Слово за „Четвъртъците” на Георги Цанков

Проф. Симеон Янев

Налага се да говоря кратко, а се намирам не пред  „роман-река” и не пред  море, в което се вливат всички реки, нито дори пред океан, за необятността на който нямам еквивалент за сравнение. Затова  и заради краткостта ще кажа само, че  „Четвъртъците”
на Георги Цанков  са като звездно небе, което е невъзможно
да се обхване с един поглед, но затова пък  те радва с всяка  отделна  своя  звездица, (в нашия случай автор и книга) която
е погълнала погледа ти.

Тук става дума за  невероятно умение да се направят зрими
в рамките на няколко мига … пардон  – на няколко реда  и автора
и книгата му. Не знам колко  стотици, по- вероятно  до  хиляда книги,  са побрали в страниците си „Четвъртъците”, но  твърдя,
че са зрими; че не се сливат както обикновено се случва в подобни прегледи.

И това е първото, което  спечелва читателя. Без да разказва сюжети и без да  ги ръси с пикантерии от  живота на автора , Георги Цанков  създава контур и на автора и на книгата. Също така пестеливо и най-често в съпоставка по сходство или
в различие се определя и стойността й.

 Какво повече е  нужно  за един  обзор?

Какво повече и какво по-точно бих могъл да кажа за ерудицията,
с която  се срещаме  в тома на четвъртъците. Тя е толкова безспорна, колкото и полезна за хора, които живеят сред книгите и не само за тях.

Плюс това  тя е и пример за едно голямо предимство на книжното тяло  пред удобствата и предимствата на властващия днес интернет. Чел бях и познавах , ако не всички от  публикациите на четвъртъците, но все пак достатъчно  в  интернета за  да си мисля, че  знам какво могат да ми предложат те .

 А се оказа, че не знам. Изненада ме това, че  Четвъртъците предлагат и нещо друго, което се губеше в периодичните публикации. в интернет пространството.

Знак за него Цанков е оставил още в самото начало на книгата,
но за да го разчетеш трябва да прочетеш поне още 50-60 страници. Става дума за един тип лирични, но и не всякога лирични отклонения,  в които той сякаш забравя основния предмет на изложението си и заговорва споменно за автора, за книгите му,
а често и за себе си в общото им време. Това са най-често  кратки фрагменти, прерастващи понякога в епизоди, които  в потока на информацията започват да се осъзнават като разказ  за времето не във фактологията, а в съпреживяването  и като  човешко битие.. Да кажа направо –  като друга наративна линия  където
не фактите, а съпреживяността им  става основен ракурс.

Смея да твърдя, че тази странична, но не и случайна линия на „четвъртаците” формира сюжет със своя интрига, който е ценен
с това, че  постепенно изгражда контурът на авторовия духовен образ  в различните му роли между които най-силна е тази
на вдъхновения от словото ценител.

Георги Цанков има  редкия дар да открива  красивото и доброто
и съпреживявайки го  в пълна степен да предаде вълнението си
и на читателя. Той прави това така вдъхновено, че става излишно да търси баланси  и да се застрахова в  критическа обективност.  Неговота обективност е   възхищението в благородния  блясък
на което е и присъдата на онова, което не е достойно за него.

Ето така четвъртъците невидимо и по-точно деликатно, покрай световете на книгите, с които ни приобщават, говорят и за своя автор, за техния  Цанков, създателят им,  който  в един от тях
в пределна яснота, казва това, което  аз се опитвам да обясня. Ето го изразено в една само фраза: „ Аз се изповядвам в това, което пиша за книгите, които чета.”

 Едва ли нещо по-точно би могло да се каже, за да изрази начина по който  „четвъртъците”  на Цанков в хода на изложението си  започват да ни подготвят да разберем.

  А то е, че те са  далеч не само  стандартните  прегледи на книжна продукция, каквито са по предназначение, но  са и авторски откровения в също така нестандартен жанров регистър тоест есета..

Тук вече в книгата, която ги е събрала в годината на пандемията, можем да видим, че тези уж прегледи, именно от личностното присъствие в тях  се превръщат в особен род институция, която  направо ще кажа – успешно замества  липсата на действителна оперативна критика  днес.  Ролята на критиката, знаем, не е  само да оценява, нито само да категоризира.

Още по-трудната й функция  е  да сравни, съпреживявайки. И ако за първото се изисква  ерудиция, съответстваща на сравнимото, за второто е необходима  органична, тоест лична сензитивност,
за да стане прозрачно  познаваемо наличното.  Това вече ни подсказва, че ако информативното е  водещият план на текста,
то художествено- илюзивното никак не му е чуждо. В този смисъл никак не е случайно, че Георги Цанков мисли този текст като есета.

Тук се срещаме  не  просто с автор, който споделя мненията си
за тази и онази книга, както е нормално за прегледите в каквато и жанрова форма да са поднесени. Тук, да повторя, имаме работа
с човек, който се изповядва, тоест допуска ни до  вътрешното си съдържание.

Нека  и мен ми бъде сега позволено едно подобно на Георгицанковите  горни признания.  Ако нещо съм придобил
в собствената си  литературна практика, това е  убеждението,
че литературата за да бъде литература преди всичко трябва
да изгражда образи .Наличието  на образ в един  есеистико-аналитичен текст е силен бонус към иначе ясната  му жанрова определеност. Присъствието му преформулира  жанра и ориентира читателя да прозре  симбиозата между изкуството и науката.

Такава симбиоза виждам  в текстовете на Георги Цанков. Такъв род текстове в недалечното минало у нас създаваха Тончо Жечев, Здравко Петров, а в по-близко време и до днес Светлозар Игов,
а в силно индивидуализиран вид и Цветан Стоянов..

Но наличието на белези на сродност между типа на  свободния есеистико-критичен изказ в изказа на Цанков,  не трябва да се приема като  отказ от собствения му стил на ерудитското писане.

  „Четвъртаците” напротив са зрелия плод на тази споделеност. Тук ерудитското познание рязко минава във втория план, а в замяна  човешкото присъствие превръща книгата  в четиво от художествен тип, в което не фактът, а образът минава в първия.
За мен няма по-сигурен знак  за това, че едно четиво прераства
в литература от появата  на образ в него.

 Георги Цанков в хода на повествованието отначало инцидентно, като че ли за да го превърне в  периодично използва такива преходи. Говоря за  онези (фрагменти ли да ги нарека или епизоди?), на лично или още  по-точно на личностно присъствие, чиято цена не се измерва  в ерудитско познание, а в преживяност
и споделеност.

Ето един пример за това как спонтанно се случва този преход:
„В моя  живот на литератор най-много и най-вдъхновено съм писал за Николай Кънчев, за Кирил Кадийски, за Иван Методиев и за Александър Томов.”

Тук, струва ми се, става вече възможно да изразя онази идея, която  се породи в съзнанието ми, докато четях  „Годината на пандемията” и остана там след като я привърших. Тя е опит да обхвана таланта на Георги Цанков, ако не като цяло, то поне  като израз на онази част в него, която  ми се предтавя каято негова мисия в българската култура.

Той, както е известно, е  преводач от френски, но най-вероятно малцина знаят и, че  повече от това е  и  преводач от български
и за българи,  защото то се разкрива в съвъкупността на текстовете му, най-малкото поне в настоящия том  на „Годината
на пандемията”. Охрабрлих се да мисля така не само подбуждан
от собственото си предчувствие, но и от него самия в процеса
на четенето. В процеса на четенето той ни предлага с пределна искреност, това, което  е цялата истина за  неговите тъй наричани прегледи. Ето как звучи  безапелационната му откритост: „Така или иначе, пише той, напълно осъзнавам, че не пиша обикновена литературна критика. Опитвам се да изразя себе си чрез онова, което съм прочел.. И това за мене е – без излишна патетика! – въпрос на живот и смърт.” (151)

След десетилетия живот в литературата трябва да си призная, че не познавам друг автор от съвременниците си, който така успешно да е  отговарял на тази необходимост на нормалния литературен процес. Още по- важното е, че той не се изживява само в позицията на посредник, а има свое естетическо верую, което
се базира не върху  малко или много  постигнатата свобода
на словото, а  върху свободата на словото  като условие
на конструктивната градивност на литературата. А това вече
не означава нищо друго освен собственото му присъствие там.

Здраве и успех, драги Георги в делото на твоя живот!