„Бреговете на Бохемия“, шпионски роман от поета Румен Денев

Художник Дамян Дамянов

Романът „Бреговете на Бохемия“ може да бъде причислен към типа книги, фокусирани върху конкретни исторически рани, върху някакви „точки на пречупване“ в българската политико-властова история. Действието се развива в невралгичното за България време от началото на 30-те години на ХХ век: между 1933 г., малко преди „звенарския“ преврат, който отменя Търновската конституция и забранява политическите партии, и 1935 г., тоест няколко месеца след него. Главният герой, бивш поручик от армията, обичащ лекия живот и забавленията, официално се подвизава като журналист, а неофициално е шпионин на царя и същевременно работи за френското разузнаване.

Максимално стегнатата и изчистена стилистика, живият темпоритъм на разказа, убедителният естетически усет и мярка при обрисовката на отделните сцени отправят текста от една обикновена политико-житейска сюжетност към хоризонтите на високата литература.

Кръстьо Раленков

„Бреговете на Бохемия“ е шпионски роман, написан по законите на своя литературен жанр, без историческият контекст да е в негова тежест. Безспорните му художествени достойнства са напрегнатият сюжет, умелото движение на интригата и поддържането на общата картина на събитията, която следва основната идея – пропагандата като фалшив преразказ на миналото, чрез който да се направят нереални изводи за настоящето и удобни внушения за бъдещето.

Деян Енев

Румен Денев, Бреговете на Бохемия
откъс

До края на 1933 година се срещахме няколко пъти с Петко Пенчев, който беше известен с прякора си Терсенето. Така или иначе бях влязъл в заговор от голям мащаб, но се надявах всичко да мине по вода и да направя кариера при новото положение на нещата. Разговорите, които водехме с Терсенето в редакцията на вестник „Изгрев“, бяха свързани най-вече с една любима негова тема:

– Пропагандата, поручик, не е средство, а цел на всяка война. Ако нашата пропаганда няма конкуренция, то след двайсет години всички ще мислят и чувстват правилно. Той поглади брадата си, която беше като на предишния ни цар, Фердинанд I. Намести пенснето си и пак запали цигара. Стаята беше одимена, сякаш в нея тлееше вълнено одеяло.

– Мержинов, я отвори малко прозореца… Може би се питаш за каква война говоря? Поручик, от изгонването на Адам и Ева от рая досега народите живеят в непрекъсната война. Хората живеят военен живот и нищо друго няма. Мир не е имало нито за миг. Когато армиите се изтощят, настъпва временно прекъсване на военните действия. Но това е относително прекъсване на войната на отделни места и по различно време, а животът е абсолютна война. Това е. Нашето с тебе място в тази война е разказът за нея. Животът е драма, защото е война. Нека хвърлим поглед върху историята на народите. Всеки народ е армия. Армията има боен строй, складова база и йерархия. Някога в древността бойният строй се е изграждал от родове, племена и народи. Всеки род е бил рота, всяко племе батальон и всеки народ полк. Когато някой народ обедини други народи със силата си, имаш империя, тоест велика армия. Та така… – Терсенето пак запали цигара.

Вратата беше леко открехната и през процепа ми се мярна профилът на Кимон Георгиев, но не беше ясно с кое око е обърнат към нас – с виждащото или с изкуственото.

– Но в наше време интересното е друго – продължи Пенчев. – Както казах, на първо място армията има боен строй, на второ място – складове и интенданти, а на трето – йерархия. Склададжиите, поручик, заграбиха света. Ти какво си мислиш, какво са стоковите и финансовите борси? Светът се разглоби! Тия, които държаха ключовете от складовете на армията, станаха търговци и стопанството вече е по-важно от бойния дух. Така йерархията се разпадна и ние стигаме до онова, което наричам вътрешна война. Ако питаш мен, всяка война е вътрешна, защото произтича от военната същност на всеки човек. Всеки човек е склонен да нарушава Божиите заповеди. Нали затова е изгонен от рая, я! А точно тяхното нарушаване е израз на военния живот. Обаче е казано да не посягаш на ближния си, нали? Вътрешната война е точно това!

Пенчев беше мнителен човек и докато говореше, се приближи до открехнатата врата и се заслуша какво става в коридора. После я затвори и седна зад бюрото си. Пак запали цигара.

– Мержинов, когато йерархията е нарушена, тя трябва да бъде възстановена! Когато склададжиите интенданти започват да са по-важни от офицерите, те трябва да бъдат сложени под контрол. В България има повече от четиресет партии! Това е цирк, хаос и позор! Така. Как върви впрочем твоята драматургия?

Очаквах този въпрос с вътрешна неприязън.
Ще дам кратко резюме на художествената измислица, която разказах някога на майор Тулев. По някакъв начин тя е стигнала до ушите на полковник Велчев, а той е решил, че ще е интересна и на Пенчев. Времената бяха мътни и ето че и моята глупава измишльотина стана важна.
През декември 1872 година Апостола е заловен в Къкрина след обира на имперската поща при прохода Арабаконак. Тъй като за последвалите следствени действия ни е известно почти всичко, а за самия съд – нищо, моята пиеса е за този тайнствен съдебен процес. По това време в Османската империя съдебната система е модернизирана по френски образец. Ако са се спазвали буквата и духът на закона, то Левски би трябвало да бъде осъден най-много на заточение в Диарбекир. Но над него е било извършено политическо убийство. Когато обсъждахме с Пенчев пиесата, той винаги държеше, че Франция и всичко френско трябва на всяка цена да бъдат
подчертавани. Пиесата боравеше с факти, които бяха неизвестни. Самият съдебен процес е бил някъде през януари или февруари. Протоколът на
следствената комисия не е съдебна присъда. Значи е имало неизвестен за нас състав на съда, различен от следствената комисия. За този съдебен състав
не знаем нищо, а също така не знаем какво е ставало на този таен за нас съдебен процес. Известен е неговият резултат – Дякона е обесен.
Тук започва моята роля на фантазьор. Френският консул в Солун Жул Мулен научава за арестуването на Васил Левски и по поръчение на Луи Адолф Тиер – президент на Третата френска република, се наема да бъде негов адвокат. Така щеше да се нарича драмата „Адвокат за Дякона“. Роля щеше да играе и бившият консул на Русия в Солун Константин Леонтиев, който пък като лекар се
втурва да лекува ранения Левски. Терсенето много държеше да се подчертае отношението на Третата френска република и това, че д-р Леонтиев отива в София да лекува Апостола въпреки заповедите на Николай Игнатиев, което било довело до уволнението му като консул. Последното обстоятелство не беше проверено. Няколко пъти намеквах на Пенчев, че бягаме от историческите факти, но той започваше да ми развива своята теория за
патриотичната пропаганда.
– Ще съберем на едно място в миналото тия, които са ни нужни в настоящето! А това са основно три неща: републиканецът Левски, Република Франция и Русия – казваше той.
И така следваше самият процес, на който Левски е осъден само на заточение. Пропускам юридическите моменти, но за подобна присъда имаше достатъчно основания. Пък и полковник Велчев, след като Особата го изгони от армията, завърши право в Софийския университет. Пенчев също беше юрист. Присъдата на Левски беше прекомерна, тя беше политическо убийство. Жул Мулен адвокатства на Левски. Те водят насаме пълни с патос разговори за идеалите на републиката. Попитах Пенчев дали в него момент адвокатската
институция е била налична в османското право. Той, без много да мисли, отсече:
– Жул Мулен ни е необходим. Адвокат ще има!
Следващо действие. Левски не е обесен и отива в Диарбекир. През 1876 година Жул Мулен и Хенри Абът са разтерзани от фанатизирана тълпа в Солун, защото искат да спасят българската девойка Стефана от Богданци, която е отвлечена от османлии. Но тяхното убийство най-вече е инспирирано от властта, защото чак сега Високата порта е разбрала какво дело е извършил Дякона, а те са пропуснали да го убият. Това става през май, Априлското въстание току-що е разгромено и трийсет хиляди деца, жени и мъже са изклани. Казах на Пенчев, че драматургично този факт е трудно да се вкара. Той ми даде съвет – Левски ще научи тази новина в Диарбекир. Аз да му мисля как.
След Руско-турската война има амнистия и Дякона се завръща в свободна България. Но той е убеден републиканец… Пенчев подхвърли на това
място, че може да се помисли как нашият герой ще емигрира във Франция, за да се порадва на Третата френска република. Тъкмо щях да си отворя устата и Терсенето ме спря с мощна реч за силата на пропагандата.

Следващата част на пиесата беше най-сложна.
След 1887 година Левски започва да организира нови комитети с цел да се наложи републиканско управление в България.
– С подкрепата на Третата френска република – вметна Терсенето.
Стефан Стамболов се среща с Дякона и те разговарят надълго и нашироко по темата за българска република. Стамболов изпада във вътрешно противоречие. Той е прагматик, а на всичко отгоре току-що е довел в България новия български княз Фердинанд. Това щеше да е кулминацията на драмата.
Диалозите трябваше да са брилянтни. Обаче новият княз, този Макиавели, с интриги и с помощта на Прусия успява да неутрализира френското влияние.
Апостола е заловен и осъден на смърт чрез обесване по обвинение в застрашаване на Особата. Честно казано, всичко това ми се виждаше
прекомерно. Онова, което бях дрънкал пред майор Тулев в кръчмата „Трите лъва“, беше къде-къде по-просто и поетично. Пенчев доведе нещата до
пълна историческа фантасмагория. По повод на моите възражения той се изказа така:
– Мержинов, царстващата династия в лицето на бащата на сегашния владетел щеше да убие Левски, ако Левски беше останал жив. През пролетта ние трябва да сме готови с някои обяснения пред народа, които драматическото изкуство
най-добре може да даде.
Аз отдавна почнах да се досещам за какви обяснения трябваше да сме готови през пролетта, но избягвах да питам за подробности. Че съм въвлечен
в заговор за цареубийство, се убедих окончателно през март 1934 година. Полковник Велчев беше поверил тази мисия на Кандаров. Така той беше нарекъл Мустакатия при запознанството ни с Пенчев в оня склад на пивницата. Явно беше, че Терсенето като редактор на вестник „Изгрев“ представляваше политическото ръководство, тоест кръга „Звено“. С практическите действия обаче се занимаваха военните. Помагачи им бяха хората на Петър Шанданов – противниците на Иван Михайлов във ВМРО. Кандаров беше от глутницата на Перо.