„Светец и цар“, откъс от новия роман на Владо Каперски

„Светец и цар“ e новият исторически роман на Владо Каперски, разказващ за срещата на свети Иван Рилски с набожния и миролюбив цар Петър, син на Симеон Велики. Среща на духовния авторитет със светската власт, на духовното със земното, притча за съдбата на България преди византийското владичество и пътя й в бъдното, с прпепратки за днешното време. Това е роман, в който освен събитията – достоверни или плод на авторските художествени интерпретации, се преплитат със съвремената нишка в посвествованието. Книгата е завършена, правят се последни редакции…

          Янор крачеше прегърбен под тежестта на раницата, поизцедил сили, но се опитваше да не го показва. Бяхме притихнали в мислите, изригнали от напора на чувствата, след разговора за смъртта на първата ми любов. Следвах го на разстояние, сякаш негласно се бяхме споразумели да вървим по-далеко един от друг, за да си дадем почивка след болезнените думи. С умерени стъпки напредвахме по билото към Царивръх. Погледът ми, увиснал над пътеката, не стигаше по-далеч от три-четири метра. Усетих, че напред пробяга сянка. Вдигнах глава и видях детето, видението, деветгодишното мое аз. Подтичваше между мен и Янор, махаше ми с ръце, подканяше ме да бързам, въртеше се, подскачаше, сякаш танцува, присмиваше се на унинието ми. Извиках:

• Какво искаш?

Янор спря и ме изгледа недоумяващо.

• Прощавай! – опитах се да избягна по-нататъшните му

въпроси.

• Още ли мислиш за смъртта на първата си любов?

• Не.

• Попита ме твърде високо какво искам…

• Не беше за теб.

• Но около нас няма други.

• За теб може би няма, но не е така за мен.

• Какво има?

Приказвахме от разстояние. Приближих го:

• Откакто търся свидетелства за книгата, явява ми се дете,

виждам го като живо. Прилича на мен. Всъщност, то е аз, момчето на моето детство…

          Янор наклони глава към земята, събираше мислите си. После ме загледа:

• Това е естествено.

• Какво му е естественото, Яноре? В такива мигове се питам

дали не полудявам.

• Не. По-млад си от мен, но и ти плуваш в третата възраст.

Наричаме я утешително трета, но тя е последната. В тези години се връщаме в детството, от забравата извират спомени, сещаме се по-често за родителите, бабите и дядовците, за приятелите и преживелиците от първите ни години, от младостта ни. Това е велико чудо на живота, приближавайки смъртта, отново срещаме детството си, кръгът се затваря, както добре е изобразено в Колелото на живота, въплътило духа на вечността в безспирното движение. И при мен е така, живея с духовете на предците…

• Но с предците! Не се явяваш на себе си, не те безпокои

детето Янор.

• Незнам, може и да ме посещава, в сънищата. В тях

винаги сънувам себе си млад.

• В сънищата е друго, при мен идва наяве. Сега изскочи

на пътеката. Правеше ми знаци, присмиваше ми се.

• Може би другото аз ти казва, че трябва да изчистиш

горчивата утайка в душата си.

• Мисля, че съм чист. Изхвърлих много от ненужния

душевен баласт. Научих се да превъзмогвам разделите, да разбирам изневерите и предателствата, да прощавам. Потискам нагона да съдя другите, а себе си да поставям на пиедестала на невинността. Помирих се със себе си, а после и с хората, със света. Живея въздържателно, намерих много в малкото, съзрях ценните си мечти в това, което имам или ме чака по пътя, който приех, че е моят.

• В нас винаги остава нещо, което не забелязваме, а то спи в

подсъзнанието и изплува, когато ни разтърсят преживелици. Навярно от там е изскочило твоето момче. Него ли гонеше из  саркофага в Пороминово? – позасмя се.

• Да. На безумец ли ти приличах?

• Не, по-скоро на жив човек, открил в късните години детето

в себе си, неговото невинно безрасъдство, вдъхновение и глад за приключения. Ето, сега пишеш книга.

• Е и?

• Понякога, от няма какво да правя и аз хващам перото и си

драскам разни приумици.

• Защо не си ми казвал досега?

• Нямало е причина, а и те са мои неща, не ги споделям с

никого, не ги глася за отпечатване. Та, когато пиша нещо, зная какво следва ред по ред, такава е мисловната  структура на физика, винаги да има ясен план, който конструктивно и математически да осъществява. А понякога спирам, чувствам, че не мога да продължа, изчерпан съм, изправил съм се пред непреодолима стена. В един миг се явяват прозрения, които не съм и предполагал, че са в мен, а те са най-сочните. Губя контрол над листа, сякаш невидима ръка повежда моята и нанизва редовете. Накрая се питам: аз ли изръсих това?

• Познато ми е.

• Несъмнено. Тогава разбирам, че от подсъзнанието извират

мисли, влизат в съзнанието и то ги рисува на белия лист.Това е същността на писането.

Янор млъкна, гледах го в очакване да продължи. А той се

обърна в посоката към Царивръх, взе си дълбоко въздух и издишайки, отбеляза:

• Много философстваме. А това ни отклонява от

нашия разказ. Готов ли си да продължим:

• И питаш!

• Добре. По тази пътека някога е преминал цар Петър.

• Вярно?

• Да. Бил е най-достъпният път за Царивръх. Май и сега е

така.

• Тогава с нея потеглихме без цел, а сме следвали

посоката, в която сега се носим с теб. Исках да достигнем билото, да пообходим върховете, които виждахме само от града. Нищо не знаех за Свети Иван, за цар Петър и срещата между двамата, да не говоря, макар че е било естествено да се запитам откъде идва името Царивръх. Беше смътно намерение да се изкачим на високо, да приживеем нещо равностойно на  чувствата, които бушуваха в двама ни. Вървяхме напосоки, бяхме скитници, носеше ни вятърът на любовта, летяхме и не искахме да се приземяваме. Не допускахме, че е възможно да се изгубим, да пострадаме, или както се случи, да ни залее водопаден дъжд и около нас да трещят светкавици.

• Водила те е някаква сила към Царивръх. Както се е случило

и на деветгодишното момче – дърпал си се, не си искал да отидеш на онзи поход, защото те е откъсвал от момичето, което си обичал.

• Била е силата, която ми вля смелост да продължа и отвисоко

да зърна Рилския манастир. Тази гледка не избледня в съзнанието ми…

• Предстои ти да я освежиш.

Янор се подсмихна, закашля се, този път по-продължително

сега това ме обезпокои, направих се, че не го забелязвам. Пое по пътеката, затлачила я висока суха трева, но това нямаше значение, защото посоката към върха бе ясна. Дълго време вървяхме, без да си кажем дума, а очаквах, тъкмо на този поход да развърже най-важното в разказа за светеца и царя. От север изригна вятър, облаци полазиха небето, за кратко скриваха слънцето, бягайки на юг със сенките, които ги следваха и шареха със светло и тъмно земята. Вятърът набираше сила, бе студен, бръснеше яростно, впиваше се в потните ни тела, очите ми просълзяха. Янор отново прокашля, наведе се над земята и се изхрачи. Изправи се, предложи да слезем по-надолу по южния склон, където халата губеше сила. Седнахме.

• Близо ли сме? – попитах.

• Да. Вижда се Царивръх, погледни на изток. Привидно сме

близо, но от тук разстоянието лъже, чака ни най-тежкото усилие.Бръкна в раницата и извади книгата за живота на Свети Иван Рилски. Наплюнчи пръст и заразлиства овехтелите страници, преобръщал ги многократно в ръцете си през дългите дни и нощи на самотата.

• Чуй!: „От там / Добро поле – поясни като ме изгледа под

вежди / му показаха планината и скалата, гдето живееше преподобният. И не можа да отиде там царят поради стръмнината и суровостта на мястото, но веднага изпрати двама служители, които обичаше много, като го молеше и призоваваше да го удостои с благословия, защото имаше голямо желание да го види.“

Янор поясни:

• Това са били Горан и младият Цветан.

• Така ли?

• Е, кой друг? Ловците се спуснали по стръмната урва,

стигнали Рилска река, преминали я и през гората се изкачили на отсрещния хребет, където била пещерата. Открили Иван вътре, седял, бил буден, очаквал ги, лицето му кротко светело, нямало почуда от идването на ловците. Горан припомнил на  пустинника, че са царски хора и ги е посрещал, а той отвърнал:

• Знам, Горане – Горан се стреснал, че помни и името му.

• Преподобни, Иване, Негово величество цар Петър горещо

настоява да се видите.

• И защо?

• Незная, но нещо важно има на ум и иска да го сподели с теб.

• Невъзможно е.

• Нима? – като поразен от гръм се втренчил в отшелника. –

Но той измина пътя от Велики Преслав до Рилската пустиня, за да те срещне. Прости, Иване, но нима ще отхвърлиш владетелската му воля?

• Моят владетел е над царе, князе, църковни постове. И засега

не ми е развързал път към цар Петър

Горан изпаднал в отчаяние, налегнала го тъга, че няма да

изпълни царското повеление. Чудотвореца видял тревогата му и проговорил.

• Чуй! – Янор извади книгата с житието на светеца от

патриарх Евтимий и зачете: „Обаче, чедца, рече той, кажете на царя: твоят труд и твоето искане се възнесоха към Бога като благовонно кандило и са приети“ – тези думи поуспокоили Горан. Цветан мълчал, недоумявал и докато мислел върху словата на отшелника, той  ги упътил:

• Вървете при царя, чедца и Бог да ви пази!

Янор прокашля. Настоях му да смени потника си, отговори, че

не носи втори. Предложих да му дам мой, но отказа, поразсърден, че го прекъсвам. Изчака да спра със здравословните си наставления,  погледна надолу, склонът пропадаше надълбоко. Останал в тази посока, продължи:

• Патриарх Евтимий упоменава, че Свети Иван рекъл на

двамата пратеници да предупредят царя бързо да се връща, защото мястото било опасно и може да го сполети беда. Дали светецът наистина е провидял заплаха и с наставлението си е спасил Петър от нещастие? Или е искал по-бързо да го отпрати към Средец и Преслав, внушавайки му мнима опасност, което е нищожно вероятно, защото лъжата била чужда на светеца? Високопоставеният житиеписец предава следващите думи на Чудотвореца, които звучат пророчески.

Янор отвори книгата и прокашляйки, зачете думите на Свети

Иван: „Като не можа да видиш наше смирение в този живот, в бъдния и добре ще се видим един другиго, и ще се насладим от онази неизречена радост, ако отнесем от тука достойни плодове на покаяние“.

• Да тръгваме – изрече, стана, метна раницата на гърба и

заговори, без да се обръща. Малко изостанах, докато взема якето, което бях постлал, за да седим на него. Забързах, настигнах го, почти се лепнах зад Янор.

• Прощавай, не те чух какво каза.

• Патриарх Евтимий предава, че Петър бил много опечален от

вестта, която му занесли Горан и Цветан.

• И?

• Разпоредил бързо да събират стана и потеглят към Средец.

Но, в Безименното житие се казва друго и според мен то е по-достоверното, защото по време на написването е по-ранно.

• Какво знаеш?

• Каквото и ти. Нали четеш писанията.

• Да, но искам да го чуя от теб. Явявал ли ти се е светецът, за

да ти предаде това, за което говориш?

• Не. Обикновено ми се явява в съня, за да ми разкрива неща,

които ги няма в книгите и преданията.

• Искам да чуя твоята тълкование от Безименното житие!

• Ще го чуеш на върха. Сега да не хабим повече дъх, защото

ни предстои най-тежкото катерене. Ето го Царивръх, над нас е. След малко ще бъдем на Добро поле, там отново ще поседнем, итдъхнали да преминем последната отсечка.

          Стигнахме Добро поле, пожълтяло от изсъхналата трева, която силният вятър нагъваше като морски вълни и между тях стърчаха сакралните камъни. Нямаше ги кравите, навярно пръснали се в гората под равното място. Чуваше се далечното дрънчене на звънците, примесено с фученето на вятъра, който натрупваше облаци над главите ни. Облякохме якетата и легнахме на завет. Щом се посъвзехме, Янор продума:

• Не трябва много да почиваме. Не ми харесва този вятър, все

още е слънчево, но се опасявам да не загърмят светкавици по върха и завали дъжд.

• Да тръгваме.

Разтресе го кашлицата. След като се поуспокои, предложи:

• Още няколко минути и ставаме.

Лежахме, вятърът свистеше, но отпред ни напичаше слънцето

и ни отпускаше. Янор скочи изведнъж, стреснах се, отворих очи, той седеше и ме чакаше. Стана и мълчешком пое към върха. Последвах го, равната поляна постепенно преминаваше в наклон и пътеката, чезнеща в клека, поемаше към Царивръх. Скоро стана стръмно, напредвахме с равномерен ход по подветрената страна на билото, същата през която преминахме при изкачването в моето детство. Нищо не ми спомняше за гледките от онова време, тогава бях забил нос в тревата и камънаците, а очите ми бяха замътени от сълзи. Едва когато с Янор  стигнахме на по-високото, започнах да разпознавам някои неща – Парангалица бе същата, чувах песента на потъналата в дълбокото Бистрица. На изток се издигаше Вододела, по който като бели нишки се стичаха потоци, зад него надничаха Малък и Голям Мечи връх, между тях се гушеше хижа Македония. На юг зад билото над Парангалица се разкриваше мощният Пирин. На запад и юг отвъд поречието на Струма се стелеха овалните възвишения на Осогово и Малешевията. Умората ме сграбчи, но душата ми се проветряваше, мрачните вълнения се свличаха надолу и чезнеха в ниското. Ободрен подвикнах на Янор:

• Хей, младежо, ще ме умориш!

Извърна се, продължавайки да крачи, видях напрегнатото му

лице, но се обърна, за да не издаде умората си. Извика:

• Давай, давай! На Петър и хората от свитата му, претоварени

с какво ли не за похода, не е било по-леко?

• Значи, мислиш, че все пак е изкачил върха.

• Не мисля, зная го.

Когато след час стигнахме Царивръх, проснахме се в

купчината камъни, оградили заслончето, което помнех от първото ми явяване на това място. Съвзехме се, станахме, но едва удържахме на вятъра да не ни завлече натам, откъдето идвахме. Стояхме срещу халата, в ниското като бисерче, попаднало в гънките на свещената планина, просветваше Рилския манастир.

• От тух цар Петър е отправил взор към обиталището на

Свети Иван – изрече Янор със силен глас, за да надвика вятъра.

• Тоест, доверяваш се на разказа в Безименното житие?

• Спри да ми повтаряш този въпрос! Да се връщаме при

заслона, ще ти разкажа какво се е случило, а после ще бягаме към Стоб, защото окъснеем ли, ще ни настигнте тъмното.

• Ще бягаме!? – заядох се, хилейки се.

• Млъквай!