Три разказа от „Млък“ на Радослав Бимбалов

АЛБИ БАК

Беше собственост на улицата. Като гълъбите, които кацаха да събират хорските трохи, или като кучето, което обикаляше да си търси кокали и скандали. Беше ничий и ненужен, с нулева стойност за минувачите. На ръст стигаше почти до кръста на забързаните по улицата, заети със себе си хора. За разлика от тях, ходеше гол до кръста – смугъл и мръсен по рождение. Всъщност в този топъл летен ден се беше поизмил на чешмата в близкия парк. По ирония на съдбата хигиената щеше да го погуби. Буквално.

Нямаше име. Казваха му “ей”, “ехо”, “чшш”, а за неколцината, които го харесваха, понякога беше “малкият”. Той самият използваше само и единствено фрази на английски, при това доста на място. Появяваше се изневиделица с гръмко “Хелоо” и изчезваше, когато си реши, с любезното “Асталависта, бейбее” или обещаващото “Алби бак!”. И наистина се връщаше скоро, за да стресне минувачите с “Шооми дамъни”. Даваха му. Прибираше стотинките, разгръщаше синкавите си устни в широка усмивка, а после хукваше към кварталното кино, където го пускаха да се крие, от съжаление. Тъмната полупразна зала беше негов притихнал, спокоен дом, а филмите – неговото безценно училище. Гледаше ги със зяпнало вълнение по сто пъти и всъщност никога не излизаше напълно от тях.

“Бооонд, Жеймсбооонд”, крещеше малкият, намокрил се до кръста с вода от чешмичката наблизо. Тичаше в жегата и през смях разхлаждаше с мокрите си ръце случайните хора, минаващи по тротоара. Някои се усмихваха и продължаваха пътя си, но други изпадаха в откровен ужас от факта, че ги пръска весело мръсно чаве. Една кръгла лелка с рокля на изкривени по нея цветя направо подскочи, когато малкият я намокри с гнусната си вода, крещейки ужасяващата заплаха “Юлби дед!”. Жената замахна с дамската си чанта, за да покоси дребния престъпник, който обаче пъргаво отскочи встрани и кацна на асфалта точно в мига, в който един градски автобус паркираше на спирката.

Шофьорът натисна още по-рязко спирачката, но огромното туловище на автобуса нямаше как да намали тежестта си. Дясната предна гума задъвка малкото тяло пред очите на все още бясната лелка с рокля на изкривени цветя. Нямаше писъци, просто шок и последвала суетня. Шофьорът бързо даде назад, за да може двама доброволци да измъкнат хлапето. Огромната гума беше превърнала единия му крак в кървав пастет. Малкият беше в съзнание, стреснат и объркан. Тъмните му очи изглеждаха някак по-големи – страхът избухваше там тепърва заедно с болката. Единият мъж хукна да носи на ръце хлапето в болницата, която, за щастие, беше наблизо.

Мина време. Улицата беше същата. Гълъби, трохи, куче и дъх на идваща зима. Само малкият самоук полиглот с мръсни мургави рамене не беше стъпвал отдавна в киното, на тротоара или по асфалта, от който дъждът отдавна беше измил кървавия спомен. Минувачите точно бяха започнали да забравят за малкото диване, когато то се появи. В походката му не беше останало много от предишния танц. Облечен в изтънял анцуг, наметнат с въздълго скъсано яке, малкият куцукаше по тротоара. Единият му крак буквално го следваше, влачеше се на крачка след него. По лицето му имаше само лека сянка от онази великолепна синя усмивка. Цветарката от магазинчето на ъгъла пушеше навън и подскачаше леко, сякаш танцуваше със студа. Позна малкия и го попита как е кракът. Той се спря, усмивката му се разшири, но не стигна до угасналите му очи. После просто дръпна единия крачол нагоре и жената за пръв път чу реплика на български, произнесена от него: “Не става. Казаха да ида да го режат”.

Цветарката не посмя да погледне заголения крак втори път. Веднъж ѝ стигаше. Гангрената е лилаво гнусна.

Малкият пусна крачола обратно надолу, после се врътна и се пусна по улицата, а кракът му го последва с нежелание. “Алби бак”, изръси по навик чавето, но толкова тихо, че само гълъбите повярваха.

МЪМРЕЦИ

Погледнато от планината, малкото селце приличаше на разпилян ситен пъзел. Отблизо се виждаше, че никой вече не иска да го подрежда. Напуснати къщички с разчоплени мазилки и отдавна изстинали комини. Дворчета, превзети от цъфнали магарешки тръни и диви, бодливи малини. Малката джамия все така гледаше към небето, но то от безбожно дълго време не беше чувало мюезин. В селцето бяха останали двайсетина старци, които се събуждаха преди слънцето и заспиваха заедно с него. Преди брояха делниците в очакване на почивните дни, когато по прашните улици идваха автомобили за доставка на внуци. Но и това приключи. Малко по малко забързаният модерен живот дръпна щепсела на семейните традиции и остави старците в селцето да си гаснат кротко сами.

Сред няколко призрачни къщи, точно до разпадащата се сграда на началното училище и над рекичката, идваща от планината, бяха спретнатият двор и малката къщичка на Фатме. Дребната старица помнеше, че преди няколко години ѝ оставаха две-три до деветдесет. Живееше в компанията на животинки, които бяха добри слушатели. Кучето си падаше по вечното мърморене, а козичката- по фалшиво припяваните песни на Фатме. Само котаракът беше тотален борсук и отказваше да участва в разговорите на бабата за смъртта и времето. Рунтавата му опашка се усукваше около краката на Фатме само докато тя куцукаше към купичката на двора, за да изсипе остатъка от супата си. После котаракът навираше мустаци в обяда и демонстративно забравяше за Фатме. Халал да му е. Тя си беше привикнала към забравянето. Беше родила и отгледала пет деца, погребала две от тях при мъжа си, отишъл си бая рано. Имаше поне осем внуци и трима правнуци, чиито имена дори не опитваше да изреди, камо ли да ги разпознае. Вятърът беше разпилял семейството на баба Фатме. Идваха да я видят веднъж-два пъти годишно, колкото да размекнат изсъхналите ѝ очи със сълзи.

Едно ранно есенно утро Фатме влезе в галошите, грабна пръчката, която напоследък ползваше за бастун, и се затътри по пътечката надолу към реката. Правеше тези дежурни разходки без особена цел и посока, колкото да раздвижи кръвта. Краката уж я държаха, ама от време на време някой от двата речеше да поомекне и ставаше белята. Затова и пръчката си беше верен ортак – винаги може да те подпре, пък и знае ли човек – може някой звяр да изскочи от храстите. Нейното куче четеше мислите ѝ – хайванчето и днес тръгна като вярна сянка по тясната пътечка. Реката все бързаше нанякъде. Напролет подивяваше съвсем, защото слънцето събличаше снежните склонове на планината. Фатме се спираше от време на време, поглеждаше към водата и се оставяше на спомени. С братята ѝ нагазваха в хладната вода досами брега и обръщаха камъните един след друг. Търсеха малки зеленикави мъмреци за стръв и ги носеха на баща им, който мяташе въдицата малко по-надолу. Сякаш беше вчера.

Изведнъж кучето прибра уши и хукна напред. Фатме чуваше нервния му лай няколко метра надолу, до реката. Привика го, но серсеминът продължи да раздира сутрешната тишина, сякаш беше открил нещо. Старицата изпъшка и с неудоволствие се спусна към водата, където кучето бе наежило врат, с очи в плиткото. Фатме се спря, наведе се малко да види какво е надушило зверчето. От устата ѝ, съвсем без да иска, излезе нещо средно между молитва и възклицание. Левият ѝ крак явно се стресна, защото рязко се превърна в тесто и бабата трябваше да седне тежко върху един голям камък, за да не падне. Очите ѝ, блеснали от уплах и любопитство, не смееха да изпуснат и за миг нещото, отпуснато в плитката вода до калния бряг.

Беше дълго само няколко педи, покрито с кал, водорасли и изгнили листа. Отдолу започваше с рибешка опашка, продължаваше с лъскави мокри и тъмни люспи, които плавно и стряскащо преминаваха в бледа до прозрачност човешка кожа. По крехките рамене полепваха сплъстени къдрици, а малкото, мръсно, но изкусно изрисувано личице криеше очи зад затворени клепачи с дълги мигли. Фатме точно се наведе да разгледа малкото нещо отблизо, когато то потрепери и изпъшка, което накара старицата да подскочи въпреки сковаващия страх. Водното момиче беше живо. Баба Фатме обсъди наум положението с Аллах и взе бързо решение. Свали забрадката си и освободи сплетените си сиви коси. После с мъка се наведе и с треперещи ръце загърна крехкото телце, преди да го вдигне внимателно от калта и да го отнесе бавно вкъщи.

Целия ден Фатме изкара на крака. Първо почисти внимателно водното момиче, като гледаше да не го нарани. Кожата му беше толкова тънка и нежна, че се страхуваше да я докосва. Мокреше носни кърпи и търкаше леко запечената кал по личицето му. Очите още стояха затворени, когато бабата облече момичето от водата с една стара детска ризка с везани ръкави и якичка. Когато Фатме започна да сресва малките къдрици със стар гребен, водното момиче ококори съвършено кръгли, леденосини стъкълца. Огледа ужасено всичко около себе си, след което отвори устата си и почна да диша тежко, а плетеницата от кръвоносни паяжини по лицето музапулсира от напрежение. Покритата с лъскави люспи опашка затрепери, малките ръчички се сгърчиха около чупливото телце, а баба Фатме сериозно се изплаши. Водното момиче изглеждаше доста зле. Старицата завлече краката си до кухнята и започна нервно да търси нещо, без да знае какво. Изведнъж я осени идея и слезе в килера. След малко вече беше напълнила един стар леген с вода и беше цопнала вътре водното момиче, което бавно започна да връща живота в себе си. Стоеше потопено в тъй важната вода, както си беше с везаната ризка. Дишането му се успокои, сърчицето в крехкото човешко тяло над лъскавите люспи влезе в спокоен ритъм. То въздъхна облекчено, запляска с опашка във водата, а после погледна възрастната жена над себе си с малко повече спокойствие. И накрая направи нещо, което размекна сърцето на Фатме. Усмихна се.

Дните в малката къщичка станаха пъстра въртележка. Забравила за няколко десетилетия от живота си, баба Фатме припкаше между стаите, за да угажда на водното момиче. Свиваше ѝ сарми, заливаше ѝ баклава и слагаше мед в млякото, докато миниатюрната принцеса от водата се излежаваше усмихната в легена си, а плавното мърдане на люспестата ѝ опашка показваше колко добре се чувства. Стресна се само веднъж, когато котаракът най-накрая влезе в стаята, за да се увери с очите си, че вкъщи наистина има риба. Баба Фатме много бързо се усети и подгони пухкавия бабаит с метлата, но той само навири опашка и тръгна да излиза от къщата наперено и бавно, сякаш изобщо не му пукаше. Плю си на лапите чак навън. Фатме прекарваше вечерите с гребен в ръце, сресвайки дългите къдрици на водното момиче. Косите му стигаха чак до кръста, където започваше лъскавата опашка, и затова при всяко сресване гребенът закачаше твърдите люспи и сепваше баба Фатме. Много се плашеше да не нарани момичето от водата. Дори кожата по ръцете на старицата беше прекалено суха и напукана за нежната розова плът на дребното водно момиче. Фатме не смееше да я погали, затова пък не спираше да ѝ реди нежни думи на мекия си език. И въпреки че водното момиче можеше да говори само с усмивки, между двете сякаш вървеше неспирен диалог. Като че не се бяха виждали от години и имаха много за наваксване. Баба Фатме постилаше покривката за гости на масата, подреждаше софрата, а после сядаше до легена и помагаше на водното момиче да яде вечерята си, защото то не беше виждало лъжица в живота си. Някой път Фатме намигваше съзаклятнически, отваряше стария долап и вадеше оттам едно малко шишенце с домашна дюлева ракия. Сипваше по един пръст и на двете, а после се хилеше като ученичка, докато обясняваше на водното момиче, че било само за здраве. Веднъж пусна радиото и попадна на една весела песен, която знаеше почти наизуст. Запя както си беше, ей така, със свалена забрадка, с пуснати по раменете дебели сребристи плитки около зачервеното от ракийката лице. Водното момиче грейваше в легена си, а опашката му пляскаше водата в ритъм. Една вечер баба Фатме измъкна изпод леглото два албума със снимки, натамани се до легена и показа на водното момиче всички свои деца, внуци и правнуци. Тези фотоси бяха безценното съкровище на Фатме, защото щастливите лица на лъскавите хартийки бяха винаги наблизо. Галеше ги, целуваше ги, говореше им. Бабата извади от шкафа и онова малко телефонче, което ѝ бяха харизали. Обясни, че като почне да звъни тая машинка, трябва веднага да се натиска зеленото копче, защото децата се обаждат.

Една сутрин Фатме завари водното момиче да стои леко изправено в легена си, опънало тънкото си вратле към прозореца. Гледаше към реката, която тичаше в ниското, а в ъгълчетата на леденосинитеѝ очи се пълнеха малки, солени кристалчета. Старицата седна до водното момиче и внимателно погали меките вчесани къдрици. Познаваше тази болка отвътре. Легенът беше удобен, а къщата – топла и тиха. Но реката беше светът на водното момиче и то искаше да си отиде у дома. Тамам. Време беше.

Кучето последва баба Фатме, която беше гушнала водното момиче и бавно куцукаше към реката. От небето плачеше ситен дъждец, перваше с някоя капка миглите на принцесата, сгушена в ръцете на старицата. Леденосините ѝ очи грейнаха, когато Фатме стигна до водата и нагази до глезените в нея. Бабата не спираше да говори, но този път си общуваше с Всевишния. Не го молеше. Нареждаше му да закриля водното момиче, все едно е негова дъщеря. Реката навътре ставаше все по-бърза, но старицата не спря да гази и когато хладната вода стигна до коленете ѝ. Чак тогава тя отпусна ръце и потопи дребното създание. Водното момиче удари с опашка и се гмурна, а после изплува обратно и загледа бабата с широка усмивка на малкото си изписано личице. Фатме също се усмихна, но от очите ѝ, насред дъждеца, закапаха и сълзи. Тогава водното момиче протегна малката си бледа ръчичка с лъскави мокри пръстчета. Замаяна от вълнение, Баба Фатме вдигна треперещата си, съсухрена длан и лекичко хвана принцесата. Водното момиче задърпа старицата лекичко, но достатъчно уверено. Двете тръгнаха навътре в дивата студена вода, която бавно започна да става все по-дълбока. Стигна до кръста на Фатме, после наближи раменете ѝ. И тогава тя забеляза малко встрани един мъж, нагазил насред бързея, с въдица в ръка. Фатме се спря, без да пуска малката ръчичка на водното момиче. Погледна мъжа и зяпна от щастие. Беше баща ѝ, който я погледна и строго я попита:

– Фатме, какво правиш тука, къз?
Старицата, до рамене във водата, с ръка, стиснала водната принцеса, простичко каза:
– Ами… идвам, баба̀.
Баща ѝ се намръщи, а после поклати глава.
– Защо си се разбързала? Мъмреци събра ли?

Фатме се спря. Пусна водното момиче, обърна се и тръгна през бързата вода към плиткото. Стигна камъните до брега и се наведе. Обърна един, втори, трети. Накрая откри един мъмрек, който хукна по хлъзгавата повърхност на камъка, но Фатме го притисна с пръсти и успя да го хване. Бледозеленият мъмрек се гърчеше между ноктите ѝ, мяташе всичките си къси крачета и пипалца. Старицата го вдигна победоносно, за да го покаже на баща си.

Само че реката беше абсолютно самотна, бездушна, бързаща нанякъде. Във водата нямаше и следа от мъжа с въдицата, нито от дребното водно момиче. Старицата стоеше самичка, мокра и малка, а забързаната стихия размекваше коленете ѝ все повече. Кучето на брега не спираше да лае, изплашено и объркано. Баба Фатме с мъка излази в калта на брега и събра всичките си останали сили, за да закрета нагоре по пътеката, подпирайки се на вярната пръчка. Дрехите ѝ бяха полепнали по съсухреното, сгънато от времето тяло, а речната вода се изтичаше от нея с всяка припряна крачка. Фатме бързаше. Онова малко телефонче можеше да звънне по всяко време.

ВЯТЪР

Беше утринно, лятно тихо. Петелът точно си поемаше дъх да се обади и от гаража се разнесе такъв шум, че всички твари на двора се разхвърчаха в хаотично пърхане, препускане през опашки и навиране под кой каквото намери. В облак от прах и сено, с раздиращия рев на събудило се митично чудовище, от гаража изпълзя старовремски сив мотор с прикачен солиден кош от дясната страна. Възкачен на вехтата седалка, здраво стиснал кормилото с омаслените си ръце, дядо Дамян грееше с доволната усмивка на човек, съживил двигател, притихнал преди няколко десетилетия. Мотоциклетът беше „Урал“, произведен през 1963 година, четиритактов, с два цилиндъра. В големия му кош навремето се пъхаше най-важният пътник, споделял твърдото препускане по прашните друмища с дядо Дамян.

Тя и сега беше излязла на двора, с мокра престилка и оцапани от белене на лук длани. Гледаше невярващо как старецът ѝ върти щастливи кръгчета с трудно маневриращия мотор, чудно възкръснал след почти вечния си сън в гаража. Дядо Дамян спря точно пред жена си и обви стреснатото ѝ лице в пушилка от масло и нафта. Аромат, обръщащ хода на времето.

Наричаха го Вятър, нищо че трудно вдигаше скорост. Кошът създаваше измамно усещане за стабилност, а всъщност внушаваше на мотоциклета едно порочно привличане към канавката на всеки криволичещ селски път. Друсането вървеше в комбинация с непоносимо вдъхновяващия шум на грубия съветски двигател и превръщаше всяко пътуване в приключение с неизвестен край.

Дядо Дамян не посмя да изгаси мотора, защото изобщо не беше убеден, че ще го придума втори път да запали. Както си беше отгоре му, със стария оцапан панталон и избледняла ватенка, свали от оплешивялата си глава старата кожена каска. Беше я изровил от мазето, а сега я протегна към жена си. Очите му светеха приканващо, като наивни слънца, нарисувани с тебешир в бръчките на асфалта. Тя инстинктивно се дръпна, притисна кокалестите си ръце към престилката си, готова да му се развика, че е луд и да се прибира, да не се излага пред комшиите. Не го направи. Вместо това просто свали престилката, пусна я в краката си, а после като момиче надипли полата си, прескочи преградата на коша и се напъха в него. Сякаш го беше правила вчера, а не преди няколко десетилетия. Нахлузи кожената каска върху побелелите си коси и се хвана за дръжката отпред.

Дядо Дамян даде газ и Вятър изръмжа превъзбудено, а ауспухът отбеляза с дива заря напускането на двора. След секунди старецът и неговото вечно момиче полетяха по селската улица, вдигайки прах до небето. Моторът зави тежко надясно, дядо Дамян се нахили от задоволство, че още има сили да го командва, а кошът подскочи на сантиметри и тупна обратно, но бабата не се стресна хич. Пътят се изправи пред тях – черен, грапав език, изплезен сред прежълтелите летни полета. Вятър препускаше като изпуснато добиче, косите на бабата се вееха изпод кожената каска, а усмивката на дядо Дамян подпали очите му. Стадо гъски пресичаше шосето, когато моторът лакомо се вряза в тях. С ужасени писъци гъските се разлетяха на всички посоки, разделяйки се с част от перушината и с цялото си достойнство. Дядо Дамян даде още газ и Вятър натисна с ръждясало чело въздуха пред себе си. Настигнаха камион, от който гърмеше жива музика – в отворената каросерия се беше настанил цигански духов оркестър. Музикантите надуваха бузи, за да надвикат двигателя на камиона, но Вятър засвири в дует с него и мургавите таланти се изпотиха още повече. Моторът се изравни с масивната машина. От шофьорското място се показа смугъл нахилен младеж, извика нещо, от което се разбра само “… чуваш ли ме?”, а после даде знак на дядо Дамян да го задмине. Вятър изпревари камиона, който се напъна да го следва, а духовият оркестър изду бузи в още по-див ритъм. Над мотора с кош и ескортиращата го платформа с музиканти се появиха онези същите гъски, които сега мятаха криле с лекотата на пристрастени към скоростта гълъби. Дядо Дамян стисна още по-здраво кормилото на мотора, а в коша до него жена му вдигна поглед нагоре, запленена от белите заголени коремчета на летящите ниско птици. Встрани от шосето хлапета въртяха педали в прашен опит да влязат в скоростта на Вятър. Изведнъж около пътя се появи шпалир от хора, усмихнати, махащи с ръце. Дядо Дамян пусна само за миг едната дръжка на кормилото, за да поздрави хората като победител на пистов финал. Гъските над главата му натиснаха с криле и изпревариха мотора, а после бавно тръгнаха нагоре, към синьото нищо с бели пухчета. Дядо Дамян ги проследи с поглед, който после бавно отмести към жена си в коша. Тя съвсем леко кимна. В очите ѝ се четеше едно странно, неподходящо за скоростта и шумотевицата, спряло спокойствие. Дядо Дамян стисна с кокалестите си пръсти кормилото, врътна газта и моторът нададе нечуван рев, а после предното му колело започна да се отлепва от асфалта все повече и повече. Вятър бавно се изправи на задна гума, кошът също тежко погледна нагоре. Моторът изръмжа и кротко се издигна. Отдели се от пътя, гумите се въртяха напразно във въздуха, докато Вятър политаше нагоре, след гъските. Вдигна се над камиона, а музикантите пуснаха инструментите си и зяпнаха с отпуснати бузи в небето. Дядо Дамян стискаше кормилото, моторът се издигаше все по-високо, всичко отдолу ставаше малко и отминало. Вятър избумтя за последно, въздъхна и притихна, отпуснат в небесна безтегловност. Тишината обгърна мотора и двамата старци и ги вкара в белия пух на един облак. Дядо Дамян усети как Вятър омекна в ръцете му, разтопи се и се сля с облака. Старецът се отпусна в лекотата на нищото, спря да усеща дори себе си. Съвършено бялата, прекрасно празна лекота изпълваше това, което преди беше тялото му. Тежестта на времето изчезна, а последното плътско, което усети, беше докосването на ръката на любимата му жена, носеща се до него в облака. Тя понечи да му каже нещо, но само се усмихна и поклати глава, преди да се отпусне на рамото му, разтапяйки се заедно с него и Вятър в бялото нищо.