Живко Желев познава добре кухнята на електронните медии, затова с лекота се ориентира в задкулисието на официалните новини. Дълги години беше водещ журналист в Регионалния център на БНТ в Пловдив, а заедно с Нери Терзиева през 80-те години на миналия век създадоха и бяха водещи на запомнящото се икономико-публицистично телевизионно шоу „За 1 милиард“, далеч изпреварило по новаторския начин, с който те го правеха, телевизионната журналистика в България по онова време. След промяната двамата в тандем бяха и водещи на централните вечерни новини на БНТ „По света и у нас“, където също оставиха своя неповторим индивидуален отпечатък.

Живко Желев дебютира в художествената проза със сборника разкази „Катапулт“, който в далечната 1982 година спечели наградата за белетристичен дебют „Южна пролет“. С дръзките и нестандартни текстове, които съдържаше тази книга, тя също излезе извън тогавашните стандарти, предизвестявайки настъпилата по-късно перестройка в литературата ни.

След промяната Живко Желев стана първопроходец и в зараждащия се пазар на частното радио в България. През 1992 г. той стартира първата в България верига частни радиостанции „Канал ком“.

Втората му книга „Азис или за демокрацията” /2007 г./ съдържаше остро публицистични и сатирични текстове с неподражаем стил, който той превърна в запазена марка в авторския си сайт Робство.BG. През следващите години името му често се повяваше под запомнящи се текстове във вестниците “Пари”, “Поглед”, “Монитор”, “Класа”, “Сега”, сп. “Българи”, сп. „Български месечник“, сайта Факел.бг.

Главната новина в публицистичните му текстове и ироничната проза, събрани в новата му книга „Инструкции“ /издателство „Фрийстайл Пъблишинг“/, е че всъщност нищо особено не се е случило у нас през годините след промяната. В написаното от него преди повече от десетилетие съзираме днешните актуални хроники, което идва да ни покаже по безпощаден начин, че след като не проумяваме миналото си, то ще ни повтаря.

А ето какво казва авторът за старите и нови текстове, които са събрани в тази книга:

„Никога не съм отделял хората, които пишат, от другите. Аз отличавам хората, които живеят по силата на принудата, от тези, които живеят заради удоволствието. Удоволствието да се пише е голямо. Ето защо не трябва да го объркваме с ежедневната трудова дейност.

Със старите текстове, които предлагам тук, се питам дали идва времето, когато писането ще стане велико удоволствие. Тези разкази са спомен за годините, когато не ни пукаше от нищо, освен от любовта.”

В предговора на новата му книга неговият близък приятел от десетилетия насам Румен Леонидов обяснява и нестандартното заглавие „Инструкции“, което е избрал авторът:

„Живко, в типичния си ироничен и самоироничен стил, обича често да повтаря: „Аз не пиша разкази, аз само показвам как трябва да се пише…“, т.е. да дава невинни инструкции по себеизразяване и самопознание. За това и този сборник, съдържащ разкази, писани през 80-те и 90-те години на 20 век, и публицистични текстове от годините след влизането ни в ЕС, разделени от един буфо антракт, се нарича „Инструкции“. И е много полезен за всеки, който диша чрез изящното слово и не въздиша по собствената си участ.“

HЕГЛАСУВАЩИЯТ ЧОВЕК

Живко Желев

 Март, 2009

Политическата дейност в България, както и в повечето посткомунистически страни, страда от сериозна амнезия по отношение структурирането на обществото и движещите го сили. Това е резултат от спецификата на онзи обрат, който настъпи в края на 80-те на миналия век. Той беше сблъсък на идеологии. Идеологията на либералния капитализъм, в своя естествен икономически апогей от края на 70-те, се наложи над деградиралата визия за “безкласовото” общество от съветски тип.
В същото време обаче победителите в този гигантски конфликт донесоха в посткомунистическото пространство една нова илюзия, която популистки се свързваше с възмездието над комунистическия апарат и някакъв нов “равен старт”. Впрочем и двете понятия нямаха и нямат нищо общо с реалното съотношение между движещите сили в тези посткомунистически общества.
Получи се така, че двете системи започнаха да воюват, което впрочем правят и днес, върху доста хлъзгав терен.
“Изтокът” защитаваше своите постижения, изтъквайки предимствата на държавната собственост и уравновиловката, представяйки ги за социална справедливост.
“Западът” рекламираше и въвеждаше на всяка цена частната собственост, убеждавайки хората, че “невидимата ръка” на пазарните отношения автоматично и едва ли не още утре ще ни доведе до модерната фаза на “постиндустриалното” – либералния вариант на същото това “безкласово” общество, където всички са “собственици” и танцуват безметежен валс, разменяйки си фактури.
Поставени между чука и наковалнята на тези две илюзии, родните политици в последните 20 години съвсем забравиха за съществуването на Карл Маркс. Политическото отношение към Маркс всъщност няма значение. Доколкото няма значение, от днешна гледна точка, и неговият “Манифест на комунистическата партия”.
Ако марксизмът се оценява в наши дни, то е заради безспорния факт, че обществото се състои от класи и прослойки. По същия безспорен начин Дарвин разделя флората и фауната на видове и подвидове, които си взаимодействуват в една обща среда.
При осъществяването на прехода у нас тази азбучна истина беше напълно елиминирана. Заради конюнктурата на прехода хората бяха разделени на две основни групи – за и против комунизма. Което вършеше работа в първите години на демокрацията.
Идеологемата “за и против” обаче изигра лоша шега на посткомунистическите общества. Постепенно тя се освободи от конкретната си задача в първите години след преврата. И се превърна в постоянно състояние на обществото, нещо повече – в иманентна среда за изграждане на личностни, групови и партийни статуква.
Още в началото на прехода стана ясно, че колкото си повече “за” или повече “против” /все едно/, толкова са по-големи шансовете ти да се впишеш в пейзажа на общата конюнктура. Повечето хора загубиха реална представа за това откъде идват и накъде отиват.
Схематичната конструкция “за и против” съвсем не е случайна. Целият период на развития социализъм и по-късната “перестройка” бяха белязани от нея. От времето, когато започна изграждането на т. нар. развито социалистическо общество, датират опитите да се замажат класовите различия вътре в него. Това ставаше чрез обединяването на индустриалния пролетариат и селската класа в общото понятие “трудещи се”. Техните експлоататори – партиен и чиновнически апарат – бяха обединени в етикета “служащи”, а интелектуалците, които са вечният коректив и изразител на обществен негативизъм, сложени в графата “народна и художествено-творческа интелигенция”.
От началото на прехода тенденцията да се елиминират класовите различия се засили, включително и чрез учредяването на казионните профсъюзи, които не възникнаха по логиката на съсловните интереси, а бяха назначени да овладеят евентуалния активитет на социалните низини и да го насочват в “правилната” посока, съобразно конюнктурата на политическия момент.
Принудителната класова амнезия се насаждаше и се насажда сред хората, включително и чрез фигурите на политическите дейци. Ако хвърлим бегъл поглед към емблемите на прехода – Луканов и Костов, ще получим доста гротескна картина.
Няма логично обяснение сценката, в която червена бабичка рони сълзи до партийната трибуна само заради факта, че от трибуната говори другаря Луканов. Бабичката дори не разбира какво говори той. До съзнанието й стига само един лозунг: “Много сме, силни сме”. Нейното вълнение не може да бъде обяснено дори със стадното чувство, което е присъщо на младостта, а не на хората с изтляващи жизнени сокове. Бабичката с нейната /по онова време/ четиридоларова пенсия, с гарсониерката, която всъщност е една стаичка и не е платено парното – тази бабичка е типичен представител на градската беднота. Ако приемем, че не е окончателно изкукуригала, остава въпросът: Защо тази жена идва от социалното подземие на града, за да подкрепи един потомствен червен аристократ, свързан с еврейско-масонски общества? Неприятен въпрос.
На синия митинг отсреща двама мъже с ленти на главите скачат като изоглавени на едно място и пригласят на своя лидер: “Кой не скача е червен”. По-младият е хулиганстващ рок музикант, звезда на квартала, където е бил репресиран от комунистическата милиция, а по-точно привикван два-три пъти в районното, където са му “наблегнали на факта”, че ако продължава да пее на английски може и да го вържат за парното, преди да го изселят от София. Неговото присъствие на митинга е логично.
Другият скачащ до него, обаче, е в зряла възраст, лекар по професия, бил е 10 години в Либия, има два апартамента в центъра, къща в Панчарево и към 60 хиляди долара в банката. Той не е тук, за да защитава своите съсловни интереси, а просто защото мрази комунистите. Което не е лошо по принцип. Лошото е, че докато той скача, доларите му в банката се топят като ланшния сняг, а задаващата се на хоризонта Здравна каса не дава никакви гаранции за тяхното възстановяване в предишния им размер.
Но истинският въпрос тук стои така. Защо един представител на посткомунистическата “upper-middle class”, който и преди, и след промените има и ще има стабилно обществено положение, стои под трибуната на един политически ренегат, бивш незначителен преподавател по политикономия, с неясен съсловен, класов и партиен произход?

Отговорите на въпросите от горните две сценки могат да бъдат много, включително и такива, чертаещи особената харизма на политическите лидери. Но уви, това не е така. Чрез такъв тип отговори, ние просто се самоуспокояваме. Поредицата разочарования от политическия елит през последните 20 години са най-сигурното доказателство за това.
Истината е, че вътрешните връзки в отделните социални групи, прослойки, общества, класи – са увредени до неузнаваемост. Днешният български политически елит паразитира върху и благодарение на това болестно състояние на обществото.
Националното ни “общежитие” може да бъде сравнено със сграда, в която асансьорите /ако въобще работят/ тръгват и спират, когато и където си поискат. Не е ясно коя група обитатели на кой етаж живее и защо точно там. Инсталациите за пренос на енергия, подгряване и охлаждане са умишлено повредени, поради което благата, които пренасят, неочаквано се изсипват в произволни части на общежитието. В резултат на това обитателите периодично изпадат в паника и започва блъсканица по стълбите в търсене на по-комфортно място за живеене. Никой, както стана ясно, не може да разчита на асансьорите…

Политическото представителство у нас вече натрупа критична маса от недоверие. Негативното отношение на хората към политиците само привидно е свързано с техния външен образ – корумпирани, лъжливи, алчни.
Хората са наясно и по-скоро биха простили на един прохождащ политик, ако той се облагодетелства във връзка с новия си обществен статут. Това може да бъде обяснено и с особеностите на народопсихологията. Изпращайки една личност в политиката, народният глас казва под сурдинка: “Е, добре, той е наше момче. Защо да не отиде и той на жълтите плочки. Нека се отърка малко в хубавия живот. Пък и за нас да си спомни.” Това, което българинът не може да прости, обаче е липсата на ефективност. В такъв момент народният глас казва: ” Язък. И този излезе ялова крава”.
Разбира се, такова отношение към собственото политическо представителство е крайно примитивно. То говори, че маса хора у нас още не са излезли от патриархалните, полуфеодални отношения, от времето когато чрез занаятчийско-еснафските гилдии започва да се формира икономическата физиономия на нацията.
Колкото и да ни се иска, няма основание да мислим, че ще настъпят някакви промени в основната част от активно гласуващите. Те ще продължат да пускат бюлетините по семейна и кланово-групова /даже не партийна/ традиция, или защото този кандидат им е… симпатичен. А не защото имат гаранции, че могат да контролират своя избраник. Повечето от тях дори не знаят какво е това.
Ако нещата се развият в познато ни русло, огромна част от избирателите няма да гласуват, както са заявили в последните проучвания. Което би трябвало да е добра новина за новите, модерно мислещи политици. Това е гаранция, че насреща си те имат все повече модерно мислещи потенциални избиратели.
Старата песен, че просто трябва да се гласува, защото в противен случай системата изкарва напред некачествени хора, е изпята песен. Модерно мислещият политик, вместо да прави излишни сизифовски движения срещу мнозинството от апаратни тарикати /две в едно/, би трябвало да си постави качествено нови задачи. Той трябва, образно казано, да се замисли как ще възстанови умишлено повредените инсталации в националното “общежитие”, за което стана дума по-горе. Тази задача изглежда непосилна на пръв поглед, но стъпките към нея съвсем не са трудни.
На първо място модерният политик трябва да забрави понятието “болшинство”, когато се подготвя за среща със своя електорат. Защото модерният човек /този, който не гласува/, ако все пак реши да гласува, ще го направи не за да се впише в едно или друго болшинство, а защото е решил, че кандидатът е изпълнил някои негови специални изисквания.
Негласуващият е специален човек. Той е информиран, разочарован и не вярва на лозунги. Той не вярва на визии и визионери /”Времето е наше”, “Заедно за България”/, както не вярва и на месии, особено след последното пришествие на Н.В.
Негласуващият човек живее в собствени пространства – професионални, гилдийни, етнически, културни, кастови, тоест на онези територии, които взети заедно образуват това, което би трябвало да наричаме гражданско общество. Той оценява ефективността на един политик по степента, в която успява да проумее, а след това да помогне при усъвършенстване на връзките между тези специални територии. Тоест – да възстанови повредената инсталация в националното “общежитие”.
Негласуващият човек в България е най-вече ценен с това, че той не продава гласа си. Не защото го смята за особено ценен. Той не гледа на вота като на сделка – аз ще гласувам за теб, ама ти няма да вдигаш парното. Той разбира вота като контакт, като изграждане и поддържане на онлайн-връзка, а не като предаване и приемане на собственост – аз на тебе, ти на мене.
Негласуващите днес представляват по-голямата част от българското население. Това не тревожи никого от известно време насам.

Други, премълчавани истини от живота на електората, обаче звучат далеч по-тревожно.
Като например, парадоксалната истина, че голяма част от гласувалите всъщност са негласуващи. Защото го правят под натиск. Това не е вътрешният натиск на убежденията. Това е натискът на кебапчетата и тоягата. Техният вот е недействителен от гледна точка на каквато е да е предизборна стратегия, тъй като зависи от големината на тоягата в деня за размисъл и от това – в чии ръце ще се окаже за последно.
Хората, които продават гласа си, по същество са негласуващи. Те не искат да упражнят своя вот, но го правят по известни на всички ни причини. Те не са същински гласоподаватели, тъй като е сигурно, че изпитват притеснение и отвращение от това, което са принудени да вършат. По тази причина техният вот е волатилен, както е модерно да се казва за срутващите се валути.
Силата на негласуващия човек и превръщането му в потенциален избирател е голямото предизвикателство пред модерния политик. Ще успее ли обаче той да се освободи от тежките гримове на прехода? Ще може ли да излезе от фалшивата роля на последна инстанция за народната воля, без да остане последна дупка на кавала?
Въпрос на личност. Такава, която да има качествата на свръхпроводник.
Останалото е технология и тактика. Ако са правилно избрани, те би следвало да бъдат повече прозрачни, отколкото сложни.

Предишна статияРазговори на квадратната маса, Румяна Таслакова
Следваща статияДа споделиш въобще не означава, че преживяваш