Ева Соколова: „Имало едно време…“

УЛИЦАТА

Повече от половин век след обявяването на града за столица софийската улица вече не е сокак — крив, кален, прашен, неугледен. Специално за модернизирането на уличната мрежа кметът Димитър Петкове успял да уреди заем от Лондон, с който да заплати отчуждени имоти за прокарване на нови улици и за тяхното изправяне и павиране. А материал за павирането Витоша доставя в изобилие. Това са кубчетата от сиенит и гранит, които и днес застилат много столични улици и булеварди. Въпреки че софиянци искат градът им да изглежда по европейски, не харесват асфалта, който наричат „европейски боклук“.

Софийските улици са истински жив организъм. Те не са просто пространство между къщите, не са само връзка между отделните махали. Улицата е нещо като артерията в човешкото тяло. По нея тече ежедневието на града.

Улицата — място на срещи. Хора замислени, забързани към работните места, хора спокойни, тръгнали просто на разходка, хора, познати и непознати. Мъже — чиновници, занаятчии, работници, отправили се към канцеларии, работилници, строежи. Жени — домакини с пазарски чанти, бързащи към магазините, деца с куфарчета на рамене, тичащи към училище… Улицата — място на срещи, но… и място за работа.
По време на моето детство София не е чак толкова голяма като днес. И жителите са не повече от 300 хиляди. По някои от централните улици се движат трамваи и автобуси. Но пред превозното средство столичанинът предпочита да ходи пеша по улицата. Някой ще хвърли поглед към витрините на дюкяните, друг ще спести от стотинките за билетче, ще срещне познат, сутрин пътьом ще закуси с топъл симид, дори ако има време ще се отбие в кафенето, ще научи най-пресните новини от вестника, който ще му продаде вестникарчето. Ваксаджията ще се погрижи обущата му да блеснат. След работа на път за вкъщи, заедно с колеги, може по бира да изпие в някоя от многобройните бирарии. А в празничен ден, сам, с приятели или със семейството си ще се включи в „движението“ — разходките по „Царя“, по „Раковска“, по алеите на Борисовата градина.

Персонажите от улицата

Вестникарчето. Ето един персонаж, който липсва на днешната улица. Софиянецът може да си купи вестник от многобройните будки, кацнали буквално на всеки уличен ъгъл. Но будката има сериозна конкуренция. Момченца, понякога 10-12 годишни, нарамили връзки вестници, тичат по улицата и с тънки гласчета привличат вниманието на минувачите, съобщавайки най-пресните новини.

Ваксаджиите. Друго изчезнало днес, но някога постоянно присъствие на уличния тротоар. Колоритни гласовити фигури, предимно цигани. Ваксаджията е седнал на ниско столче, а пред него е сандъчето, украсено и изписано според виждането за красота на собственика. Клиентът (впрочем мющерии са единствено мъжете) поставя крака си на определеното място на сандъчето. Ваксаджията повдига крачола на панталона и пъхва две кори (от твърд картон) от двете стани на обувката — все предпазни мерки, за да не се изцапат с боя чорапите. И започва
представлението. В ръцете на ваксаджията две големи четки танцуват по обувката с впечатляваща скорост.
После идва лустрото, пак четки и накрая ваксаджията, който през цялото време не спира да говори, доволно обявява резултата: не е кожа, ами джам! Клиентът, доволен, че е подобрил външния си вид, продължава пътя си, а сандъчето чака следващия клиент.

Сандъчето — типичен пример за кич! Но какво е учудването ми, когато го виждам в хола на красивата къща на един норвежки професор. Гост-професор съм в Университета на Осло — столицата на Норвегия. Поканена съм на гости в дома на колегата ми от Катедрата по физикохимия. Прекрасен съвременен дом, красиви мебели, картини, дори една на Мунк, роял… Изказвам възхищението си. „О, Вие не сте видели най-интересната „мебел“! И тогава, редом с витрина, пълна с малки пластики и с майсенски порцелан, виждам… едно ваксаджийско сандъче. А
домакинът се хвали: „Донесохме си го от Истанбул! Нали е много интересно!“. Да, за нас, българите, е кич, за чужденците — екзотика.

Латернаджията — още една екзотика, този път музикална, истинска атракция на улицата. Мющерии пред латерната са предимно жените и децата. На фона на „О, донна Клара“ гласът на латернаджията звучи приятелски, добронамерено: „Елате, елате, тук ще научите какво ви е подготвила съдбата!“. А съдбата е в
лапичките на бяла мишчица, която се разхожда по повърхността на голямо сандъче, пълно със сгънати хартийки.
Животинчето измъква от сандъчето една от тях — тази, на която е записана твоята съдба. Така научаваш, че ще живееш 100 години, ще срещнеш любовта, ще спечелиш от лотарията. Е, при такива новини си струва да дадеш паричка на латернаджията.

Гадателката. И не само канарчето или мишката могат да помогнат да погледнеш в бъдещето. А то отново вълнува най-вече жените. Може би пък тази циганка, която те заговаря на улицата, наистина ще отгатне по ръката ти какво те чака?! А ако не се спреш на молбата x да погледне в бъдещето, тя може да те прокълне. Я, по-добре да подам ръка.

Фотографът. Днес и малчуганите могат да си направят селфи. В мобифоните могат да се запишат неизброим брой изображения. В тях можеш да увековечиш собствения си образ, този на приятели, можеш да запечаташ неочаквани събития, природни явления, да направиш клип. Дори можеш да сътвориш пълнометражен филм! Но във времената на моето детство фотоапаратът е лукс. А желанието да се запамети следа от някой съдбовен, щастлив или тъжен миг — сватба, поява на бебе, суетата да се видиш „на кадро“, правят дейността на фотографа търсена и уважавана. Освен в ателието, той предлага услугата си и на улицата. И не само, когато е помолен за това.
Върви например по тротоара семейство. Насреща, от разстояние 5-6 крачки, фотографът щрака копчето на фотоапарата си. После следва предложение: „Ще имате снимката след три дни, ще я получите в ателието на улица…“.
След обещаните три дни снимката е готова — картонче, изрязано къдраво по краищата. Лошото е, че снимката е толкова мъничка — размерът ѝ е около 6/4 см и снетите с фотоапарата лица са толкова дребни, че не можеш да разпознаеш чертите им, да не говорим за характер или емоции. Най-често фотографите правят своя алъш-вериш в неделя пред Борисовата градина, по „Царя“ и „Раковска“, пред театъра, пред двореца, когато софиянци излизат на разходка.

Улицата… Място за придвижване, място за комуникации, място за разходки. Но и място за търговия. По тротоарите се предлагат: сезонен зарзават, банички, кебапчета, захарни петлета, печени кестени, леблебии, тиквено семе. През деня към улицата са отворили кепенците си магазините. „Търговска“ и „Леге“.

Улица „Търговска“. Оживена, колоритна, любима на софиянци, посещавана и от идващите от провинцията. Уви, днес я няма. Намирала се е някъде зад Банята, зад ЦУМ. Самото ѝ име подсказва, че по време на детството ми
по нея се е водeла оживена търговия. Родната промишленост пълни дюкяните на улица „Търговска“: текстил от фабриките в Сливен и Габрово, сапуни от аводите на Чилов, шоколад и бонбони от конкуриращите се цехове на
Пеев и Балъкчиев, каучукови изделия от Бакиш, шуменска бира, козметика, дори консерви (които хората още недолюбват). Тук е „морето на чорапите“ с най-гръмогласните продавачи, които предлагат и женски, и мъжки, и детски, и памучни, и вълнени, и копринени, и всякакви марки на български фирми или на внос, но най-често се
споменава марката „Кабо“ от едноименната чорапена фабрика. Редуват се магазини за готови дрехи, златарски магазини. Предлагат се и много вносни стоки: радиоапарати на световни производители като „Телефункен“, „Филипс“, „Менде“, пишещи машини „Континентал“, „Ремингтън“, „Адлер“, внасяни от чужбина, но с шрифт на кирилица, модерни „европейски обуща“ от марката „Саламандър“. Магазинът е любим за нас, децата, заради рекламата му — лежащ отпред каменен саламандър.
Обяснимо е защо улица „Търговска“ е любима и на мама. Впрочем ние със сестра ми също обичаме да се разхождаме по тази улица, защото в детството ни в София има само три магазина за играчки, но най-големият е на улица „Търговска“. Спомням си за покупката на две вносни стоки от улица „Търговска“, които много улесниха
домакинското ежедневие на мама — електрическо котлонче и електрическа ютия. Котлончето ще замести примуса — незаменим до този момент уред, особено през летните месеци, когато готварската печка допълнително би повишила
температурата в кухнята. Тъй като примусът е нещо, което отдавна е изчезнало от днешните магазини и от производството, струва си да бъде описан. Представете си кръгъл, изработен от месинг резервоар с диаметър около 25-30 см, пълен със спирт за горене. Спиртните пари излизат през малък отвор, запалват се и над тях, на специална конструкция, се поставя тенджерата, в която къкри лятното ястие. А тъй като отворът често се запушва, неотменна част към примуса е една игла за отпушването му. И ето, че след покупката котлонът ще изпрати примуса в небитието. Колко по-удобно и по-лесно: няма нужда нито от спирт, нито от специалната игла. Включваш щепсела в контакта и което е по-важно, подбираш степента на нагряване само с едно копче.
Забележително е, че котлонът, закупен от улица „Търговска“ през далечната 1939 година, още е някъде в мазето. Години наред беше работил, без да се повреди. Такова е било качеството на довоенното германско производство.
Дори не е ставало дума за „гаранционен срок“. Още по-революционна е покупката на електрическа ютия. И тя е внос от Германия. У дома, където всичко, дори кърпите за бърсане на прах, се гладеше, това беше продължителен и труден процес. Капакът на желязната ютия, която мнозина наричаха просто „желязото“, се повдига (когато бяхме малки, с отворения капак ютията много ни приличаше на устата на крокодил) и се пълни с предварително приготвена жар от дървени въглища. Жаравата непрекъснато се разпалва, като над нея се вее с метла. Но освен голямото улеснение, което електрическата ютия донася на мама, покупката има още един ефект.
Срещу фактурата, която получаваме заедно с ютията, имаме и някаква отстъпка от сметката за ток — вероятно търговски трик, който да поощрява покупките и ползването на електрически домакински прибори.
Няма да забравя за още две покупки от улица „Търговска“: целулоидна гола кукла, която подарихме на сестричката ми, след изписването ѝ от Инфекциозна болница, и стъклена ваза от магазин, обявен за ликвидация.
Спомням си, че попитах мама защо ни е нова ваза, след като си имаме няколко. Отговорът беше: „Да помогнем на горкия човек.“ А защо „горкият“? Бил евреин, а един наскоро приет закон не позволявал на евреите да са търговци.

Съревноваваща се с улица „Търговска“ е късата „Леге“. И там цари целодневно оживление, има много купувачи, предимно жени, защото се предлага изобилие от платове. Много магазини за платове, един до друг, конкуриращи се и по цени, и по качество. Но над всички с най-европейски вид и с най-голям асортимент е магазинът, на чиято
табела пише „Я. Бакърджиев и Сие“.
И докато „Леге“ и „Търговска“, а и останалите улици в центъра на града, са царството на текстила, на произведените стоки от никнещите като гъби фабрики, на внесеното от чужбина, едно друго царство се е настанило по улиците около Халите, около църквата „Света Параскева“, по „Пиротска“. Това е царството на занаятчиите.