„Философът, или как Меясу опита да стане Кингсли“

На български език рядко се издават книги от жанра „сократически диалог“. Още по-рядко излизат те от компютъра на съвременен автор, а не откъм папирусите на античен философ. Ето че през лятото на 2024 г. обаче, бе публикуван тъкмо такъв сократически диалог, писан в наше време. Става дума за „Философът“, първа книга, от загадъчния автор Тарко Снот-Алп; съвместно издание на „Факел“ и „Изток-Запад“. 

Десетина дни след „явяването“ ѝ книгата попадна в радара на специализирания „Литературен вестник“, където в рубриката „Витрина“ книгоиздателското събитие беше отбелязано с думите: 

„Около фигурата Тарко Снот-Алп, подобно на интереса около Елена Феранте, се заформя съвременен мит – той е сравняван с Банкси в изобразителното изкуство и Пинчън в литературата: анонимен, контактуващ с издателя си посредством оторизиран посредник и неразкриващ нищо около личността си. Написаното от него диалогизира – пряко и чрез фигури – с Жак Лакан, Жак Дерида, Мишел Фуко, Ричард Рорти, Ричард Докинс, Сократ. Хипотезите около това кой е Тарко Снот-Алп са разнородни: от Робърт Столнекър до внука на Хайдегер. Несъмнено стратегията на автора (или авторката) работи и неговата теоретична фикция привлича интерес.“ 

Тук ви представяме откъс от „Философът, или как Меясу опита да стане Кингсли“, каквото е пълното заглавие на книгата:

Чужденецът, Сократ, Жак, Младия Жак, Ричард, Младия Ричард, Младия Мишел.

Въведение в темата на разговора

Р и ч а р д: Ще ме убиеш от смях, „Платоне“. Сложено в кавички.

М л.   М и ш е л: Луди работи говори този…

Ч у ж д е н е ц ъ т: Почакай, сине на хирурга Пол, Пол-Мишел, който си прочут като Младия Мишел [Фуко], почакай и ти, Ричард. Стара поговорка има – хубавите неща са трудни за постигане, както съм отбелязал в „Големия Хипий“ и не само. А и ти го знаеш. Защото си го преподавал и тоя диалог.

М л.   М и ш е л: Какво общо има това?

Ч у ж д е н е ц ъ т: Мигар ти ме смяташ за толкова безумен, та да се опитвам да стрижа лъв и да мамя с думи Младия Мишел [Фуко] или останалите, събрани тук – Жак [Лакан], Младия Жак [Дерида], Ричард [Рорти], но и Младия Ричард [Докинс]?

Р и ч а р д: Пак цитира Сократ.

Ж а к: Иска да каже, че не се е заел с непосилна работа.

М л.  Ж а к: Чрез пословицата за стриженето на лъва ли го жефлае? Да го каже?

Ж а к: Да.

М л.   М и ш е л: Анормална генеалогия е това.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Което pазкрих ли?

М л.   М и ш е л: Другояче казано, плачеш за наздор.

Ч у ж д е н е ц ъ т: И наказание?

М л.   М и ш е л: Разбира се.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Прочутият Рене [Декарт] би потвърдил на твое място вероятно, Млади Мишел, че все още не съм заприличал на „онези безумци“, които си въобразяват, „че са стомни или че имат тяло от стъкло“.

М л.   М и ш е л: Така ли?

Ч у ж д е н е ц ъ т: Многократно и ти цитираш този пасаж от „Размишления върху първата философия“.

М л.   М и ш е л: Но това няма нищо общо с теб, пришълецо.

М л.  Ж а к: Предстои да разберем.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Прав си, Млади Жак [Дерида]. Именно – предстои да разберем. А и вие, с Младия Мишел хубаво поспорихте по темата за лудостта в тази връзка.

М л.  Ж а к: Поспорихме. Има-няма трийсетина години.

Ж а к: Младия Мишел обича да спори.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Философията е и спор.

М л.   М и ш е л: Така ли?

Ч у ж д е н е ц ъ т: Така, така. И едва ли, Млади Мишел, ти си този, който може да ми държи сметка, при положение че още Младия Жак в дискусията ви отбелязва „невъзможността да напишеш история на самата лудост. Самата тя.“

М л. Ж а к: Говорещата за себе си лудост.

М л.   М и ш е л: На лудостта в нейната живост, преди каквото и да било пленяване от знанието може би имаш предвид.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Именно. И това, пишеш ти, Млади Жак [Дерида], казваш го без езикови игри, е най-налудното в проекта на Младия Мишел [Фуко].

Ж а к: Това, което утвърждаваме тук, е, че разпознавайки драмата на лудостта, разумът е в свои води, sua res agitur, защото именно във връзката на човека с означаващото е разположена тази драма.

М л.  М и ш е л: В клиника въдворяват за думите и нещата, които изрече пришълецът, Жак, Млади Жак, дайте направо да го заявим.

Ч у ж д е н е ц ъ т: В „сегрегираните места“?

М л.   М и ш е л: Да. На Кораба на лудите.

Ж а к: Нека му дадем все пак думата.

М л.   М и ш е л: Признавам, това ме отблъсква.

Ж а к: Да спрем с това „признавам“, Млади Мишел.

М л.   М и ш е л: Западният човек е признаващо животно, Жак.

М л. Ж а к: Ти не си ли против това?

М л.   М и ш е л: Оставете ме мен, погледнете новодошлия!

Ч у ж д е н е ц ъ т: Толкова ли те покруси дискурсът ми? Говориш сякаш съм чужденката от Мантинея, именувана Диотима.

М л.   М и ш е л: Опасявам се, че обяснението ти не е обществено хигиенично. Никак не е социално хигиенично имам предвид. Хич.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Знаех си, че си по-скоро „криптонормативист“, Млади Мишел, както те описа Юрген [Хабермас]. Все към надзора те влече. Повече дори от Лудвиг [Витгенщайн].

М л.   М и ш е л: Не, не.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Не се ли фиксираш основно във властта, ницшеанецо?

М л.   М и ш е л: Властта, властта, няма такова нещо, няма такова нещо! В едно интервю изрично подчертах, че никога не съм говорил за Властта, никога не съм правил анализ на Властта, никога не съм казвал какво е Властта. Изследвам дисциплинарните техники, модалностите на дресиране.

М л.   Ж а к: Е да, Джорджо [Агамбен] неслучайно отбеляза в „Homo Sacer“, Млади Мишел, как се превръща в херменевтичен шаблон твърдението, че ти отказваш да изработиш единна теория на властта.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Всъщност ти, Млади Мишел, щом се замисля, те разбирам, че не си толкова ницшеанец, колкото процедурен хобсианец. Но лошо ли е да си нормативист? Аз не смятам така. Напротив. Щеше ли да си привлечен от философията, ако не беше такъв тъкмо? Какво от това, че Младия Карл [Попър] се възмущава, че е възможно философът да е „богоподобен, ако не и… божествен“ и по своята мъдрост, и по своята власт. За мен това не е възмутително, обратно. Преимущество и ценност най-вече… е. „Е” тоест.

М л.   М и ш е л: Е?

Ч у ж д е н е ц ъ т: Е?!

Ж а к: Какво „Е“?

Ч у ж д е н е ц ъ т: Е-260, оцетна киселина… Шегувам се.

Ж а к: Името на баща ми е от семейството на едри производители на оцет.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Отлично знам, Жак [Лакан].

М л.   М и ш е л: Аз, аз… Виж какво…

Ж а к: Остави го, Млади Мишел, да продължи! Теб сме те слушали.

М л.  Ж а к: И чели.

Р и ч а р д: И гледали във философски спор.

Ч у ж д е н е ц ъ т: С Ноам [Чомски], да речем. Там, Млади Мишел, беше класи над Ноам, но това не значи, че споделям убежденията ти.

М л.   М и ш е л: Нима?

Ч у ж д е н е ц ъ т: Млади Мишел, факт е, че си твърде дълбинен, много, много изискан и почти неуловим именно хобсианец, играеш го освободен, но си невротик до мозъка на костите.

М л.   М и ш е л: Никога не съм бил криптонормативист! С Юрген се сдобрихмe, беше ми на гости в Колеж дьо Франс.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Извини ме за искреността, но то си личи и докато спориш с Ноам, Млади Мишел, как кастриш водещия на диспута, не е истина. Попиляваш го. Дразниш се, щом не е по процедура. Като един председател на Философския парламент се държиш.

М л.   М и ш е л: Виж сега, виж сега…

М л.  Р и ч а р д: Наистина, нека чужденеца. Чужденецо, продължи. Интересно абсурден си ми.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Сериозно ли искаш да продължа? Иронизираш ме, Млади Ричард [Докинс], нали?

М л.   Р и ч а р д: Абсолютно те иронизирам.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Така да бъде.

М л.   Ж а к: Ето даваме ти думата, какво повече? Изкажи желанието си. Нека чуем гласа ти.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Чуваш ме, Млади Жак [Дерида], предполагам. Гласа ми? Чуваш ли?

М л.   Ж а к: Да. Фонемата, акуменът (звуковият феномен, чуваемата единица – бел. ред.), е феноменът на лабиринта. Такъв е случаят с рhonè.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Нали? И извисявайки се към слънцето на присъствието, това е пътят на Икар.

М л.   Ж а к: Чувам – чел си „Гласът и феноменът“ ми. Нека се надяваме обаче и че някой ще те прочете теб, освен че ние решихме да те чуем сега.

Ч у ж д е н е ц ъ т: За метафизиката на присъствието е важен гласът, действително.

М л.   М и ш е л: Въпросът обаче е за теб: Чуваш ли се? Ти самият чуваш ли се – себе си – какви ги говориш?

Ж а к: Регулирал ли си дебита на ушите си?

Ч у ж д е н е ц ъ т: Чувам гласа си, разбира се. Не е като да нямам самоафекция.

М л.   Ж а к: Възможността за самоафекция се появява като такава: тя оставя след себе си следа в света.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Чуването на човек на собствения му глас е уникална самоафекция, писа ти, Млади Жак, да.

М л.   Ж а к: Говори, говори, чужденецо. Виждам, имаш самочувствие.

Р и ч а р д: Но, Млади Жак [Дерида], не каза ли тъкмо ти, че говоренето те кара да се страхуваш, защото никога не казваш достатъчно, а в същото време казваш прекалено много?

М л.   Ж а к: Казах. Затова и искам чужденецът да говори.

Р и ч а р д: Разговорът трябва да продължава. Аз съм съгласен.

Звучат препоръки

за освобождаване от призраците

Ж а к: Симптомът, знаеш, е запушена реч – трябва да се освободи. Думата е убийство на нещото. То изчезва, когато думата се изрече, изпарява се. Маха се.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Това ми е известно: симптомът, смяташ, Жак [Лакан], изцяло се разрешава в езиков анализ, защото самият той е структуриран като език и е език, чиято реч трябва да се освободи.

Ж а к: Дискурсите на Платон и Мартин [Хайдегер] са несъзнаваното ти, явно.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Моето несъзнавано?

Ж а к: Твоето, именно.

М л.   Ж а к: Освободи се от призраците на Платон и Мартин, да спрат да те безпокоят, бих те посъветвал.

Ж а к: Ословесяването определя изчезването на симптома.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Докато не се изпарят и последните ми миражи ли, Жак? Както ти би казал.

Ж а к: Да. И именно в дискурса трябва да се скандира тяхното разрешаване.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Факт е – тематизирането обективизира.

М л.   Ж а к: Освободи се. Аз също се освободих от техните призраци в „Пощенската картичка: от Сократ до Фройд и след това“.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Знам. Ричард [Рорти] даже написа на свой ред в книгата си „Случайност, ирония и солидарност“, че първата половина от Пощенската картичка…, наречена „Envois”, е текстът, който най-хубаво илюстрира това, което ти, Ричард, смяташ, за най-доброто от Младия Жак.

Р и ч а р д: Така е.

М л.   Ж а к: Още не бях написал „Призраците на Маркс“ по времето на „Случайност, ирония и солидарност“.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Нали?

Р и ч а р д: Проектът ти, чужденецо, ако възнамеряваш впоследствие да ни иронизираш в писмен текст, ми напомня много на фантазиите на Младия Жак от току-що споменатата му книга с любовни писма.

Ч у ж д е н е ц ъ т: В нея Младия Жак хубаво си поигра с импровизации върху Сократ и моя милост. Написа и името ми, нали, там с малко „п“ – „платон“.

Р и ч а р д: Твоя милост?

М л.   М и ш е л: Така каза. И аз го чух по същия начин.

Ж а к: Оставете го наистина, Млади Мишел, Ричард, чужденеца. Нека продължи.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Исках да кажа, че Ричард хубаво обсъди тъкмо тези вариации на Младия Жак, нещо повече.

М л.   Ж а к: Какво „нещо повече“?

Ч у ж д е н е ц ъ т: Ричард не забрави да препубликува и в „Случайност, ирония и солидарност“ прочулото се благодарение на Младия Жак изображение от XIII век „Платон и Сократ“ – заглавната илюстрация на трактата Prognostica Socratis basilei.

Ж а к: Матей от Париж.

Р и ч а р д: Чудесна илюстрация.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Да, която Младия Жак сложи пастишно, тоест като безцелна пародия – Фредерик [Джеймисън], дето би казал, – на корицата и на „Пощенската картичка“,

Р и ч а р д: Но същевременно цитирах и неприличната интерпретация на Младия Жак.

М л.   М и ш е л: Защо да е неприлична? Според мен е уместна. Повече от уместна.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Пошла е, трансгресивни Млади Мишел. Но за теб всъщност знаем, че обратното обикновено е истина.

М л.   М и ш е л: Разбира се.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Ти нали си все наопаки, та преобърна и афоризма на Карл [фон Клаузевиц]: Каза, че политиката, това е войната, продължавана с други средства.

М л.   М и ш е л: Да, казах го в лекция от зимата на 1976 година.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Тъкмо тогава пак ме заченаха.

М л.   Р и ч а р д: Тогава пак са те заченали ли?

Ч у ж д е н е ц ъ т: Да, Млади Ричард [Докинс]. Що се отнася до визираната книга с любовни писма, гарантирам ви, че такава подигравчийска, кичозна, заблуждаваща интерпретация, е възможна само и единствено в развинтената литературна фантазия на Младия Жак [Дерида]. Никога между мен и Сократ не е имало подобно сексуално преживяване.

Р и ч а р д: Между теб и Сократ ли?

М л.   М и ш е л: Луд е пришълецът, признах му го.

Ж а к: Не се подкачай, чужденецо.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Не, не се засягам, просто съм жив свидетел все пак – нямало е никаква aphrodisia, нито каквито и да е „видими трансгресии, излагани на показ и съединявани без притеснение анатомични части“, както Младия Мишел написа в „История на сексуалността“.

Ж а к: Сексуалната връзка не съществува.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Не в твоя смисъл, Жак [Лакан], имах предвид.

Ж а к: Тъкмо защото не е видял хуя на Сократ, Алкивиад съблазнителят… Пардон, Платон, възвеличава у Сократ άγαλμα, неоценимият трезор, затворен в селската кутия, която за него е фигурата на Сократ.

Ч у ж д е н е ц ъ т: Чудото, което съм искал Сократ да ми отстъпи, признавайки му своето желание, нали?

Ж а к: Именно. Разделението на субекта, което ти, „Платоне“, носиш в себе си, е признато по блестящ начин.

М л.  Р и ч а р д: Жак, какви ги говориш?