БЛАГОДАРЯ ТИ, ГОСПОДИ
Благодаря ти, Господи,
за всичко, което си ми дал!
Благодаря Ти за болката,
която ме разцепва като гръм,
защото чувствата в мен ги има
и усещам, че съм жива,
и че още СЪМ!
Благодаря ти, Господи,
за благослова, който си ми дал
и с обичта си бих могла
тъмнината в нечии очи
да превърна в нежност
и бяла светлина.
Благодаря ти, Господи,
за всичко, което си ми дал,
но те моля:
Благослови ме да мога
да обичам,
както Ти обичаш нас!
ТИХАТА ПРЕГРЪДКА
Благославям нежното утро
и тихата прегръдка,
с която се събуждам
и се разтварям в ръцете ти.
И слетите ни сънища,
от които се ражда новия ден –
еднакво различен
в необята
на галактическия цикъл.
Благославям щедрия ден,
в който тръгваме
по своите си пътища
и прекосяваме вселени,
за да се завърнем
на единствено възможното място –
ти в моето и аз в твоето сърце.
Благославям святата нощ,
в която до теб смирено притихвам,
а ритмичният пулс на сърцето,
пише нашите спомени…
Върху звездния лист на небето
ИКОНА
На колене пред една икона свята
често падах и се молех.
Търсех, исках обещавах…
За всичко, което ми тежи в душата,
питах, вярвах, настоявах…
И сякаш чух отгоре
глас небесен да говори:
„Дори от болката в ляво,
която с тонове тежи,
не се отказвай.
С нея Пътя продължи.
Ако до стената страхът те прикове,
оковите да счупиш сили намери,
изхвърли ги надалеч или
раздай на приятели и врагове…
А когато душата ти
закънти от безмълвие,
свят благослов без думи измоли.
В живота всеки има своя Кръст,
достойно своя изнеси.
Ако понякога много натежава –
не се отчайвай. Знай, че
тежестта му е твоята награда!“
Очите си затварям, а душата ми рисува
НЕБЕСНАТА МАДОНА С МЛАДЕНЕЦ!
СПАСЕНИЕ
Когато усетя, че светът загрубява,
отивам при вятъра и го питам
кой го е учил на нежност.
Закачливо ми роши косите,
целува ми устните,
като на любима жена
и ме закриля в свойта прегръдка.
Когато слабостта във мен пропълзи,
отивам при морето и го питам
кой го е учил на сила.
Вълните ту нежно се плискат,
ту свирепо разкъсват брега
и отмерват хода на времето –
Минути, часове, години…
Вечност!
Когато ми стане много самотно,
отивам при върховете и ги питам
кой ги е учил на мъдрост.
Издигат се горди, мълчаливи, неподвластни
и остават завинаги самотници –
надживели пространство и време,
отрекли фалшиви приятелства
и лесни победи.
ЕДИН ЧОВЕК ГО НЯМА ВЕЧЕ МЕЖДУ НАС
На журналиста Милен Цветков
Един Човек го няма вече между нас…
Той задаваше въпроси. Неудобни.
Искаше и търсеше, гореше с жар и страст.
Беше от малкото различни. Неудобни.
Пред забрани и заплахи той не спря,
но тогава спря на червен свотофар.
Дали на своя ден сам Бог си го прибра,
или беше хвърлил губещия зар?
Почивай в мир, Човеко с неспокоен дух!
Пространството отвъд за тебе се отвори.
Сега, когато ти мълчиш и те няма тук,
тишината с твоя глас ще заговори.
Един Човек го няма вече между нас…
Скъпи приятели, с радост споделям, че новата ми стихосбирка „Когато думите не стигат“ вече излезе от печат. Поднасям моите специални благодарности на редактора на книгата и автор на предговора – поета Димитър Христов, както и на издателство „Мултипринт“ за професионалното полиграфическо изпълнение.
С. Г.
СТИХОВЕ С ИНТЕЛЕКТУАЛНА И ЕМОЦИОНАЛНА НАСИТЕНОСТ
Снежана Галчева повече от 20 години живее в САЩ, но и преди това, и през тези две десетилетия тя е от онези български автори, които с творческото си присъствие и с работата си сред сънародниците в чужбина доказват, че българската култура е жива и се развива не само у нас, но и навсякъде по света, където има талантливи и сърцати българи. А това преодоляване на граници и предразсъдъци допринася за разчупване на черупката на литературните общности и стимулира диалога между културите.
Новата книга на Снежана Галчева е плод на интелектуална и емоционална зрелост, затова и стиховете в нея са предизвикани и вдъхновени от съдбовни житейски уроци, от жаждата за красота и взаимност. Това са стихове, колкото монологично-изповедни, толкова и диалогични с търсенето на опорни точки за личността в отстояването на най-изконни собствени и общочовешки ценности. Ето защо в тези стихове не просто присъстват, а неистово парят проблемите за пълноценна любов чрез духовно и емоционално сближаване в разноликия и необозрим свят, в който връзките и доверието между хората се късат непрестанно от динамиката и предизвикателствата на действителността. Точно обратното, поетесата търси уют и дом като оазис, в който оцеляват интимните желания и родовата памет. Връзката с корените, с детството, с майчините и бащините заръки, с посланията на родолюбието и романтиката на младостта се превръщат в нравствени устои, без които всеки може да бъде погубен в глобалния свят. Истинската и предана любов и взаимност се противопоставят на обезличаващата маниакалност на консумативните страсти. Тази непримиримост с всичко, което деградира личността и обществените нрави е всъщност единственият път да се живее достойно, да се обича и да се служи на красотата.
В стиховете на Снежана Галчева диалогът със себе си, с любимия, с Родината, с времето не престава. Това е неуморно търсене на щастие, но не себично и самоцелно, а щастие, както за себе си, така и за другия/другите, щастие като удовлетворение от труд, любов, общуване и вяра в ближния. Алтруистичният характер на лирическите послания пронизва цялата книга като едно заклинание, че човек се ражда и живее, за да бъде щастлив от създаденото и подареното на другите, от пътя към градежа и мъдростта, от силата да отстояваш докрай святи истини и чувства. Емоционално-мисловният дух на тази поезия пленява с нежните трели на интимността, но и с оная самовзискателност и отдаденост, с които могат да се постигнат върховете на личностната реализация. Затова в поетическия слог присъстват както ритмични парчета от забързаното ни време, така и разговорни мотиви или самовглъбеност, за да се постигне онази многобагреност на изображението, която включва читателя в процеса на дълбоко и естетическо съпреживяване.
ДИМИТЪР ХРИСТОВ
