СТИХОВЕ ОТ КРАЯ НА СВЕТА

Илко Славчев е роден през 1958 г. в град Попово. Завършил е ландшафтна архитектура в София. Публикувал е стихосбирките: „Внимавай, косачо!“ („Народна младеж“, 1987); „На долната земя“ (ИК „Пан“,1995); „ПАПКА: Документни и други неща“ (ИК „Христо Ботев“, 1997); „Писма до светлината“ (издание на ILVI, 1998); „Зелено небе“ (ИК „Пан“, 2009).

И З Л Ъ С К В А М  Ж И В О Т А

Излъсквам грижливо живота
като меки генералски ботуши,
решителен и наивен, и причудлив
като дамски обувки от кожата на млад крокодил.

Ще пресичам живота, когато смело закрача
по моята улица – крива и кална.
Разсичам света, само лампази си нямам,
нямам и шапка с воалетка от тюл.

Животът се сгърчва, протрива, разлигавя се,
захапва ме и ме влачи по усойни пътечки.
Само погледът ми е бляскав, лъщи –
поглед на лудия – влюбен в принцеса.

Аз се подреждам – рафт подир рафт
с думи от прочетени и забравени книги,
на витрината до чашите от кристал –
зверчета, дето дебнат празник внезапен.

Когато му стане горещо, се разсъблича
животът – прегърбен, окосмен и кривокрак.
Когато му стане смъртно студено
той огньовете пали с циганска страст.

Пак излъсквам живота с парцал
от детската дреха – любимка.
В огледалото сиво той не ме разпознава,
над чашата с мисли стипчиви търся последни слова:

преди към планината чутовна да хукна,
от морето лениво да глътна солена сълза,
на гарата празна да препрочитам сгрешените разписания,
преди вятърът и дъждът да блъскат и лъскат живота –

като тиган зацвърчал след седмици глад,
като прозорец заскрежен от целувки,
като опаковката на шарена, непозната играчка,
като разкошен мъртъв букет – за към рая и ада – по избор.

Аз какво да направя – на себе си се наслушах,
чуждите мъдрости не смеят да ме обяздят.
За нагоре имам измайсторени удобни обувки.
За надолу шапка нахлупвам – да не ослепея от всички слънца!

П О  Х Ъ Л М А

Какви момичета те бяха – с ангелско и дяволско крило.
Сънувах повече отколкото живях край тях в среднощ, в зори.
Горчива истина и сладостна лъжа, навярно е било.
Сами не знаеха какви са и къде ще отлетят дори.

Защото те са тук, а споменът ме дави в огнен земетръс.
В реката се изкъпаха, сега са черни камъните там.
Душите с ангелско и дяволско крило, телата къс по къс
се проверяваха за някаква измислица, която знам.

Какви ли бяха – съвършени, голи, но сега са просто тук.
Епохите са укротени, те са: Лека нощ и Добър ден!
Утеха е магията да скрия някак. Скитник самоук
по хълма изпълзявам. Той е бял и сив, и розов, и зелен.

В Ъ Л Ч И  П Р А З Н И Ц И

Снегът е паяжина до безкрая,
студът ме стяга с менгеме.
Самотни върхове – не ме познават
и няма да празнуват с мен.

Душата си със зъби стискам здраво.
Кърви – заклано пиле тя е.
Нагоре и надолу извървяно е,
запря денят и превъртя.

Страхлив сега до дъно ще изпия
бутилка с огнена вода
и срещна ли отчаяна стихия
в дома си ще я заведа.

Спасени вътре ще се забавляваме –
замаяни от смях и дим.
Край огъня след сладки думи двамата
внезапно ще се разменим.

 Ще  прелетя ръба на синевата –
сред Божиите чудеса
и невъзможното ще е в краката ми –
изплезило език в снега.

Но после как ли ще се върнем живи,
как зимата ще поделим,
че празниците вълчи дълго вият
сред леден смях и кървав дим?

Снегът е паяжина и в живота
невинна тя ще ни души.
Стихии всякакви ще тропат,
домът от страх ще се руши.

Дали насън сме се сменили вчера
през часове от ад и рай?
Вълкът е сив, а после бял и черен,
но синевата няма край.

СЛЕД ПОЛУНОЩ

Прилеп – черна магнолия след полунощ
трие прозореца потен, но похъркват съседите.
Бракониерства луната със отънелия нож
и висят под стрехата сънища  разкривени.

Щръкват голите пъпки на дървесата отвъд.
Кучето на съседа е изпохапано от небивалици –
плаче и вие сякаш идва страшният съд.
Тежка е нощта – космата, бременна биволица.

Плъхове – в несломима йерархия, под строй
разпарчетосват живота – мухлясало сиренце.
И мъждука любов, усукана вощеница от лой.
Времето ще се пукне след полунощ като цирей.

Таралежите скитат, паякът примира от глад.
Огнено парче от небето луната откъртва.
Тя се скрива уплашена от опропастения свят.
После кой накъде се спасява? Тишината е мъртва.

СТИХ ОТ КРАЯ НА СВЕТА

Накрая на света по пътя жалостив
камари сол изяли сме.
И всеки сам за себе си герой е жив
сред ангели и дяволи.

Щом истините нямат логика и страх
и време подходящо,
лъжите ме замайват и ги оправдах,
а те си знаят мястото.

Аз любовта на малки глътки не изпих –
горчи, не се задавих.
От края на света е този гърбав стих –
дано е оправдание.

Не смогва грешният ни път да бъде друг –
живяхме в свое време.
И всеки гърбав от товара си е тук
и няма повторение.

Накрая на света е мъдрост и мъгла,
но утринта е прелест.
Да се държим почтително ръка в ръка –
до тук сме оцелели.

Мнозина времето изяло е без вик,
аз имена записвам.
Ще има утре справедливост само миг,
за миг ще има смисъл.