я нарече по начина, както ѝ казваше, когато бяха по на 22-23 години. Тя забеляза, разбира се, но не реагира.

– Страхът ми мина, аз не съм от плашливите. А и взех да стоплям кое как е. И от ковида ми мина страхът, и от самотата ми. Колкото и да звучи нелогично на пръв поглед, човек все пак не бива да се страхува от нещата, които не зависят от него. Така мисля. Тогава все още мислех, че и самотията ми не зависи от мен. Както и да е, остана само един страх, най-първият. Този от след Нова година. То не е и страх, а някакъв такъв странен мек уплах. От лекотата, с която самият ти си способен да преобърнеш съдбата си. Не ти се вярва, но си способен. Но най-вече уплах от огромната дълбочина на копнежа, който човек може да изпита, да му се поддаде и да няма сили да му се противопостави. А ако има сили, да не желае да му се противопостави. Изненадах се, стреснах се от чудовищната мощ на моя копнеж.

– Какъв копнеж? – попита Боряна.

– Моят копнеж тогава – обясни ѝ Нейчо, – веднага след като видях онази жена на улицата. Едва се удържах да не хвана първото такси, да ме откара у вас, да поговорим, просто да те видя. Тогава се удържах, после се опитах да забравя, не стана, после копнежът пак ме завладя, пък и уплахът ми от копнежа, после идвах два пъти през март и април, а сега съм тук пред теб. И не се боя дори от уплаха си. Доскоро се боях, но вече не. Осъзнах, че самотата ми зависи само от мен.

Боряна мълчаливо досипа водата от каната в чашите им, стана и отиде до дворната чешма да я напълни отново.

– Искаш ли пак да направя кафе?

– Не. Освен ако на теб ти се пие.

– Продължавай. Как разбра къде съм?

– Госпожа Найденова.

– Ясно. Дрънкалото Станка.

– Извънредно информирана съседка. Много те обича. Липсваш ѝ.

– Дума да не става – каза Боряна.

– Толкова ѝ липсваш, че половин час не спря да говори за теб. При това на стълбището, понеже отказах да вляза у тях.

– Заради вонята от кучетата ли?

– Не, не, аз съм си свенлив с жените… А тя е във възрастта на любовта… И при моята свенливост… Побоях се.

– Много страх си преживял последните четири месеца – влезе беззлобно в тона му Боряна.

– Беше, отиде си. Вече съм тук.

– Безстрашен.

Нейчо тихо изпусна дъха си.

– Комшийката ти ме осветли най-любезно и за наследствената къща от майка ти, и за промените около теб, и за името на селото, всичко. Дойде ковидът, върна се копнежът, реших да намина насам. Сетне втори път. И сега трети.

– Наминаваш…

– Безстрашно.

– И разсеяно. Толкова си разсеян, че все така забравяш да ми отговориш за какво си в селото за трети път.

– Ей сега – кимна примирено той.

Помисли си, че при всички случаи може да спи в колата някъде наблизо. И че в това забутано село не е стъпвал катаджия от комунистическо време. И че ако стъпи, ще го подкупи. И че две глътки ракия или водка организмът му ще ги изпари още преди да е свършил. И че е добре вече да я помоли да му осигури въпросните глътки. И че това ще му даде глътка въздух съвсем да се подготви, докато тя се върне.

Помисли си – някак естествено, – че е пълен идиот. Идиот и шубе. Само я мотаеше, че е безстрашен.

Пи вода, погледна я в очите и заприказва:

– Бих искал да живея някъде край теб. Каквото и да кажеш сега, аз вече съм си го казвал хиляда пъти, хиляда пъти съм се питал как може да съм такъв хахо, но това е – искам да живея някъде наоколо.

Боряна нищо не каза.

– Разбира се, копнежът ми е много по-нагъл, ако копнежите са способни на наглост. Копнея да живея с теб, да опитаме да живеем заедно, но ще дам банкет на ония симпатяги в кръчмата, ако ти се съгласиш да се преместя някъде наблизо.

Боряна мълчеше и го слушаше, защото бе от ясно по-ясно, че това е само началото.

– Хвърлил съм око на една каравана, почти съм я спазарил. Стара кримка, но може да върши чудесна работа. Ще я докарам, ще я забода, където е възможно, ето ми жилището. Има пустеещи дворове, видях ги, може и някъде край селото, където посочи кметът.

– Нямаме кмет – обади се тя.

– Където реши, който ви завежда караваните. Обещавам да не ти досаждам. За мен е важно, че ще съм тук, че няма да съм сам, ще ти помагам я за къщата, я за двора, я за някоя работа по Кърджали или София… Мога да копая не само руди, но и с бел, кирка и лопата, мога да строя, да ремонтирам… Включително домашни уреди… Между другото, от доста години обработвам и камъни, така, за удоволствие… Като хоби. Ако желаеш, ще ти направя красиви пътеки тук в двора…

Боряна продължаваше да мълчи, но вече гледаше зад гърба му към просторния си двор.

– Нищо няма да искам от теб. Говоря глупости! Не да искам, а да очаквам. Ще бъда щастлив, ако приемеш, че съм тук, твой съселянин, че съм твой приятел и че винаги можеш да разчиташ на мен, ако имаш нужда от помощ. Стига да мога да ти помогна.

– И защо ти трябва моето разрешение? – попита тихо жената. И продължи по-високо: – Или приемане? Говориш с местните, те са разбрани, никой няма да те изгони, даже тапия ще ти дадат за настаняване. Докарваш си очуканата каравана, разполагаш се, където ти душа иска, и си живееш.

– Недей така – промълви мъжът.

– Как така? – сопна се тя.

Той не ѝ обясни как така.

– Моля те да осъзнаеш – поклати глава – колко ми е трудно да бъда честен и абсолютно откровен. Да не премълчавам, да не шикалкавя… Огромното ми уважение към теб ме накара да постъпя така. Не те притискам, не те карам нещо да решаваш сега, да го приемаш днес или утре. Дойдох, за да ме изслушаш. През тези почти 40 години, откакто се разделихме, не сме си разменили нито една остра дума, нали? За себе си гарантирам, че дори в мислите си не съм те обвинил в каквото и да било. Дойдох с мир.

– Виждам – рече Боряна.

– Пак дрънкам глупости. Не исках… Прозвуча така, сякаш е имало за какво да те виня или осъждам… Да, дойдох с мир и упование.

– Не бях чувала тази дума от сто години…

– Упование ли? Хубава дума, истинска… Просто така се случи, Бо. Просто така се случи от януари … Идея нямах, че ще ми се случи такова чудо на моите години… Не бях такъв човек… Но се случи…

Нейчо помълча. Сетне добави:

– Или пък съм бил такъв човек… По-малка матрьошка, нежна, крехка, страхливичка, но пълна с неосъзнати мечти… Скрита в оная външната, дървената, чворестата… И е трябвало само някой да ѝ навие пружината на тайната матрьошка … Твоята двойница на улицата ми нави пружината. И закопнях…

Боряна отдавна гледаше към хълмовете зад селото. След време отново върна поглед към очите му.

Васил Пекунов

––––––

Представянето на „Изгрев преди залеза” ще е на 30 март, четвъртък, от 18:30 ч., в АРТ Къща, на ул. „Дукатска планина” 18. Намира се съвсем близо до „Пирогов”. От днес, 14 март, „Изгрев преди залеза” вече е в книжарниците на веригата „Хеликон”, „Сиела“ , „Български книжици“, Книжна борса Болит.
Както обикновено напоследък, може да си я поръчате и директно от мен чрез „Еконт”, знаете какво е необходимо. Цената е 15 лв.
В.П.

 

Предишна статияПърва награда за НОЕВ КОВЧЕГ, разказ на Милица Иванова
Следваща статияПалми Ранчев под шапката на две нови книги