Росица Панайотова е родена през 1957 г. в Сливен. Работила е в Централното статистическо управление и в Института по техническа кибернетика и роботика при БАН. Узнала там цената и значимостта на цифрите, открива своята споделена любов към думите. След това 20 години работи като редактор и водещ в Българското национално радио. Автор е на журналистически публикации, проза, както и на стихосбирките „Минимум срещу максима“, „Между две реклами“, „Да прегърнеш с криле“, „Необитаем полуостров“, „Стихнали редове“.
Предстои издаването на новата ѝ книга със стихове.
ИН ВИТРО
най-страшната карма
да се прераждаш
в думи
ПАДАЩ КОСЪМ
всичко средно се оказва редно
докато не го разпнем
между двамина разбойника
толкова пъти преживяме времето
или с него преяждаме
че все губим оня предел
който ни разрешава да го погалим
по посока на раздвоения косъм
ВОЙНА
пак се намери кой
да минира небето
да взриви пореден кошмар
в сънните ни артерии
като воайор да наднича
докато деца в сълзи се обличат
а света до стелките на
душите ни се съблича
със скоростта на тъмнината
на ръка разстояние
жертвите преговарят
с Бога
САМОТИНО
Старото му име е Абдикьой.
Ще рече „Изоставено село”.
Има такова селце недалеч от морето.
И Бяла.
Скрило се от много други
със странни имена:
Небеска, Долен, Хвърчил, Шушня,
Просечен,
Научене, Оплетня, Дивотино,
Глава…
Там само бодлите на шипките пишат
писма до дядо Коледа –
щъркелите са отнесли Бабинден
в лудостта на безкрая.
Там репеите са жени, хлябът – блуден син
от поветица,
а черните пътища са най-мъжествени, щом
даже GPS-а на военните отказва
да ги пресмята.
Останал е колкото за комка
само един,
забравен и от Бога геран
с премълчана вода
и спукан детски пояс, изплувал
на върха
на засилило се към бъдещето
бунище.
Вместо да хвана мига –
мигът там ме хвана.
Там чух звука
от пляскането с една ръка.
КОСМОГОНИЯ
„Земята се върти, за да има за всички страни земя…“
Дочуто от едно дете
Земята се върти като в чат,
като комета подгонила опашка,
като хамстер в колело,
ала вече е с наднормено тегло.
Все повече не успяваме
да се разкажем един на друг,
да стигнем поне дотам,
докъдето стигат думите,
обещанията на телата,
фотогеничните мимики,
лишеите в очите,
амебите на времето.
Земята е плацента на Космоса,
но може да се окаже и загубен бас.
Землянка на Вселената.
САНДВИЧ
Вяра
Надежда
Любов
пак сме на диета
