Нещото
Лежеше с очи, широко отворени, единствено тях той все още можеше да движи. Не, не очите, само клепачите. Не усещаше нито тялото, нито крайниците си. Дори тупкането на сърцето! Абсолютно нищо! Само клепачите все още събираха капките пот стичащи се от челото. И можеше да диша. Малко по малко органите възвръщаха функциите си. Първо очите, след тях краката, ръцете, и после цялото тяло. Но той продължи да лежи потънал в локва от собствената си пот, истощен и все още напълно объркан. Какво беше това? Кой беше той или тя? Какво искаше от него? Защо него? И докога ще го преследва?
Не му беше за първи път. Преди много години, може би бяха около десет, беше “нападнат” за първи път. Една нощ се събуди от това, че нещо беше се разположило върху гръдния му кош и едвам, с много усилия, успяваше да си поеме дъх.
Всичко наоколо беше в пълен мрак. Имаше чувството, че се намира в най-дълбоката пещера, място, никога не достигнато от светлинен лъч. И още, макар да живееше на доста оживена улица, не се чуваше никакъв, не шум, звук.
През съзнанието му минаха хиляди мисли. Тогава за първи път попита, кой си Ти, какво си Ти, и какво искаш от мен? Отговор не получи, само усети, как тежеста се увеличи. Да, сигурен беше. Не сънува. Нещо, което го измъчва, блокира дишането му, съзнанието му, не можеше да бъде нищо друго, освен черна, зла сила! Единственото нещо, с което можеше да го прогони, беше нещо, което То не обичаше, с което можеше да бъде уплашено и прогонено. Но какво беше това Нещо? Ако, си мислше той, То имаше добри намерения към него, нямаше да го кара да страда. Значи беше нещо, което е свързано със някаква зла сила.
Но от какво Злото се страхува най-много? Това беше вярата! Силната вяра в доброто! Тогава вдигна дясната си ръка и започна да се кръсти. Колко време продължи, не помнеше. Обаче в един момент усети, как тежеста, разположила се върху гръдния му кош, започна да го напуска, да олеква и постепенно съвсем изчезна. Между пердетата се промъкна лъч светлина от уличните лампи, а звукът от тромавия трамвай раздруса жилищния блок. Той стана, отиде до кухнята, пи вода, смени измокрената от пот фанелка. Озърна се. Постоя така няколко минути, мислейки върху това, което току що се беше случило. Утре ще го премисли отново. И си легна.
На сутринта разказа на съпругата си за сношното преживяване. Нейната реакция беше нормална. “Сънувал си кошмар” рече му тя. Да бе, сън, помисли си той. Никога до сега не беше преживял сън по този начин. И да го преживява и помни толкова детайлно! Но знае ли човек. Винаги нещо може да е за първи път. Минаха години. Той напълно беше забравил за тази слъчка.
Беше заминал за Франция, на гости на леля си. Ала истинската причина беше, че бе решил да остане там. Запозна с двама българи и един французин. Четримата направиха бояджийска бригада. Работеха предимно в близките около Париж селца. Много приятна работа. Добре платена и, няма да повярвате, обядът, не само платен от работодателя, но включваше и бира или половин ботилка вино! Така се работи във Франция!
Та един ден решиха през уикенда да отидат на гости на семейството на французина, което беше на почивка в къщата им, на юг, чак до испанската граница.
Свършиха петъчната си работа и юруш към Перпинян. Ама тоя луд Жерар караше с повече от двеста клометра в час! Как ли ще се чувстваш да седиш отпред, с колан, и също с две ръце, плътно стиснали колана! Но все пак, призори пристигнаха в малкото, китно селце. Прекрасно място! От всякъде заобиколено от хълмове, изцяло покрити с лози. Къщите бяха построени от камък. Стари, поне на по сто години. И те не бяха повече от двадесетина.
След като през деня се разходиха по близките винарни, опитвайки местната продукция, се прибраха за вечеря. Домакините бяха решили вечерята да бъде в местния ресторант. Той беше разположен в подножието на един от хълмовете, до една малка пещера, а винарната беше вътре в пещерата. Фантастично място! И колко много вино се изпи, не питай! Френски обичаи!
След като се прибраха в къщата, се оказа, че там няма толкова легла. Тогава той предложи да спи на пода. Стаята беше доста голяма, с огромен френски прозорец, гледащ към съседния двор. Дворът на местаната черква.
Всички си легнаха. Той бе в една стая с двамата сина на Жерар, които си имаха легла. И както лежеше и прехвърляше през съзнанието си преживяното през през последните 24 часа, усети, как нещо сякаш ляга първо върху гърдите му, след това започва да обхваща и ръцете му.
Не, не сънуваше, защото още не беше заспал. Знаеше, че не заспал! Постепено около него всичко потъваше в мрак. Пълен, черен, непрозрачен мрак! Силуетът на черквата от съседния двор беше изчезнал! Тогава си спомни за случката от преди няколко години. И вече имайки някакъв опит, понечи да се прекръсти. Да, но ръцете му бяха блокирани! Не можеше да помръдне дори малкото си пръсче.
Не се паникьоса. Търсеше друг начин да се пребори с Нещото! А какво беше то? Какво искаше от него? След като употреби всичките си усилия да освободи ръцете си, но не успа, продължи да мисли, какво може да му помогне, как да се измъкне от този капан. И накрая реши да опита пак с кръст. С ръце не можеше, но защо не с крак! Да, защо не! Понечи да довдигне десния си крак. Движеше се! Не, той не беше блокиран, и тогава започна да прави кръстен знак с него. С крака си! Не брои колко пъти го направи, но в един момент усети, как мракът около него постепенно взе да се разсейва, тежестта да намалява. Объра глава и погледна към прозореца. Там мракът бавно се разсейваше и черквата постепенно възвръщаше очертанията си.
Този път той с никой не сподели нощното си преживяване. Знаеше, че не е сън! Но и знаеше, че никой няма да му повярва! Знаеше, че това е нещо зло! Знаеше, че то иска да го обладае! Знаеше, че веднъж нещо може да се случи, може да е сън. Но втори път? Същото? Не!!! Просто не вярваше в случайността! Това беше нещо истинско! Но какво?
Прибра се вкъщи и на никой не каза какво му се беше случило. Минаха няколко години. Вече живееше в друга държава. Не му беше лесно да свикне с новия начин на живот. Бореше за оцеляване. Беше направил много компромиси и се беше лишил от много неща.
Да, наистина, всичко това се беше случило отдавна. Сега той пак лежеше, плувнал в пот. Като предишните преживявания! Усещаше, как мускулите му постепенно възвръщат способността си да се движат. Светлината от хола, вече бавно се промъкваще се през пролуката на врата, а гласовете от телевизора, макар и тихи, все пак се чуваха в тишината.
Сега какво се беше случило? Денят му беше минал с много напрежение и много уморен, беше си легнал по рано. Заспа веднага. Но както си спеше, внезапно, огромна тежест се направо се стовари върху него и го събуди. Не му позвляваше дори да диша. Едвам успяваше да се пребори за всяка глъдка въздух. Ръцете му бяха блокирани! Краката? Също! Не можеше да раздвижи която и да е част от тялото! Нито крайниците си! И дори вече не ги усещаше! Сякаш ги нямаше! Не съществуваха! Никога не ги бе имал!
Беше останал само по очи и клепачи! Но то и очите се взираха само в една точка, там, някъде в безкрая! Вече имаше опит с Нещото и дори не се паникьоса. Започна да мисли. Какво да направи? Как да се пребори? Само с клепачи? Не става! Припомни си предишните нападения и започна да ги анализира спокойно. Съзнанието му никога не се беше подало на атаките! Така. Какво беше това, което го беше спасявало до сега? Какво той беше направил? С какво го беше прогонил и уплашил?
Явно, че злото се страхува от нещо! Какво беше то? Какво? Какво? Какво е бе то?
И тогава, като светкавица, една мисъл се пръкна в съзнанието му. Ами да! Много просто! Това беше неговата вяра! Неговата силна вяра в доброто! Добре де, но не можеше да си движи нито ръцете, нито краката, даже очите. Какво остава? Разумът му! Съзнанието му! Тогава? Ами да! Разбира се! Остава само едно! Да се моли! Да си повтаря някоя молитва! На ум.
И започна с “Отче наш”! Колко пъти я повтори, никога не би могъл да каже. Двадесет, тридесет, повече? Имаше ли значение! То, Злото, явно, не беше очаквало такава реакция. Сега явно много разочаровано, обидено, чувстващо се излъгано, пренебрегнато, с огромно нежелание, борещо се дори със себе си, Нещото започна едвам едвам, много бавно да се отделя от него, да напуска тялото му! То никога не можа да овладее, обладае, да блокирада, победи неговото съзнание! И никога не се беше се предавало толкова мъчно, трудно!
Но и никога повече не му се яви! Или поне не в този вид и не по този начин!
Той никога не сподели с когото и да било тези си преживявания. Знаеше, че никой няма да му повярва и да ги вземе за сериозно. Но и той никога не ги забрави, дори в трудни моменти си спомняше за това, какво тогава го беше спасило – неговата вяра!
Наско Гелев, Чикаго
––-
Родил съм се през педесете години на миналия век. След гимназията завърших НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“. В БНТ работих почти 25 години. Това беше (за сега поне) най-щастливият период от моя живот. В САЩ се „преместих“ по време на Виденовата зима. Не исках детето ми да расте в страх и лишения! Нещата не станаха така, както си представях. И в момент на дълбока криза открих, че мога, както барон Мюнхаузен, да се самоизтегля от тресавището на депресията. И продължавам…
