Историята е истинска, макар и доста невероятна. Би направила чудесен сценарий в Холивуд. Синопсис:
Младоженикът е на 75 години, булката – на 73. Аз съм кумът. Оттам назад всичко е точно като на кино.
Пьотр Алексеевич Бохонос е роден в 1898 г., Елена Антоновна – така и не научих фамилното ѝ име – в 1900. Действието се развива в Украйна, тогава царска Русия, а след това част от СССР. Чак до 1991-ва, когато страната става независима с разпада на Съветския съюз. Украинците са били независими и от 1917 до 1921, също и през 1941-1942 когато германците влизат в СССР.
Разбира се, че по времето, когато Пьотр и Елена са се раждали и расли подобни проблеми не са съществували. Имало е други.
Елена Антоновна е графска дъщеря. Питал съм я няколко пъти за името на семейството ѝ, отговори нямаше или бяха уклончиви. Скромно казваше я не графиня, я только дочь графа! Имението на дворянското семейство може да се е намирало в географска и/или етническа Украйна, но това е било безпредметно за нашите младоженци. Малката Елена е подскачала весела и безгрижна пред очите на нейните щастливи родители, а Пьотр е живеел в конюшните, където баща му е бил също потомствен – но кочияш.
Не е било толкова зле понеже той и други кочияши са обслужвали графското семейство не само с впрегатни животни, но са и отглеждали коне за лов и за състезания. Животът никак не е бил неприятен, даже за слугите и другия обслужващ персонал, поне докато двамата – Елена и Пьотр са расли и играли, макар и двамата в различни среди – тя със своите братя и сестри и другарчета от съседни дворянски семейства, Пьотр – със синовете и дъщерите на слугите.
Но децата растят, момичетата е превръщат в женчета, момчетата стават момци. Елена е красива, а Пьотр не пада по-долу: той е снажен, строен, добре сложен, буен и сигурно симпатичен. Появява се проблем – той започва да харесва графската дъщеря и постепенно се влюбва. Безнадеждно. Шансове за взаимност – никакви. На всичко отгоре той се издига до първи кочияш на имението и има постоянна възможност да бъде около възлюблената си. Ромео и Жулиета във Верона.
Идилията на графското семейство се нарушава от двете революции през 1917 г. Дворяните бягат, мъжете им се бият в гражданската война, по-хитрите превръщат всичко в злато и търсят спасение в чужбина. Светът наблюдава невъзмутимо появяването на втората голяма вълна от политически емигранти – refugees – след Френската революция от 1789 -1791. След още 50 години никой вече не може да преброи вълните от бегълци от и по цял свят. Те още продължават.
Междувременно красивата млада Елена се е омъжила за военен – дворянин, разбира се, и той като нея графски потомък, но без титла. След разгрома на белите се установяват в Югославия – през Истанбул и България – а оттам заминават за Париж, след това за Берлин. Родили са им се две дъщери и парите вече са се привършили. Емигрантска одисея, нансенови паспорти (по името на Фритьоф Нансен, има и улица в София на негово име, той ръководи службата по бежанците към Обществото на народите. Негов пръв помощник е Видкун Куизлинг, да същият, който управлява Норвегия по време на Втората световна война, разстрелян като немски колаборационист, дал името си на т.нар. куизлингови режими и правителства. През 1922 г. е работил в София).
Почива и съпругът на Елена, мизерията е страхотна, тя се омъжва повторно, пак за руски белогвардеец, но и той загива по време на войната и тя се озовава през 1945 г. с двете си дъщери в лагер за разселени лица в Западна Германия. Там се среща с… Пьотр.
Неговата история от 1918 до 1945 г. е колкото по-драматична, толкова и загадъчна. Обясненията му са пестеливи, но общо взето, той води живот на авантюрист от първа проба. Човек без паспорт (казвали са им лишенци), след края на гражданската война – твърди, че се е бил на страната на белите, възможно е – скита из огромна Русия, арестуван е поне пет пъти, но не се стига до присъди понеже бяга, там има и побои и убийства, жени се два пъти (така казва), има деца (колко, къде са?), но дочаква германците през 1941.
Връща се в родния си край и започва да си отмъщава, става кмет на селото, организира доброволчески отряди в помощ на немците, коли и беси (и сигурно краде и безчинства), но и на това идва края през 1944. Бяга с отстъпващите германски части, по-скоро воюва с тях против болшевиките и успява да се про/из/мъкне до същия лагер, където е Елена. Не е сигурно колко любов е останала след 28 години, но по негово свидетелство е бил много щастлив да я види отново. С него е и синът му. Горката Елена Антоновна, на нея хич не ѝ е до любов.
Вниманието ѝ е върху дъщерите и проблемът с преживяването. Успяват да получат визи за САЩ и пристигат в Америка. От Ню Йорк отиват в Калифорния. Пьотр със сина си заминават за Чикаго.
В Калифорния дъщерите ѝ се омъжват, разбира се за руснаци-бежанци. Когато се срещнах с тях в Санта Барбара единият работеше в някаква кантора някъде в Лос Анджелес, другият караше камион. Първият се занимаваше активно с политика, разбира се руска. Беше убеден и заклет монархист. И тяхната не беше лесна понеже по това време – 1970-те години – имаше трима претенденти за руския престол и лоялността на монархистите беше под напрежение. Но с него беше удоволствие да се говори.
Аз се срещнах с г-н Бохонос в началото на 1970-те години. Разбрах, че е живял в Санта Барбара 5-6 години. Беше си купил малко място, на което е имало колиба или нещо такова. Квартала беше точно извън градските граници, казваше се Кози Рид (Goat Hill, като Beverly Hills, макар и не съвсем). Било е дере, където са хвърляли градския боклук, но тогава беше вече запълнено и след химически и други интервенции и с бетон отгоре беше превърнато в терен за строежи. Местата са били много евтини, това е привлякло, види се, вниманието на Пьотр и той, малко по малко, е превърнал колибата в къща с няколко стаи-кутийки, всичко правено без разрешения, планове и т.н. Първобитен строеж, но евтино и удобно за живеене.
Как са се срещнали с хубавата Елена, не знам. По някакъв начин тя се показа в Санта Барбара, разцъфтя отново и любовта, и младите решиха да се вземат. Сега вече и аз влизам в сметката. Годината е 1973 и ще правим сватба. Но преди това има условия.
Елена Антоновна не може да живее в колибата-къща, иска нормална къща и то в друг квартал. Трябва да се продаде имота на Пьотр и да се купи къща в града. Звучи просто, но не е. По документи на мястото има барака, а не къща, всичко достроено е незаконно. На всичко отгоре г-н Бохонос се прави на дръж ми шапката и отказва да разбере, че има проблем. Елена му приглася.
Разбира се, че се намери чалъм. „Няма начин да няма начин”. Намерихме купувач-спекулант, заинтересуван от имота, а не от бараката и работата стана. Търсим къща в Санта Барбара, Елена капризничи: да бъдела колкото се може по-близо до руската черква. И това се уреди, новата къща беше на 30 метра от Възкресение Господне. Малко по-надолу беше Св.Владимир, другата руска черква.
Да уточним две неща. Първо, двете емиграции: тези от 1917-1922 и другата след 1945 не се почитат взаимно. Всъщност първата вълна гледа отгоре на втората, мислят ги за опорочени, болшевизирани, атеисти и републиканци. Почти. А и между тях няма дворяни.
Това се пренася и върху църквите. Съществуват две руски православни йерархии в света: официалната Московска патриаршия и Руската православна църква в изгнание. Повечето църкви и монастири са към последната, особено в САЩ. Св.Владимир беше към Москва, църквицата беше на 200 метра от другата, малка, схлупена, почти без богомолци и без свещеник. При нужда идваше от Санта Мария (100 км.). Но там се ожени една българска двойка, на която също кумувах. Кумата беше поетесата Жени Заимова. За нея – друг път.
Положението с политическите емиграции – различните вълни – е сходно с българите в САЩ (мисля и по света). С църквите – също. По мое време българските (вкл. българо-македонските) църкви в САЩ и Канада бяха поделени – осем за Синода в София срещу девет независими, плюс още една (Св.Георги в Лос Анджелес), напълно независима. И за тях ще споменем друг път, понеже е много интересно.
Женитбата мина скромно. Граждански брак в общината и малко тържество след това. Аз бях не само кум, но и организатор и главен церемониалмастер. Не могат да се оженят в църква, понеже православните канони не разрешават (младоженикът е с неясен статут и предишни бракове) Но имаше веселие и водка, и песни, и брачният живот тръгна.
Оказа се, че двамата се разбират, ако не и обичат, и беше трогателно да бъдеш с тях и около тях. За мен беше новост, но и много мило да чуя и видя как се отнасят на „вие” един към друг. Руски маниер, съществува и днес. Прекрасно!
По желание (и настояване) на Елена съпругът ѝ построи вградена вана и намери пиано. Като всяко свестно дворянско момиче тя говореше чудесен френски, беше научила немски и английски. Свиреше повече от поносимо, а Пьотр пееше в неин съпровод. Настояваше за това, особено след като обърне няколко стаканчета. Руските жени толерират пиянствата на мъжете си до крайност и Елена не му се сърдеше, понякога се смущаваше от други хора, но пред мен – не. Аз бях чест гост и вече станал вътрешен. Бяха ми мили и симпатични, покрай тях срещнах много руснаци, дъщерите им също идваха на гости с мъжете си, беше весело и сърдечно.
Мисля, че останахме с добри спомени и съжалявах, когато след десетина години Пьотр трябваше да постъпи в старчески дом в Камарийо, а Елена беше прибрана от дъщерите си в Лос Анджелес. След 1990 г. загубихме връзка и не знам съдбата им.
Ако са починали – Бог да ги прости!
Ако са още живи – Бог да ги поживи!
Никола Г. Алтънков 14 септември 2020
