Веселина Седларска за разказите на Иво Беров

ПРЕМИЕРАТА НА СБОРНИКА „ТРЕПТЯЩИТЕ 40“
ЩЕ Е В СОФИЯ НА 17-ти ОКТОМВРИ
ОТ 18 ч. в БАР „КРЪПКИТЕ“ ДО БАНЯ „МАДАРА“

Разказите на Иво Беров оставят впечатление, че не са написани, а издишани. В тях има толкова непрестореност, колкото има само в неща, сътворени от природа, а не създадени от човеци. Като камъни, вятър, птиче. За изпилените ни от претенциозно и маниерно писане вкусове тези разкази са като внезапна чешма със студена вода в горещ ден в планината. Иво Беров очевидно не е писател, който си казва: Трябва да вложа в този разказ повече смисъл, поука, загадъчност или нещо друго. Повече си го представям като човек, който някога си е казал: Трябва да премах на всяко лицемерие, неискреност, угода, желание да се харесам… Но вероятно не си го е казал, тези неща са заложени в биохимията човешка и не се налага да се декларират, те просто се следват без влагане на специ ални старания. Не мога да обясня защо тези разкази са специални, тъй като не разбирам поне няколко неща. Не разбирам как човек може да описва скиталчеството на душата си по малките пътеки, да потъва в описваното до степен на сливане и в същото време да го осмисля, сякаш стои отстрани и наблюдава с подигравателно око, пред което няма табута – нито Ботев, нито Господ. Не разбирам как редакторското правило за тавтологията (да няма повторение на една и съща дума в рамките на седем реда) важи точно с обратна сила в изреченията на Иво Беров. Колкото повече са повторенията, толкова по-добре. „Те това си го говореха винаги. Това или нещо подобно. Нещо подобно или това. Същото. Каквото и да е то. Няма значение. То, същото, можеше и да се мълчи. И някой ден щяха да го замълчат. И този ден никак не беше далеч. Беше утре. Бил е утре. Беше след двадесет години. Щеше да бъде преди двадесет и пет.“ Не разбирам как обратите му се подчиняват толкова покорно, че не изглеждат изкуствено конструирани. „Всичките ми мечти се сбъдват. Само че с около дваде сет-тридесет години закъснение. И се сбъдват не точно тези, които съм очаквал да се сбъднат. И не така, както съм очаквал, а иначе. Съвсем иначе.“ Този автор може да потвърди нещо с един факт и веднага след това с обратния факт. И това да изглежда естествено. Езикът на разказите, разбира се, е най-привлекателното. Той е толкова непретенциозен, леещ се без капка усилие, делничен, че невнимателен читател може и да не забележи, че под него стоят залежи от знания и книги – от Библията („Господ ме докосна“) до квантовата механика („Храстосек“). Някакви делнични размисли и изведнъж: „Човек не знае защо точно е щастлив, преди да стане нещастен“. Това е, което прави тези разкази различни – тази тъкан от на пръв поглед несъвместими нишки. Лично за мен тези разкази са лечебни – нещо истинско, наистина истинско, в литературния въртоп, в който се давим в търсене на истинското.

Веселина Седларска 

Ех, Иво, чета те и ми е жал за теб. И за мен ми е жал, но като те чета, за теб ми е жал повече. Може и сам да си виновен и да не заслужаваш да ми е жал за теб, но… Жал ми е, защото на друго място и в друго време, пък и на друго място и в това време, ти би бил полу чил признанието, което заслужаваш. Би бил уважаван и почитан писател и човек, даже уважаван и почитан човек и писател. Знам, че и сега си уважаван и почи тан, уважаван и почитан си от шепа умни и достойни хора, както и от шепа хора като мен (не толкова умни и съвсем не толкова достойни). А на друго място не биха били шепи, биха били тълпи, и все умни, и все достой ни, и все хора. А тук… Стана ми жал за мен, за теб, а също за умните и достойните, даже ми е жал за не тол кова умните и съвсем не толкова достойните. Иска ми се да ти пожелая нещо хубаво, ама не се сещам какво. Прости ми.

Неизвестен читател

Не обичам особено съжаленията, да не говорим за самосъжалението, но този отзив в мрежата, под един от разказите ми, ме трогна. Защото човекът го е писал искрено, личи си най-малкото по това, че не е оставил името си. Няма за какво да ти проща вам, мили човече, бъди благословен.

Иво Беров