БЕДНОСТ
Животът води срещу нас процес,
завършващ неизменно със присъда.
В претъпкания влак умря човек нощес.
И влакът спря сред планината едрогърда.
Женицата му, смачкана една,
крепеше му безсмислено главата.
Повтаряше: „Остави ме сама.
Как да живея отсега нататък?..“
Мълчахме някак сънени и зли.
И мислите ни тихо изнемогваха.
Щом този срещу теб го заболи,
какво да кажеш,
как да му помогнеш?
Тя каза още: „Нямахме пари
с линейка да пътуваме… Простете!“
И умните ни, делови глави
безмозъчно във нищото олекнаха.
Но незаконно е да мреш във влак.
Очаквахме ченгетата да дойдат.
Изплака бебе в сипкавия мрак
и сякаш с мъртвия се заговори.
Животът плака и мълча смъртта,
отвъд мравунячните ни предели.
А ние, запокитени сред тях,
стояхме нито живи, ни умрели.
Стояхме обвиняеми почти.
Почти човеци и почти чудовища,
във своя мрак учтиво мълчалив,
в цивилизованата си безпомощност.
И всеки ви в беззвучна самота
на камък в този миг престорен.
А като гладни червеи в пръстта
изяждаше ни бедността – до корен…
БЯГАНЕ НА 800 МЕТРА
Разстрелва ни стартерът. Ветрилообразно
се втурваме в първите двеста.
Темпото е наистина бясно.
Публиката реве приветствено.
Ала ти изведнъж оглушаваш.
Влизаш в борба за позиция.
Първия дръж, не го оставяй.
Във врата му нарастващо дишай.
В суматохата някой те драсва със шпайка.
Все пак успяваш да не залитнеш.
Успяваш дори да не мислиш за майка му.
Мачкай сега! Земята натискай!
Като машина е този отпред и не знае умора,
а в теб всичко крещи до неистовост: „Спри!“
Надкрещяват го хронометърно отстрани треньорите:
„Петдесет и две… Петдесет и три…“
Звъни камбаната. Още толкова.
„Боже, как ще се издържи!…“
Мантруваш наум в затъпяла диктовка:
„Движи ръцете! Ръцете движи!“
Осем стотака – най-мръсното бягане.
Подигравка е твоят подхвърлен талант.
Да беше спринтьор, да бе поне стайер,
а то – нито риба, ни рак.
Кошмар са тия последни метри
точно преди финалния спринт.
Изцеден си, а онзи отпред е
шампион до последния винт.
И той тръгва. Така му е свойска
победата, дето за теб е мираж.
И не знаеш как, но почти като влюбена двойка,
изскачате от решителния вираж.
И натискаш земята, натискаш, натискаш..,
а пък сякаш на място стоиш.
Но в машината нещо се счупва и виждаш
да отстъпва с едни гърди.
Тя отстъпва един миг само,
преди ти
да се предадеш.
И невярващ пресичаш, пресичаш финала –
бяла линия, сякаш от скреж.
А връхлитат и другите, и опират ръце на колене,
като сухи тръстики във кръста прекършени.
И сте равни от първия до последния,
защото еднакво ви се повръща.
ВОЙ
„В моите мъжки пътища
се преплитат женските дири…“
Какво ще си поръчам ли?
Порция козе сирене.
„Самките често самотно вият.
Единаците нямат милост.“
Какво за пиене ли питате?
Халба наливна бира.
„А любовта е жестоко кратка,
или кратко жестока.“
… Благодаря… Може ли химикалка?
Друго не искам. Толкоз.
„И си тръгваш от нея нахапан
и със дъх на кръв във устата.“
Хубава сте. И във очакване.
Ала… друга ми е в главата
„След това душиш вятъра,
с разширени копнежно ноздри.“
Тъжна ли сте? И аз понякога.
Подарявам ви тази роза.
„А луната прегръща отчаяно
дивия зов в храсталаците.“
Простете. Серийно моногамни
сме това единаците.
„Но внезапно тя те догонва…
Като в треска очите й светят.“
Извинете, писах не телефона си,
а стих за нея, върху салфетката…
КЛИШЕ, НАРЕЧЕНО ЛЮБОВ
Тя ще отпътува с влака в шест,
тя ще отпътува…
И че не тъгувам е въпрос на чест
аз да се преструвам.
Няма да я моля: „Остани.“
Късно е
да тръгвам с нея.
Ще си кажа: „Малко се стегни!“.
И с една любов ще остарея.
И ще остарявам с всеки влак,
с всеки самолет, напомнящ нея.
Но сега, като осиновен сирак,
правя се на весел… И се смея.
ПОКОЙ
Медното джезве на залеза
сладко на огъня къкри.
Ще кипне кафето на черната нощ,
ароматно след малко ще мръкне.
Ще седнат по турски в небето звезди,
ветрила ще размаха прохладата.
Обезсилено, всяко „преди“
ще метне сетре на оградата.
Ще изплува луната, досущ жълт делфин,
да спасява небесни удавници.
И… читателят ще заспи.
Още на първа страница.
Още състояния от същия автор виж тук
